Протойерей Александър Ильяшенко  

Поздравявам ви, братя и сестри, с неделния ден, който е посветен на паметта на Йоан Лествичник – велик подвижник на древността, аскет, учител на Църквата, който е оставил своето произведение „Лествица” за духовно възрастване. Този път на духовно усъвършенстване е изминат и опитно описан от него самия. В първата глава той пише, че Господ ще ни съди не за това, че не сме творили чудеса, че не сме извършили нещо необикновено, а ще ни съди, защото не сме оплаквали своите грехове. Ето какво най-важно се изисква от нас, заради което и ни се дава Великия пост, заради което Господ е създал Църквата, – та да можем със своя покаен плач да умием своите грехове така, че те да се заличат от душата ни. Ето към какво ни призовава Йоан Лествичник, който сам изминал този път и бил свидетел на подвига на множество подвижници – на много хора, угодили на Бога.

 

И макар сред нас да няма чудотворци, макар сред нас да няма особени подвижници, макар сред нас да няма аскети, но да се каем и оплакваме своите грехове ние можем. Но само че много често правим това формално и повърхностно. Ние можем да плачем от обиди, можем да плачем от безсилие, можем да плачем заради някакви неуспехи – това понякога извиква у нас сълзи. А ако така остро осъзнаваме своя грях, че той с болка се отразява в сърцето, та да почувстваме остро, че не може да се живее с греха, че не бива в сърцето ни да се загнезди този мъртвешки, лишаващ ни от свобода и радост чуждороден елемент, който попада в нашето сърце, защото ние се поддаваме на своите страсти, беззаконни или несвоевременни желания, когато временното поставяме по-високо от вечното, своето удоволствие, своя покой, или някакви свои потребности поставяме по-високо от служението на Бога и по-високо от служението на хората.

Ето тогава грехът се заселва в душата ни и за да го изгоним с Божията помощ (само на това ние можем да разчитаме), ние трябва с всичката сила на душата си да го възненавидим и да се борим, и да молим Господа да ни избави от нашия грях, та това действително да бъде покаен плач. Тогава и в нашия обикновен суетен светски живот – труден и напрегнат, където има толкова много обстоятелства, които ни провокират да вършим грехове, където е така трудно да се борим с тях в наше време, – ако ние възненавидим своя грях, ако ние със сълзи страдаме пред Божието лице за това, че сме такива несъвършени, осакатени от греха, тогава Господ ще ни даде сили.

 

И в днешното евангелско четиво за изцелението на бесноватия при Спасителя дошъл страдащ баща на тежкоболен бесноват син и със смирение, и молба започнал да моли Господа Той да изцели отрока, който от детство изпадал в конвулсии, в страшна зависимост от лукавия (Мк. 9:17). И Господ със Своето властно слово изцелил този отрок, само попитал отначало баща му: „Вярваш ли ти, че Аз мога да направя това?” И този отвърнал с необикновено смирение, което е много характерно: „Вярвам, Господи, помогни на неверието му!” (т. е. вярвам, но разбирам, че моята вяра е нищожна, моята вяра е несъвършена, но укрепи вярата ми в тази минута, та с цялата си душевна сила да повярвам, че Ти можеш това).

Виждайки неговите страдания, смирената му молба Господ изцелил сина му. И после учениците се приближили и попитали, защо, когато той довел и при тях своя син, те не могли да го изцелят. Спасителят им отговорил, че този род (т. е. маловерието, греховността) „с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост” (Мк. 9:29). Господ ни дарува молитвата, и молитва не с много думи, а с искрени думи. Думите могат да бъдат и немного. Само великите светци могли да съставят такива продължителни и пространни молитви, защото сърцето им било изпълнено с любов към Господа, то проникнало в дълбините на смирението, от тези дълбини те черпели и своите вдъхновени молитви. А за нас е достатъчно в трудни моменти от живота, от душа да кажем „Господи помилуй!”, но само да е от дълбините на душата, от цяло сърце, та да разберем, че само Божията милост може да ни спаси и избави от нашите грехове.

 

И постът се състои не само от въздържание от блажна храна. Това е, преди всичко, въздържание в мислите, въздържание на езика, с който ние грешим постоянно – произнасяме груб, недоброжелателни думи, един друг се обвиняваме и обиждаме. Това е много труден пост и той е много по-важен, отколкото хранителния пост, още повече, че някои просто не могат поради здравословното си състояние да постят според цялата строгост на Устава. Животът сега е друг, не е задължително да изпълняваме всички ограничения по отношение на храната, но ние можем в пълна степен да се въздържаме от лоши постъпки, лоши мисли. Това може да изисква от себе си всеки – и детето, и възрастният, и здравият, и болният, стига само да се отнася към себе си строго и да се уповава на Господа. Тогава Господ, виждайки този стремеж, това старание, ще изпълни желанията на нашето сърце. Искаме ли да побеждаваме своите грехове от дълбините на сърцето си, – значи ще победим. Ето тази искреност не ни достига, за нея е нужно да се молим и просим Господ да укрепи вярата ни. Амин.

 

Превод: Прот. Йоан Карамихалев

 

 

В литературата на Ранното Средновековие има образци, които и до днес не са престанали да будят интереса на вярващите. Тези произведения ни представят една духовно будна епоха, тон в която дават личности с искрени стремежи за духовно израстване. Това също е епоха на всемирното християнство, когато Изток и Запад заедно търсят образци на нравствен живот. Всеобщия стремеж към духовен растеж се сравнява с изкачване нагоре към "върха" на съвършенството. Елитът на християнската Църква се подтиква взаимно към написване на съчинения, които да насърчават нравствения живот и стремежът "нагоре".

В запазено и досега послание от средата на VII век игуменът на разположения в областта на планина Синай монастир "Райту" моли игумена на съседния синайски монастир Йоан да напише наставления за живот, които подобно на стълба да отвеждат желаещите да ги следват до вратите на небето. Образа на стълбата игуменът на "Райту" взема от съня на Иаков, описан в двадесет и осма глава на книга "Битие". Запазен е и отговорът на това послание. В него игуменът Йоан с неподправена скромност заявява, че това искане надвишава неговите сили, че само дългът към послушанието го кара да изпълни молбата на своя събрат. Това той ще се опита да направи като "послушен и неук ученик на вещ художник живописец", който само ще очертае картината на духовния живот, като остави на своя събеседник от "Райту" да я украси с багри, да я изясни и допълни.

Професор Иван Дуйчев пише по този повод: "Трудно е да се установи доколко представата за духовно усъвършенстване е била обрисувана от игумена на "Райту", но идеята за стълбата дала името и строежа на съчинението, което Йоан написал като отговор." Авторът пък получил прозвището "Лествичник" според славянския превод на думата "стълба".

Биографичните данни за св. Йоан Лествичник са твърде оскъдни. Роден е вероятно около 580 г. сл. Хр. в образовано семейство. В младостта си получил добро светско образование и богословски познания. Около двадесетгодишен приел монашеството. Около средата на VII век бил избран за игумен на Синайския монастир. Този монастир бил създаден по настояване на император Юстиниан Първи през средата на VI век и още в началото на съществуването си се издигнал като оживено средище на християнска литература и просвета. В духа на традициите на монастира Йоан писал тълкуване върху Евангелията на Матей и Лука, също едно послание до папа Григорий I Велики (590-604 г.).

Йоан починал във времето между 660 и 680 г. сл. Хр., като наскоро след смъртта си бил канонизиран за светец. На Изток и на Запад християните честват неговата памет на 30 март.

Безспорно за неговата известност особено допринесло съчинението му "Лествица". Много рано то било преведено на различни езици. Най-старият известен превод е на сирийски, който е запазен в ръкопис от 817 г. сл. Хр., съхраняван в Британския музей. В същото време книгата е преведена на латински, по-късно на арабски, грузински, италиански, испански. Интересно е да се отбележи, че "Лествица" е била първата печатна книга, издадена в Мексико през 1532 година. Освен преводите на новогръцки, румънски, английски, немски, френски, руски имаме чудесен превод на "Лествица"-та и на български език.

Много скоро тази свещена книга става класическа не само за монасите, но за "земни царе и всички народи, князе и земни съдии, юноши и девойки, старци и деца". Мъдростта на св. Йоан е била цитирана при подходящи поводи от царския палат към пазарния площад и оборите. Защото "светлина за монасите са Ангелите, а светлина за всички човеци - монашеският живот" (Стъп. 26:31).

Тази популярност на книгата и преводите и на езиците на различни народи е несъмнено едно силно свидетелство за принадлежността на тези народи към едно общо християнско семейство, свързано чрез общата вяра, култура и духовни търсения и традиции. Изкачването по стълбата на духовния живот е потребност за вярващия от всяко време. Това обяснява интереса към книгата "Лествица", запазен и днес.

Тъй като постът е време за размисъл върху духовното израстване, Църквата е поставила на вниманието на християните в четвъртата неделя от него книгата на Св. Йоан Лествичник.

Тридесет стъпала съдържа книгата - равни на тридесетте години от скритият живот на Спасителя. За интелигентния читател всяко от тях и сега има своя смисъл. Времето и условията са различни днес, както и препятствията, които има да се преодоляват, но целта е една - да намерим пътя, който води нагоре, и да го следваме. За това е постът и в това той може да ни помогне.

Любомир Попов