Има хора, които прекарват целия си живот, от люлката до гроба, без нито веднъж сериозно да се замислят за смъртта. На тях, както впрочем и на всички, им е съвършено ясно, че тя е край на земния живот в този вид, в който го познаваме, но те виждат в нея "край на всичко", край на съществуването на личността. А това съвсем не е така. Тялото умира, но някаква част от човека продължава да съществува, съхранявайки способността си да вижда, чува, мисли и чувства.

По-рано, не толкова отдавна, за смъртта можело да се мисли по-различно, можело да се съмняваш в съществуването на задгробен живот, можело "да вярваш" или "да не вярваш" и ако последното, т.е. "да не вярваш" е било по-приятно или просто по-удобно, то така и правели - не мислели и не вярвали. Сега обаче, в наше време човекът, който не се бои от новото и който е запознат с последните достижения на науката за смъртта, не може да има повече никакви съмнения, защото се налага да вижда и приема не теория, а факти.

През последните десетилетия науката направи много нови открития. По-точно стана известно какво представлява смъртта в своята същност, как протича умирането на човека, какво чувства умиращият и науката започна дори да повдига завесата над най-главното - какво ни очаква всички нас след това. Това, което по-рано знаеше и ни говореше Църквата, сега в голяма степен, може да се каже в основното, се потвърждава и от науката. Последните открития се оказаха - особено за т.нар. невярващи - съвършено неочаквани и далече не всички знаят за тях.

Съвременната наука за смъртта е млад отрасъл от медицината, но прогресира много бързо. Своите сили й отдават известни учени. Наблюденията и изследванията се провеждат в научно-медицински институти и големи болници. Излязоха редица сериозни научни трудове.

Нови хоризонти в тази област били открити от наблюдения и експерименти, а след това и от практиката на реанимацията, т.е. съживяването на умрели хора. Сега се предлага да се различават два вида смърт: клинична - това, което ние винаги сме наричали смърт и органична - когато започва структурното изменение на тъканите. Съживяването е възможно само в случай, че е започнато преди да се прояви необратимото разрушаване на тъканите на организма, т.е. когато тъканите макар и мъртви, все още съхраняват нормалната си структура. След като тъканите започнат да се разпадат няма да помогне никаква реанимация.

В литературата са описани случаи, когато умиращият и дори обявеният за мъртъв оживявал, понякога дори без каквато и да било чужда помощ. Това подтиквало хората да се стараят да съживят току що умрелите. Най-древните опити били разбира се много примитивни - слагали топло на корема на мъртвеца, парели го с коприва, вкарвали въздух в дробовете с мехове, мятали го на кон с надеждата, че друсането от ездата ще го върне към живот. Както и сега с прилагането на електрическите шокове те чувствали, че е необходимо силно стимулиране. Разбира се, всички тези ранни опити рядко се увенчавали с успех. Но хората не преставали да се надяват, че някога ще стане възможно възвръщане на мъртвите към живот. А учените не само се надявали, но и работели над този проблем.

До неотдавна, ако жизнено необходим орган преставал да работи, човекът умирал. Например, спирането на сърцето означавало смърт и не можело да се направи нищо. Учените - медици обаче разработили нови методи за съживяване: изкуственото дишане, преливането на кръв, впръскване на адреналин в сърцето, нови фармакологични препарати. Появили се сърдечно-белодробни апарати, станало възможно стимулирането на спрялото сърце с електрически ток. И ето, оказало се, че ако състоянието на смърт не продължи прекалено дълго и още не е настъпил необратимият разпад на тъканите на организма, можело да се застави спрялото сърце да бие отново, неподвижната кръв да циркулира отново и да снабдява мозъка и другите органи с кислород, гликоза и други жизнено необходими вещества.

Неотдавна починалият човек понякога бива съживяван. Такива хора, преминали през временна смърт след това разказват за своите преживявания по време на пребиваването им "от другата страна". Те съхранявали способността си да възприемат обкръжаващата среда, можели например да гледат отстрани своето мъртво тяло, да видят как лекарите и сестрите се опитват да ги върнат към живот и можели да чуят и разберат техните разговори. По този начин се оказва, че възвърнатият към живот човек съхранявал спомена си за случилото се и после можел да разкаже това, което е видял и чул, когато тялото му било мъртво.

"Личността" или "душата" не умира едновременно с тялото, а продължава независимо съществуване. Ако умрелият успее да оживее, душата се възвръща в тялото.

Един от пионерите на този нов отрасъл от медицината е д-р Реймонд Муди (Raymond Moody). През ноември 1975 г. на английски език излиза неговата книга "Живот след живота" с подзаглавието "Изследване на феномена на продължаването на живота след смъртта на тялото", а през 1977 г. излиза втората му книга"Размишления за живота след живота". Доктор Муди е събрал голям материал - 150 случая; книгите му са написани изключително просто и ясно. Той привежда редица клинични истории за болести с описание на заболяването, характера на смъртта, приложените методи за съживяване и разказите на своите пациенти.

Доктор Муди пише как за първи път се е заинтересувал от този проблем. През 1965 г. още като студент той бил на лекциите на професор по психиатрия, който разказвал, че е умирал два пъти, но бил възвръщан към живот и описвал това, което се случило с него, когато бил мъртъв. Фантастичният разказ на професора заинтересувал доктор Муди, но той нямал личен опит и не предприел никакви действия. След няколко години обаче се срещнал с други подобни случаи и бил поразен от това, че необразована възрастна жена описала същото, за което говорел професорът по психиатрия. След това д-р Муди се заел сериозно с изучаването на този, както той пише, феномен - продължаването на живота след смъртта на тялото. Той привежда много случаи.

Ето един от тях - това е разказ на жена, постъпила в болницата със сърдечно заболяване. Тя лежала на болничното легло. Когато започнали силни болки в гърдите, успяла да натисне бутона на звънеца, за да извика сестрите. Те дошли и започнали да й правят нещо. Било й неудобно да лежи по гръб, обърнала се и изведнъж престанала да диша и да чувства ударите на сърцето си. Чула виковете на сестрите: "Дайте сигнал, дайте сигнал", а самата в това време чувствала, че излиза от тялото си и пада надолу, на пода, преминавайки през защитните прегради на края на леглото, а след това започнала бавно да се издига нагоре. Жената видяла сестрите, дотичали в стаята, своя лекар и се удивявала: "Защо той е тук и какво прави?". Тя се издигнала до самия таван и се спряла на височината на лампите; виждала ги съвършено ясно. "Чувствах се като късче хартия, което някой е духнал до тавана".

Тя се реела под тавана и гледала надолу. "Аз наблюдавах как те се стараеха да ме съживят. Моето тяло лежеше там, долу, проснато на леглото. виждах го съвсем ясно, а всички те стояха около него. Чух гласа на една от сестрите: "О, Господи, тя е умряла", а през това време друга се наведе и ми направи изкуствено дишане - уста в уста. Когато тя го правеше аз гледах тила й. Добре си спомням вида на косите й - бяха късо подстригани. Тогава видях как те вкараха в стаята тази машина и подадоха ток в гърдите ми. Аз видях как моето тяло просто подскочи нагоре от леглото и чух как костите ми изпращяха; това беше ужасно. Когато ги гледах там, долу удрящи гърдите ми и разтриващи ръцете и краката ми, аз си помислих: "Защо се стараят толкова? Сега ми е хубаво".

Вторият случай се отнася за деветнадесетгодишен младеж, който карал приятеля си към къщи с автомобила. Той разказва, че на кръстопътя на тях налетял друг автомобил. "Чух как изтрещя автомобилът отстрани, а след това имаше момент в който аз сякаш се движех в тъмнина, в някакво закрито от всички страни пространство. Всичко това продължи само един миг, а след това аз изведнъж - е, като че се реех два метра над пътя, на четири метра от автомобила и чувах отслабващото ехо от грохота на катастрофата. То утихна в далечината".

След това той видял хората, които притичали и се събрали около колата, видял приятеля си, излизащ от нея и потресен видял в разбития автомобил своето собствено тяло, цялото в кръв, с притиснати крака. Гледал как хората се стараели да освободят тялото му. Бил възвърнат към живот и после разказвал за това свое преживяване.

Описаните по-горе явления и самото понятие клинична смърт могат понякога да предизвикат недоверие. След моя доклад са ми възразявали: "Ако след клинична смърт човек е оживявал, значи това не е било смърт".

Как да бъде разбирано такова възражение? Същината не е в това как да се нарече такова състояние - "клинична смърт" или "около смъртта", както го нарича Муди, а в самото съществуване на този удивителен феномен, когато някаква част от човека излиза от своето тяло и е способна да наблюдава тялото и всичко обкръжаващо го отстрани. Дори само това показва, че съзнателният живот може да продължи независимо то физическото тяло и дори съвсем без него.

Отричането на този феномен говори за нежеланието на човек да го разбере и допусне в своето съзнание и той намира словесната формула "значи, това не е било смърт", която го избавя от необходимостта да приеме това, което нарушава по-удобния му възглед за света. Този механизъм на подсъзнателното блокиране е добре известен на психолозите.

В медицината има немалко съобщения за продължаване на живота след смъртта на тялото. Живот извън тялото изпитал и описал Карл Густав Юнг, един от видните психолози-психиатри на нашето време и редица други учени. Някои от възвърнатите към живот прекарали в състояние на временна смърт повече от час. С този феномен са добре запознати мормоните.

Случаи на временна смърт с излизане на душата от тялото и връщането в него били известни и преди трудовете на съвременните ни лекари - реаниматори. От време на време те били описвани, но хората обикновено не вярвали на такива случаи, защото разказът им се струвал прекалено странен. Като пример ще приведем случая на К. Икскул.

Този разказ е публикуван за първи път от архиепископ Никоном в "Троицки листки" през 1916 г., а по-късно е препечатан в списание "Православен живот" (7, 1976) и в третата свезка на сборника "Надежда" под заглавието "Невероятно за мнозина, но истинско произшествие".

К. Икскул, който разказва за своето преживяване, скоро след това се оттегля в манастир.

Разказът на архиепископ Никон се привежда в съкратен вид.

Той пише, че по-рано Икскул не се замислял, четял свещени книги, признавал това, което е написано в тях за истина, но нямал вяра в себе си и смъртта за него била край на човешкото битие. Много години той бил християнин само формално. Ходел в църквата, кръстел се, но всъщност не вярвал и не приемал това насериозно.

След много години на спокоен живот той заболял от възпаление на дробовете. Боледувал продължително и сериозно, но една сутрин сякаш се почувствал съвсем добре. Кашлицата изчезнала, температурата спаднала. За негово учудвани лекарите се обезпокоили... донесли кислород. А след това - тръпки и пълна безучастност към обкръжаващите. Той разказва:

"Цялото ми внимание се съсредоточи върху мен самия... и някакво раздвоение... появи се вътрешен човек - най-главния, който изпитваше пълно безразличие към външния (към тялото) и към това, което става с него".

Той продължава:

"Удивително беше да живееш, да виждаш и да не разбираш нищо, да чувстваш такава отчужденост към всичко. Ето докторът задава въпрос, аз чувам, разбирам, но не отговарям - няма защо да разговарям с него... И изведнъж нещо ме повлече надолу със страшна сила, към земята... аз се замятах. "Агония" - каза докторът. Аз разбирах всичко. Не се изплаших. Спомних си какво съм чел, че смъртта е болезнена, но нямаше болка. Беше ми тежко, тъмно. Влечеше ме надолу... аз чувствах, че нещо трябва да се отдели... направих усилие да се освободя и изведнъж ми стана леко, почувствах покой.

Последвалото си го спомням ясно. Стоя в стаята, по средата. Отдясно на мен в полукръг стоят лекарите и сестрите, около леглото. Аз се учудих - какво правят там, та нали аз не съм там, а тук. Приближих се, за да погледна. На леглото лежах аз. Виждайки своя двойник аз не се уплаших, само бях удивен - как е възможно това? Исках да пипна себе си - ръката ми премина направо, сякаш през празнина.

Виждах също себе си, стоящ, но не можех да усетя тялото, ръката ми преминаваше през него. И пода не чувствах... До другите също не можех да се докосна.

Повиках доктора, но той не реагира. Разбрах, че съм съвършено сам и ме обзе паника".

Гледайки мъртвото си тяло, той си помислил: "А дали пък не съм умрял. Но беше трудно да си го представя, аз бях по-жив отпреди, чувствах и съзнавах всичко. Освен това, не вярвах в живота на душата и тази мисъл не ми идваше".

По-късно, спомняйки си преживяното, Икскул казва:

"Предположението, че напускайки тялото, душата веднага разбира и знае всичко е невярно. Аз се явих в този нов свят такъв, какъвто си отидох от стария. Тялото не е затвор за душата, а нейно законно жилище, и затова душата се явява в новия свят в тази степен на развитие и зрелост, до която е достигнала в съвместния си живот с тялото".

Той видял как старицата дойка се прекръстила: "Царство му небесно" и изведнъж видял двама ангела. В единия познал ангела - хранител, а другият не познал. Ангелите го взели за ръце и го понесли през стените на стаята на улицата.

След това той описва издигането, видението на "безобразни същества" ("Аз веднага разбрах, че този вид приемат бесовете") и появата на светлина... по-ярка от слънчевата. "Навсякъде светлина и няма сенки". Светлината била толкова ярка, че той не могъл да види нищо. "Като в тъмнина. И изведнъж от върха, властно, но без гняв, се разнесоха думите: "Не е готов", и започна стремително движение надолу". Той се върнал към тялото си. Ангелът - хранител казал: "Ти чу Божието определение. Влизай и се готви".

Ангелите станали невидими. Появило се чувството на смущение и хлад и дълбока тъга за загубеното. "Тя е винаги с мен". Той загубил съзнание и се свестил в стаята на леглото.

Лекарите, наблюдаващи Икскул съобщили, че били на лице всички клинични признаци за смъртта ("той отсъствал") и състоянието на смърт продължило 36 часа.

Доктор Муди и други учени описват много подобни случаи. Всички те говорят за това, че зад прага не започва ново съществуване, а продължава предишното. Не настъпва прекъсване на живота, а личността започва живота там такава, каквато е била в момента на преминаването. Видимо, човешкият живот на земята е само началото, само подготовка към това, което ни чака след смъртта на тялото. Започнатото тук ще продължава там; вероятно ни чака и някаква отговорност и възмездие за извършеното по време на земния живот. Затова говорят всички големи религии. И очевидно е много важно да се премине прага в състояние на неозлобеност, мир и покой, неотнасяйки нито едно тъмно петно в съвестта си.

Християнството винаги е знаело това, затова и съветва всеки да се изповяда и причасти преди смъртта си. Състоянието на личността в момента на смъртта е по-важно от всичко предишно в живота на човека.

За това говори и евангелското повествование от Лука (23:32-33, 39-43) за разбойниците:

"Водеха и двама злодейци, за да бъдат погубени с Него. И когато отидоха на мястото, наречено Лобно, там разпнаха Него и злодейците, единия отдясно, а другия отляво... Един от увисналите на кръста злодейци Го хулеше и казваше: ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас. А другият, като заговори, мъмреше тогова и казваше: та и от Бога ли се не боиш ти, когато и сам си осъден на същото? А ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си; но Тоя нищо лошо не е сторил. И казваше на Иисуса: спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си! И отговори му Иисус: истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая".

Животът на разбойниците бил лош, но разкаянието в последния час преди смъртта обещава хубаво начало на бъдещото съществувание.

Християнството винаги ни е говорело за това. В Откровението на свети Иоан Богослов е казано:"Блажени са мъртвите, които умират в Господа… нека починат от трудовете си: делата им вървят заедно с тях" (Откр. 14:13).

Християнството винаги е знаело и е учело, че човекът е нещо повече от месо и кости или от просто съчетание на химични елементи, че освен тялото човек има душа и че в момента на смъртта на тялото душата не умира, а излиза от него и продължава да живее и да се развива в нови условия.

Ето няколко цитата от Свещеното Писание. Сам Иисус Христос съвършено определено говори за вечния живот. Обръщайки се към своите ученици апостоли Той казва: "Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, има живот вечен" (Иоан 6:47). И още: "И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената" (Мат. 10:28).

Ето още думи на Иисус Христос: "Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и на съд недохожда, а е минал от смърт към живот" (Иоан 5:24).

"Но Той не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи" (Лука 20:38). "И зная, че Неговата заповед е живот вечен... Да не се смущава сърцето ви; вярвайте в Бога и в Мене вярвайте. В дома на Отца Ми има много жилища..." (Иоан 12:50;14:1-2).

Най-близките ученици на Иисус Христос се наричали апостоли - стълбове на вярата. Отначало те били дванадесет, след това още седемдесет. Те се присъединили към Христа в различно време. Сред тях имало и обикновени хора - рибари, имало и учени. Апостол Лука, от числото на седемдесетте, бил лекар. Те тръгнали след Христос, оставяйки всичко и постепенно познавайки новото за тях, достигнали до дълбока вяра в единия Бог и вечния живот. След това нито един от тях не е имал вече никакви съмнения. Те видели, че Иисус Христос възвърнал умрели към живот и значи, смъртта на земята не е окончателна. Те видели Иисус Христос разпнат, умрял на кръста, след три дни възкръснал от гроба за живот вечен и явил им се няколко пъти в ново тяло. Всички те посветили живота си на служене на Иисус Христос, подлагайки се на преследвания и мъчения. Единадесет от дванадесетте приели мъченическа смърт. Те я приели радостно, без колебания, защото знаели, че умира само тялото, а душата не може да бъде убита, тъй като е безсмъртна.

Много апостоли и ученици на Иисус Христос, а след това и много светци и просто учени - богослови писали, че смъртта не е край и че душата живее вечно. Ако това се чете без предубеждение, то на душата й става по-светло, защото са го писали праведни хора, отдали живота си на това, на което са вярвали. И описаното от тях е резултат от видяно и преживяно, а не плод на размишления; не игра на ума, а резултат от опит.

Апостол Павел говорейки за живота след смъртта на тялото, казал: "Но както е писано: "око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, ща Бог е приготвил за ония, които Го обичат" (1Кор. 2:9).

В същото послание, в глава 15 той пояснява повече: "Не всяка плът е еднаква плът... Има тела небесни и тела земни... и както сме носили образа на земния, тъй ще носим и образа на Небесния... защото това тленно трябва да се облече в нетление, а това смъртно да се облече в безсмъртие... Де ти е, смърте, жилото?". Тези думи на свети апостол Павел говорят за това как християнството разбира смъртта - при умирането човек променя своето тленно, временно тяло с нетленно, вечно.

За апостолите и светците съществуването на душата било очевидност, затова те не доказвали, не убеждавали, а гледали на това като на нещо разбираемо от само себе си.

Свети Иоан Богослов написал пророческата книга "Апокалипсис", наречена още "Откровение". В нея има много интересни и важни неща, много предсказания, които частично вече са се сбъднали. В първа глава Свети Иоан пише: "Един неделен ден бях обзет от дух", а след това описва това, което му е показано, когато е бил в духа, вън от тялото си. Той не обяснява какво означава да бъдеш обзет от дух, а казва: "бях обзет от дух", както вие бихте казали: "бях на улицата" или "у моя съсед".

Свети Иоан не е единствен. Освен него, за това свидетелстват писанията на много апостоли и светци. За тях тогава било очевидно, че душата може да живее и вън от тялото, понякога може да излиза извън него и отново да се връща.

И в следващите векове в богословската литература и житията на светците има много описания за живота на душата.

Свети Августин разказва за невярващия лекар Генадий, който по време на сън излязъл от тялото си и беседвал с юноша, но не разбрал станалото. Това се повторило няколко пъти, но Генадий продължавал да не вярва. Тогава юношата го попитал: "А своето тяло, отделно от тебе, там, на леглото, виждаш ли?" - "Виждам". - "Та нали очите на тялото ти са затворени, а ти виждаш и своето тяло и мене. Ти виждаш с духовните си очи. Знай, че след този живот ще има друг".

Свети Григорий (има се предвид свети Григорий Велики (Двоеслов) и произведението му "Разговори за живота и чудесата на италийските отци". Бел ред.) в "Диалог" пише: "Често на границата със смъртта душата познава тези, с които ще разделя небесното жилище за аналогична награда или наказание" ..."При праведните често се явяват светци, за да ги успокоят".

Архиепископ Антоний Женевски пише, че животът на душата след кончината й е естествено продължение на нейния живот на земята. Преминавайки в задгробния свят, душата чувства, съзнава, възприема, разсъждава.

Не само в духовната, но и в светската литература има много подобни описания. В повестта на Л. Н. Толстой "Смъртта на Иван Илич" починалият преминава през тъмна пещера, вижда картини от целия си изминал живот и появата на ярка светлина.

Ърнест Хемингуей описва случай на временна смърт в романа си "Сбогом на оръжията". Разказът се води от героя на романа, но очевидно описаното се е случило със самия автор. Войниците стоят в траншея под артилерийски обстрел.

"Ние продължавахме да ядем... аз отхапах от своето сирене и глътнах вино... след това се чу: чух-чух-чух, нещо изсвистя... и рев, всичко стана бяло, после все по-червено и по-червено в стремителен вихър... аз се опитах да поема дъх, но нямаше дихание и почувствах, че целият съм излязъл от самия себе си и летя, и летя, подхванат от вихъра. Аз излетях бързо, целия както съм и знаех, че съм мъртъв и че напразно мислят, че когато умреш всичко свършва. После поплувах из въздуха, но вместо да се повдигам напред, се плъзнах назад. Поех дъх и разбрах, че съм се върнал в себе си. Земята наоколо беше преорана... главата ми се тресеше и изведнъж чух нечий плач".

Този войник бил тежко ранен и преживял временно излизане от тялото си.

А в книга, издадена през 1984 г. е публикуван разказът на Фьодор Абрамов "Майчино сърце".Селянка кара с шейна тежко болния си син в районната болница. Той е на шест години. Винаги е живял в бедност и нищета. По пътя му става по-зле. Майката бърза.

"Не успях. Беше голям студ, мраз. "Стьопа, - казвам му, - в районната ще отидем. Можеш ли, казвам, да видиш нещо?" А той сам ме моли: "Мамо, кажи кога ще пристигнем в районната". Нали е дете! Не е ходил по-далече от селото ни - ще му се белия свят да види.

И ето моят Степанушка си повдигна главата: "Мамо, - казва, - колко е светло. Колко е красив нашият район..." И всичко свърши. Така в майчините си ръце издъхна".

Подобни разкази са твърде много. Все повече хора говорят и пишат за живот на душата извън тялото. Разбира се, не всички. Тези, които не искат да вярват в нищо духовно, все още не виждат светлината, влизаща в света.

Пьотър Калиновски