Бог е любов :: Душата след смъртта

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

07.10.2014 04:26 - Душата след смъртта - 2

Автор: sourteardrop Категория: Изкуство

Прочетен: 417 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 07.10.2014 04:53

   "Извънтелесният" опит

Според разказите за личните преживявания първото, което става с умрелия човек, е неговото излизане от тялото; той съществува напълно отделно от него. Често е способен да вижда всички наоколо, включително и собственото си тялои опитите за съживяването му; той усеща, че се намира в състояние на безболезнена топлина и лекота, като че ли "плува"; без да може да въздейства на околните с говор или допир, затова често чувства дълбока "самота"; мисловните му процеси обикновено стават много по-бързи, отколкото са били в тялото. Ето някои кратки откъси от такива преживявания:
"Денят беше пронизващо студен, но докато бях в тази тъмнина, усещах единствено топлина и най-дълбокото спокойствие което някога съм изпитвал.... Помня, че си помислих: "Вероятно съм умрял".
"Обзеха ме най-великолепни усещания. Не чувствах нищо, освен мир, спокойствие, лекота - просто покой"
"Виждах как ме съживяват. Това действително беше странно. Бях не много високо, като на някакво малко възвишение, малко над тях - просто гледах над главите им. Опитах се да ги заговоря, но никой не ме чуваше, а и не можеше да ме чуе."
"От всички страни хората идваха на мястото на аварията... Когато съвсем се приближаваха до мен, аз се опитвах да се отдръпна, за да освободя пътя им, но те просто минаваха през мен".
"Не можех да пипна нищо, не можех да общувам с никого от околните. Това беше страшно чувство на самотност, усещане за пълна изолация. Знаех, че съм съвсем сам, насаме със себе си."
Впрочем съществува едно удивително "обективно доказателство" за това, че човек в този момент действително се намира извън тялото си - понякога хората могат да разкажат или да съобщят точни подробности за събития, станали даже в съседните стаи или още по-далече, докато те са били "мъртви". От многото примери с такъв характер д-р Кублер-Рос споменава за един забележителен случай, когато сляпа жена "видяла" и после точно и подробно описала всичко, случело се в стаята, където тя умряла, но когато отново се върнала към живот, пак била сляпа - това е потресаващо доказателство, че вижда не окото (и мисли не мозъкът, защото след смъртта умствените способности се изострят), а по-скоро душата, която, докато тялото е живо, изпълнява тези функции чрез физическите органи, а когато то умре - със собствената си сила (д-р Елизабет Кублер-Рос, "Няма смърт").
Православният християнин изобщо не бива да се учудва от това, защото описаният тук опит е същото, което е известно на християните като отделяне на душата от тялото в момента на смъртта. За нашето време на неверие е характерно хората рядко да прибягват до християнските понятия и да осъзнават, че всъщност тяхната душа се е отделила от тялото и сега и сега преживява всичко това; обикновено те просто са озадачени от състоянието, в което са се оказали.
Именно такъв човек - кръстен в Православието, но в духа на края на 19 век, останал безразличен към истините на собствената си вяра и даже не вярващ в задгробния живот - е написал разказ за следсмъртния си опит, озаглавен "Невероятно за мнозина, но истинско произшествие" (К. Икскул, "Троицкий цветок", бр. 58, 1910г.). Преживяното от него преди осемдесет години и днес има за нас голямо значение и даже изглежда промислително в светлината на новия съвременен опит, защото това е единственият следсмъртен опит на една душа, стигащ много по-далеч от кратките откъслечни преживявания, описани в новите книги, опит, преживян от един възприемчив човек, започнал от съвременното неверие и стигнал до признаването на истините на православното християнство - и то дотолкова, че завършил дните си като монах. Тази малка книга може да се използва като "контролен" случай, по който да се съди за новите случаи. Тя е одобрена като несъдържаща нищо противно на православното учение за задгробния живот от един от водещите провославни писатели-мисионери в началото на века - архиепископ Никон Вологодски.
След като описва края на агонията - завършек на физическата си смърт и ужасната тежест, притискаща го към земята, авторът разказва: "Изведнъж почувствах, че ми стана леко. отворих очи и в паметта ми, със съвършена яснота до най-дребните подробности, се запечати това, което видях в този момент.
Видях, че стоя сам насред стаята; в дясно от мен, заобиколили нещо в полукръг, се бяха събрали всички от медицинския персонал... Тази група ме учуди - те стояха около леглото ми, но какво привличаше там вниманието на тия хора, какво гледаха, щом сега вече не бях там, а в средата на стаята?
Приближих се и погледнах това, което гледаха всички.
  Там на леглото, лежах аз!
Не помня да съм изпитвал нещо подобно на страх при вида на моя двойник, само ме обзе недоумение: как така? Чувствах себе си тук, а в същото време там също бях аз...
Поисках да се пипна, да хвана лявата си ръка с дясната - но тя просто премина през нея; опитах да се уловя за кръста - и ръката ми отново премина през тялото, като в празно пространство... Повиках лекаря, но атмосферата, в която се намирах, се оказа съвсем неподходяща за мен - тя не възприемаше и не предаваше звуците на гласа ми - и аз разбрах пълната си изолираност от всички околни, странната си самота, и ме обзе панически страх. имаше нещо наистина ужасно в тази неизразима самота...
Едва когато погледнах към леглото, за пръв път си помислих - да не би с мен да е станало това, което на нашия език, на езика на живите хора, се определя с думата "смърт"? Тава ми дойде наум, защото моето лежащо на леглото тяло напълно имаше вид на мъртвец.
В нашето разбиране с думата "смърт" неразделно е свързана представата за някакво унищожаване, прекратяване на живота, тогава как можех аз да мисля, че съм умрял, щом ни за миг не съм губил самосъзнанието си, щом се чувствах все така жив, всичко чувах, виждах, осъзнавах, можех да се движа, да мисля и говоря?
Изолацията от всички околни и раздвоението но личността ми вероятно можеха да ми обяснят случилото се, ако вярвах в съществуването на душата, ако бях религиозен, но аз не бях и затова се ориентирах само от това, което чувствах, а усещането, че съм жив беше толкова ясно, че аз само недоумявах от странното явление, бидейки съвсем неспособен да свържа усещанията си с традиционната представа за смъртта, т.е. чувствайки и съзнавайки себе си, да мисля, че не съществувам...
Когато по-късно си спомнях и обмислях тогавашното си състояние, направи ми впечатление единствено това, че умствените ми способности действаха и тогава със удивителна енергия и бързина..."
В ранната християнска литература състоянието на душата в първите минути след смъртта не се описва с такива учудващи подробности (там винаги се набляга на по-силните преживявания, които настъпват по-късно). Вероятно едва в наше време, когато отъждествяването на "живота" с "живото тяло" е станало толкова пълно и убедително,може да се очаква отделянето на толкова внимание и на първите минути, когато очакванията на съвременния човек изцяло се преобръщат с главата надолу - смъртта не била край, животът продължава, на душата се открива едно съвършено ново състояние!
Разбира се, в този опит няма нищо, което да противоречи на православното учение за състоянието на душата след смъртта. Някои, критикувайки горния случай, се съмняват дали човека е бил мъртъв, щом след няколко минути са го съживили, но това е само въпрос на техника, за която ще разкажем по-нататък. остава фактът, че през тези няколко минути (а понякога и минути преди смъртта) е имало преживявания, които не може да се обяснят просто като "халюцинации". Нашата задача сега е да открием как трябва да се разбират тези случаи.

Срещата с други хора

След смъртта, душата остава в първоначалното си състояние съвсем кратко. д-р Моуди посочва няколко случая, когато хората внезапно са виждали вече покойните си роднини и приятели дори преди смъртта си.
"Лекарят изгуби надежда да ме спаси и каза на роднините ми, че умирам... Осъзнах, че всички тези хора бяха там; струваше ми се, че почти на тълпи се рееха близо до тавана на стаята. Това бяха все хора, които познавах през изминалия си живот, но все починали. Разпознах баба си и момичето, което познавах още като ученик, и много други роднини и приятели... Това бе много щастливо събитие и аз чувствах, че те са дошли да ме защитят и придружат."
Този опит от срещата с починали приятели и роднини в момента на смъртта в никакъв случай не е ново откритие, даже сред съвременните учени. Преди около петдесет години той е послужил като тема на една малка книга, написана от пионера на съвременната "парапсихология" сър Уйлям Барет ("Видения на смъртното легло", Лондон, 1926). След появата на първата книга на д-р Моуди бе публикувано едно много по-подробно описание на тези случаи, вдъхновено от книгата на сър Уйлям, от което стана ясно, че авторите му в течение на много години са провеждали систематични изследвания на умиращите. Тук трябва да разкажем накратко за откритията на тази книга (Карлис Осис и Ерлендър Харалдсън, "В смъртния час", Ню Йорк, 1977).
Книгата е първата изцяло "научна" публикация за опита от умирането. Тя е основана на резултатите от обработката на подробни въпросници и разговори със случайно подбрана група от лекари и медицински сестри в източната част на САЩ и в Северна Индия (последната е избрана за максимална обективност, с цел да се проверят различията в опита, които могат да възникнат поради националните, психологически и религиозни особености).
Полученият в резултат на това материал включва повече от хиляда явявания и видения на умиращи (и на няколко върнати към живот от състояние на клинична смърт). Авторите стигат до извода, че като цяло откритията на д-р Моуди се съгласуват с тяхното откритие. Те установяват, че явяванията на починалите роднини и приятели (а в Индия - многобройни явявания на индуски "богове") на умиращите често стават в последния час, а обикновено - в последния ден преди смъртта. Приблизително в половината от случаите е налице видение на някаква неземна, подобна на "рай4 обстановка, която предизвиква и такива чувства ( преживяването на "рая" ще бъде разгледано по-нататък). Това изследване е особено ценно с прецизното разграничаване на несвързаните предсмъртни халюцинации от ясните отвъдни явявания и видения, а също и със статистическия анализ на фактори като употреба на халюциногенни препарати, висока температура или заболявания и увреждания на мозъка, всеки от които може да предизвика обикновени халюцинации, а не истинско преживяване на нещо, ставащо извън разума на самия болен. Много важно е откритието на авторите, че най-цялостните и явно отвъдни преживявания имат болните, които са в най-пълен контакт с тукашната действителност и най-малко са склонни към халюцинации; в частност тези, на които се явяват починали или духовни същества, напълно осъзнавайки, че се намират в болнична обстановка. Нещо повече - авторите са установили, че халюциниращите обикновено виждат живи хора, докато истинските явявания на умиращите по-скоро са на починали лица. Макар и да проявяват предпазливост в изводите си, авторите са склонни "да приемат хипотезата за задгробния живот като най-логично обяснение на всички данни". По такъв начин книгата допълва откритията на д-р Моуди и поразително потвърждава опита от срещата с починали и с духовни същества по време на умирането. Дали действително тези същества са тия, за които ги приемат умиращите - това е въпрос, който ще разгледаме по-нататък.
Тези открития, разбира се се твърде поразителни, ако бъдат разгледани на фона на агностицизма и безверието, които отдавна са характерни за съвременната наука. От друга страна, за православния християнин в тях няма нищо учудващо, ние знаем, че смъртта е само преход от една форма на съществуване към друга, и сме запознати с многобройни явявания и видения на умиращи - и светии и обикновени грешници. Св. Григорий Велики (Двоеслов), като описва в своите "Беседи" много такива случаи, обяснява срещата с други хора така: "Често се случва на прага на смъртта душата да узнае тези, с които й предстои да дели вечното си обиталище за еднаква вина или еднаква награда". Св. Григорий отбелязва особено за хората с праведен живот, че "често се случва на праведниците по време на умирането си да видят светиите, живели преди тях, така че да не ги плаши мъчителната мисъл за смъртта; за да се освободят безболезнено и без страх от връзките на плътта си, по това време пред умствените им очи се явява обществото на небесните граждани". В следващите глави той посочва примери на явявания на ангели, мъченици, апостол Петър, Божията Майка и Самия Христа на умиращи хора.
    Д-р Моуди ни дава един пример за среща на умиращ не с роднина или духовно същество, а със съвсем непознато лице: "Една жена ми разказа, по време на излизане от тялото си видяла не само своето прозрачно духовно тяло, но и тялото на друго лице, починало съвсем наскоро. Тя не знаела кое е това лице" ("Живот след живота"). Св. Григорий в "Диалози" описва подобно явление - той разказва за няколко случая, когато умиращия казва името на друго лице, умиращо в същото време на друго място. И това съвсем не е ясновидство (което се дава само на светиите), защото св. Григорий описва как един обикновен грешник, явно обречен на ада, изпратил хора при някой си Стефан, когото не познавал и който умирал по същото време, за да му каже, че "нашият кораб е готов да ни откара в Сицилия" (тъй като е място с висока вулканична активност, Сицилия напомняла за ада). Това очевидно е същото, което сега се нарича "екстрасензорно възприятие" и у мнозина особено се изостря преди смъртта, разбира се, продължава и след нея, когато душата е вече напълно извън властта на физическите сетива.
Следователно това частно "откритие" на съвременната психологическа наука само потвърждава нещо, което вече е известно на читателя на раннохристиянската литература за срещите по време на умирането. Макар, че тези срещи явно не стават задължително преди смъртта на всеки, те все пак могат да се нарекат "универсални" в смисъл, че се получава независимо от националността, религията или светостта на живота.
От друга страна, опитът на един християнски светия, макар и да има същите общи черти, които може да се преживеят от всекиго, има и съвсем друго измерение - измерение, което не се поддава на определяне от изследователите - психиатри. В този опит често се проявяват особените значения на Божието благоволение, а виденията от другия свят често са видими за всички или за повечето от околните, а не само за умирщия. Ще цитираме само един такъв пример от същите "Беседи" на св. Григорий:
"Точно в полунощ те бяха до постелята на Ромула. Изведнъж от небесата слезе светлина и изпълни цялата килия, като сияеше толкова ярко, че порази сърцата на присъстващите с неописуем страх... След това се чу лек шум, като от някаква голяма тълпа хора. Вратата на килията започна да се разтърсва, като че ли в нея се блъскаха влизащи тълпи. Хората в килията чувстваха как говорят влезлите, усещаха присъствието им, но поради необикновения страх и светлината не можеха да виждат, тъй като страхът, и самата яркост на тая светлина поразяваха и затваряха очите им. Веднага след светлината се разнесе необикновено благоухание и приятния аромат успокои душите им, поразени от сиянието на светлината. Когато обаче те не можеха повече да понасят толкова силна светлина, Ромула започна да утешава с ласкав глас стоящата до нея и трепереща Редемпта, нейната наставница в добродетелите, като и казваше: "Не бой се , майчице, аз още не умирам." Благоуханието остана още три дни, а през нощта на четвъртия Ромула отново повика наставницата си и когато тя дойде, умиращата помоли да приеме св. причастие. Ни самата Редемпта, нито съученичката на болната не се отделиха от нея. И ето, внезапно на площадката пред вратата се появиха два пеещи хора... светата душа на Ромула се освободи от тялото. Когато тя се възнасяше към небето и гласовете на пеещите се издигаха все по-високо, псалмопеенето се чуваше все по-слабо и по-слабо, докато не изчезнаха на края и звуците на псалмопеенето и "благоуханието." Православните християни ще си спомнят подобни случаи от житията на много светии: св. Сисой, св. Таисия, Теофил Киевски и др.
Навлизайки в това изследване на опита от умирането и смъртта, трябва да помним за голямата разлика между общия опит на умиращите, който сега предизвиква такъв интерес, и благодатния опит от смъртта на праведните православни християни. Това ще ни помогне по-добре да разберем някои загадъчни страни на смъртта, които се наблюдават в наше време и са описани в литературата.
Разбирането на тази разлика може, например, да ни помогне да идентифицираме явяванията, които виждат умиращите. Действително ли роднините и приятелите идват от царството на мъртвите, за да се явят на умиращия? И различават ли се самите тези явявания от предсмъртните видения на праведните християни?
За да отговорим на този въпрос, да си спомним, че лекарите Осис и Харалдсън съобщават, че много от умиращите индуси виждат "боговете" от своя индуски пантеон (Кришна, Шива, Кали и т.н.), а не близки роднини и приятели, както обикновено става в Америка. Но ап. Павел ясно е казал, че тези "богове" в действителност са нищо (1 Кор. 10:20). В такъв случай кого виждат умиращите индуси? Осис и Харалдсън смятат, че идентифицирането на съществата, с които става срещата, в голяма степен е резултат на субективна интерпретация, основана на религиозни, културни и лични предпоставки. Това мнение изглежда разумно и уместно в повечето случаи. По същия начин и в американските случаи покойните роднини вероятно не присъстват в действителност, както му се струва на умиращия. Св. Григорий Велики казва, че умиращият само "разпознава" хората, докато на праведните "се явяват светиите от Небето" - различие, което не само показва разликата в описанията на праведниците и обикновените грешници по време на умирането, но също така и непосредствено свързано с различното посмъртно състояние на светиите и обикновените грешници. Светиите имат голяма свобода да се застъпват за живите и да им идват на помощ, докато починалите грешници, с изключение на някои особени случаи, нямат контакт с живите.
Това различие ясно е изложено от Блажени Августин, латински отец на Църквата от 5 век, в трактат, написан по молба на св. Павлин Нолански на тема "относно грижите за умрелите", където той се опитва да примири несъмнения факт, че светиите, както например мъченикът Фелик Йолански, ясно са се явявали на вярващите, със също така несъмнения факт, че като правило починалите не се явяват на живите.
Като излага основаното на св. Писание православно учение, че "душите на умрелите се намират на такова място, където не виждат какво става и се случва в този смъртен живот" (гл. 13), и собственото си мнение, че случаите на привидни явявания на починали пред живите обикновено са или "дело на ангелите", или "лукави видения", внушени от бесовете - например с цел да създадат у хората погрешна представа за задгробния живот - Блажени Августин минава към разликата между привидните явявания мъртви и истинските явявания на светии.
"По какъв начин мъчениците показват със самите си благодеяния, давани на тези, които ги търсят, че се интересуват от делата на хората, ако мъртвите не знаят какво правят живите? Защото не само чрез действието на благодеянията си, но и лично пред хорския взор се е явявал Феликс изповедник, когато варварите обсаждали Нола. Ти (еп. Павлин) молитвено се наслаждаваш на това негово явяване. Ние сме чули за това не от неясни слухове, а от заслужаващи доверие свидетели. Наистина по Божествен начин се проявяват нещата, които се различават от обикновения ред, даден от природата на различните видове сътворени неща. Това, че нашият Господ, когато пожела, внезапно претвори водата във вино, не извинява неразбирането ни на собствената ценност на водата като вода. В действителност това е рядък единичен случай на такова божествено действие. Освен това възкръсването на Лазар от мъртвите не означава, че всеки умрял човек възкръсва, когато поиска, или че мъртвият може да бъде повикан обратно към живота на живия така, както будния може да събуди спящия. Едни събития са характерни за човешките действия, а други се явяват като признаци на божествената сила. Някои неща стават по естествен път, а други - по чудесен (чрез чудо - бел.прев.), макар Бог и да присъства в естествения ход на нещата, природата да съпътства чудото. Щом е така, не трябва да се мисли, че всеки от умрелите може да се намесва в работата на живите само поради това, че мъчениците се явяват за изцеление и помощ на някои хора. по-скоро трябва да се мисли така: мъчениците участват в работата на живите чрез божествената власт, а самите мъртви нямат власт да се намесват в тях" ("Грижа за умрелите", гл. 16)
Действително, ако вземем като пример светите отци от близкото минало, като стареца Амвросий Оптински - те учат, че съществата, с които се общува на спиритическите сеанси, са бесове, а не души на починали; също и тези хора, които са изучавали задълбочено спиритическите явления, са стигали до същите изводи, ако са имали поне някакви християнски критерии в разсъжденията си.
Следователно можем да не се съмняваме, че светиите действително се явяват на праведниците по време на умирането им, както е описано в много жития. Обикновените грешници често виждат явяването на роднини, приятели или "богове" според това, какво очакват или са готови да видят умиращите. Точната природа на тези явления вероятно е трудна да се определи.
Несъмнено това не са халюцинации, а част от естествения опит от смъртта, нещо като знак за умиращия, че се намира на прага на ново царство, където законите на обикновената материална действителност вече не действат. В това състояние няма нищо извънредно; то явно е неизменно за различните времена, места и религии.
"Срещата с другите" обикновено става непосредствено преди смъртта, но тя не бива да се бърка с една друга среща, която искаме да опишем - срещата със "светещото същество".