В предишните глави се говори за това, какво са срещнали "от другата страна" хора, преминали през временна смърт. Това бяха описания на техни наблюдения, често предадени със собствени думи, без всякакви изводи или коментарии. Техните разкази са правдиви и много интересни и ни се иска да им вярваме; този, обаче, който до сега никога сериозно не се е замислял какво го чака след смъртта, трудно би приел така изведнъж тези разкази. Те противоречат на самия дух на нашето време и на човека, живеещ с материални интереси, му се струват необичайни и неправдоподобни. Освен това, събраните факти все още са непълни и епизодични, ние едва сме започнали да ги събираме и осмисляме. Много било непонятното и за самите хора, разказващи за своите преживявания.

За да можем по-дълбоко да разберем същността и смисъла на новото, което сега променя светоразбирането е нужно време. Възникват обаче няколко въпроса за които ни се иска да помислим сега и да получим някакъв поне що годе отговор. Преди всичко - всички ли преминали през временна смърт са имали описаните възприятия или само част от тях? Всички ли свидетелстват за продължение на живота след смъртта на тялото? Този въпрос касае всеки от нас. Ще живея ли след смъртта на тялото или моето съществувание може да свърши без следа? Ние знаем, че феноменът продължение на живота след смъртта на тялото съществува, но за всички ли?

Учените - медици не са успели да дадат отговор на този въпрос. Към 1980 г. били събрани повече от 25000 случая на възвръщане към живот на неотдавна умрели хора. Доктор Кюблер-Рос съобщава, че в нейните материали само 10% от разпитаните имали ясни спомени за преживяното. Другите автори говорят за 25, 40 и повече процента. Фред Скунмейкър, начело на сърдечно-съдовото отделение в болницата в Денвър, щата Колорадо, САЩ събрал данни за 2300 пациенти, намиращи се на границата на смъртта или преживели клинична смърт. 1400 от тях имали гореописаните възприятия. Доктор Карлис Озис разпратил въпросник на лекари и сестри и получил много отговори. От 3800 болни, умиращи при пълно съзнание, повече от една трета, намиращи се на границата на смъртта, видели безтелесни фигури или излизайки от тялото си, имали тези или онези възприятия. Всички свидетелстват, че възприятията били еднозначни и съвпадали с описаните по-горе. Петгодишни деца и 75-годишни старци виждали и чувствали едно и също. Колкото по-дълго те се намирали извън тялото си, толкова по-ярки и силни били техните преживявания.

Значи, далече не всички хора, бидейки близко до смъртта, свидетелстват за задгробен живот, мнозинството говори само за пустота, за загуба на съзнанието.

Означава ли това, че само някои от нас, а не всички ще имат задгробен живот? Обективната наука все още не може да отговори на този въпрос. Не всички говорят за задгробни възприятия. Много от запитваните обаче не желаели да отговарят, прикривали се, опасявайки се очевидно от недоверие и насмешка. Пък и самите ние, събуждайки се сутрин не винаги помним своите сънища. Паметта не съхранява много от възприятията и особено тревожните.

Християнството дава съвършено определен отговор на този въпрос - душата на човека е безсмъртна и ще живее вечно. Говори и за това, че качеството на този бъдещ безтелесен живот ще бъде различно при различните хора. По-горе ние приведохме цитати от Свещеното Писание, но към този въпрос ще се върнем по-късно.

Почти всички ние в тази или в онази степен се боим от смъртта. Как ще се случи? Ще страдаме ли? Ще има ли болка? Дали ще е много силна?

На този въпрос може да се отговори определено. Никой от пребивавалите "зад границата" и значи, преминали през "момента" на умиране не споменава за болка. Болка нямало. Нямало и никакви физически страдания. Болка и други симптоми можело да донесат със себе си болестите, но те продължавали само до критическия "момент", нито по време на него, нито след това те не съществували. Напротив, настъпвало чувство на покой, мир и дори на щастие.

Самият "момент" е неусетен. Някои, далече не всички, а само малка част говорят за загуба на съзнанието за кратко време.

Тук има още нещо интересно. Мнозина, по-голямата част не знаели известно време, че са умрели. Те продължавали да виждат, чуват и съобразяват, както и преди, но се оказвали в нова и странна обстановка - реели се под тавана, виждали тялото си отстрани и т.н. И едва тогава започвали да подозират: "А дали пък не съм умрял?" За идването на смъртта преди това те въобще не се замисляли.

И това е понятно и съвсем естествено. Личността продължава да живее, за нея няма смърт и значи, не би могло да има никакви усещания за нещо.

Ето откъс от едно интервю. Лекарят пита своя възвърнал се към живот пациент за това как се е чувствал, когато умирал: "В кой момент загубихте съзнание?" Пациентът с раздразнение отвръща: "Аз никога не съм губил съзнанието си. Виждах и помня всичко". Продължавайки разказа си, той казва: "... аз първо не знаех, че това е моето тяло, над което те се трудеха, и на ум не ми идваше, че съм мъртъв... никаква болка... няма какво да се страхуваме от смъртта".

Изчезването и небитието не съществуват, има преход от едно състояние в друго и този преход е безболезнен и сам по себе си неусетен. Променя се обстановката, променя се характерът на възприятията и тогава идва разбирането - "аз съм умрял".

Радостно е да знаем, че в критичното време няма да има болка, нито някакви неприятни физически усещания, но веднага възниква следният въпрос - е, а после? Какво ще стане с мен после?

Почти всички, имащи опит в задгробния живот говорят за мир и покой. Те били обкръжени от любов и се чувствали в безопасност. Можем ли да се надяваме, че това се отнася до всички нас и че никой от нас след смъртта на тялото си не е заплашван от нищо лошо? Науката не може да отговори на този въпрос; добитите от нея знания не говорят за задгробния живот, а само за неговото начало, само за първите минути, рядко - часове след преминаването.

Голяма част от описанията на тези първи минути действително носи светъл характер, но не всички. Ние вече споменахме страшните видения за ада в съобщенията на Ритчи, Бети Малц и пациентите на Муди и Сабом. Разказите на възвърнатите към живот самоубийци също не са радостни. Освен това, известно е, че неприятното често се забравя, а трудните и нежелани преживявания се изтласкват от паметта в подсъзнанието.

За това пише доктор Морис Ровлингс в книгата "Зад вратата на смъртта" (описанието на този случай се привежда от книгата на Тим Лехай "Живот след гроба"). Той е загрижен от това, че данните на Муди, Кюблер-Рос и др. създават лъжливо впечатление. Не всички възприятия от прехода са приятни. Той описва свой пациент, който по време на спиране на сърцето попаднал в ада. В процеса на съживяване няколко пъти идвал на себе си, но сърцето отново спирало. Когато бил в нашия свят и придобивал дар слово, той все още виждал ада, бил в паника и молел лекарите да продължат съживяването. Тези процедури са болезнени и обикновено болните, възвръщайки се към земния живот, молят лекарите да ги прекратят. След два дни у болния не останали никакви спомени за преживяното. Той забравил всичко, никога не е бил в ада и никакъв ад не е видял.

След преминаването личността попада в други условия на съществуване.

"В задгробния свят - пише д-р Ритчи - са нарушени всички закони на субстанцията. Там може да се преминава през стените, без да се чувства допирането, да се прелита моментално..." Изглежда, престъпвайки прага, личността встъпва в някакви други взаимоотношения с времето и пространството. "Аз можех мигновено да се пренеса във всяко място по мое желание".

За времето, когато те били "зад прага" никой не говорил и изглежда, не мислел, че него го няма. После се оказало, че преглеждайки целия си живот, продължителните видения, срещи и разговори са траели една - две минути земно време, а може и съвсем да не са заемали никакво време. За "сгъстяване на времето" в сънищата говори Фройд и привежда примери за дълги и сложни съновидения, заемащи по-малко от една минута земно време.

Баща на семейство видял в другия свят своите починали шест деца. Всички те били в тази възраст, когато му били най-близки. "При тях там няма възраст".

Времето и пространството там са по-различни, отколкото на земята. Ние не знаем какво са и дали съществуват, но изглежда те са по-малко абсолютни за безтелесното същество, отколкото за нас.

В трета глава се описват срещи с умрели родственици и познати. Душата, преминала в задгробния свят, среща и по някакъв начин безпогрешно разпознава тези, които е познавала на земята. Тя среща само тези, които са й били близки и в тази възраст, когато любовта, която ги е свързвала е била особено силна.

За срещата със светлината, прегледът на преминалия живот и неговото значение ще се говори в Деветата глава на книгата. Всичко, случило се в смъртта се възприема като абсолютно реално. Всички били уверени, че преживяното и описаното от тях се е случило наистина. "Аз бях реален, а ето тя (медицинската сестра, правеща изкуствено дишане) беше нереална". За тях това е безспорно, дори когато мозъкът им отказвал да го приеме: "Аз не разбирам... Да, това се случи, макар че това не може да бъде. Това е нещо, което не може да съществува, но то съществува".

"Да, аз знам, мнозина няма да повярват, ще кажат, че това не може да бъде. Но това няма да промени нищо и нека ми говорят: "Не може да бъде, науката ще докаже, че това не съществува", Аз знам, аз бях там".

Той излязъл от тялото си и наблюдавал собствената си операция. Чувства се добре, операцията не му е нужна. Опитва се да спре доктора, но нищо не излиза. "Аз го хванах за ръката, а него го нямаше". "Аз бях реален, а той беше нереален... като в огледало". Той, в неговия свят, чувства и разбира, че е реален, а лекарят там действително го няма.

Жена - психиатър, преминала през временна смърт, казала: "Хората, имали тези преживявания, знаят; тези, които не са ги имали, трябва да чакат".

В това време, когато тялото и излязлата от него част от човека съществували разделени, всички външни стимули се възприемали от последната. Тялото не чувствало нищо и всичко, ставащо с него, се наблюдавало и описвало отстрани. Тя се рее под тавана и наблюдава: "Когато те ми приложиха шока аз видях как моето тяло просто подскочи нагоре... не чувствах нищо, нямаше никаква болка..."

Всичко, което после се е съхранило в паметта, се отнасяло до възприятията и преживяванията на излязлата част, а не на тялото. Тялото остава неподвижно и съвършено безучастно, то не виждало, не чувало, не чувствало до момента, в който излязлата част не се върнала в него. След това физическите очи започнали отново да виждат, ушите да чуват, а мозъкът да функционира. Човекът станал такъв, какъвто бил до спирането на сърцето или до нещастния случай.

Точно такава последователност на събитията се наблюдава и при пътешествията на "астралното тяло" у индуските йоги.

Съществуването на преминалите в другия свят било реалност, на обстановката, в която се оказвали, особено при трансцендентите възприятия, била толкова необичайна, че е почти невъзможно да се опише. Те не можели да ни го предадат и обяснят, на самите тях им било трудно. "В живота (на земята) няма такова. В нашия език няма такива думи. Това е друго... не е нашият триизмерен свят..."

Сведенията за това как е видяла себе си излязлата от тялото част на човека са много малко. Те са откъслечни и неясни. Изглежда, вниманието е било привлечено от друго. Когато за първи път попадаме в екзотична страна, ние също разглеждаме не самите себе си, а това, което ни обкръжава.

Всички разкази за задгробните възприятия имат една много интересна страна. Съвършено определено се говори за съхранени и дори за изострени функции. Зрението и слухът са по-ясни, отколкото по-рано, разбирането е толкова пълно, че е невъзможно да излъжеш или да прикриеш нещо. В същото време почти няма описание на анатомична субстанция, на форма.

Една от жените, намирайки се "зад прага", се опитала да отклони ръката на медицинската сестра, разтриваща безжизненото й тяло. На въпроса дали е видяла собствената си ръка, тя отговорила: "Да, аз имах нещо като ръка, но когато стана ненужна, тя изчезна". Но дори едно такова неопределено сведение е много необичайно. Като правило, в разказите на хората, имали задгробен опит, няма никакво споменаване на собствената им форма или органи, сякаш последните въобще ги е нямало.

По този начин, познатите ни физиологични функции се съхраняват и съществуват без съответстващите им анатомични субстрати.

Да се вижда може и без да имаме физически очи. Слепец по рождение, излизайки от тялото си, видял всичко, което правели с тялото му лекарите и сестрите и после можел да разкаже за случилото се в детайли. Доктор Кюблер-Рос описва сляпа жена, която ясно видяла, а след това описала всичко, което било в стаята, в която тя "умряла". Връщайки се в тялото си, тя отново станала сляпа. Изглежда, духовното зрение възприема двата свята, а телесното - само материалния.

Безногият войник можел да ходи и чувствал, че има два здрави крака.

Контактът с други безтелесни същества се осъществявал без участието на органите на речта и без участието на материално съществуващите клетки на мозъка, възприемащи думите и мислите.

Функцията може да съществува и без материята или във всеки случай, без известните ни форми на материята.

Св. Григорий Палама пише: "По време на мистическо съзерцание човек се води не от интелекта, не от тялото, а от духа. Той знае с пълна увереност, че свръхестествено възприема свят, който превъзхожда всеки друг свят, но не знае с кой орган възприема този свят".

В безтелесния свят възприятията на зрението и слуха се съхраняват. Възприятието осезание обаче изглежда изчезва или отслабва. Икскул разказва: "... моето тяло действително е тяло... аз виждах ясно... но то стана недостъпно за осезанието". "Отблъсквайки ръцете им, аз не чувствах нищо" "...Той премина просто през мене..." "Аз стоях и не можех да се допра до пода; изглежда, въздухът там е прекалено плътен".

Болката в този свят не се споменава изобщо. Почти няма описания за някакви телесни усещания, но мнозина в присъствието на светлината чувствали топлина.

След преминаването настъпва някакво изменение в емоционалната сфера на личността. Тя загубва интерес към своето тяло и към това, което става с него. "Аз излизам а тялото е празна обвивка". Той наблюдава операцията на своето сърце като "незаинтересуван наблюдател". Опитите да се съживи умрялото му тяло "мен не ме интересуваха". Изглежда, с миналото, със земния живот е приключено. Вероятно е хубаво, че е така.

Никой не съжалявал за материалните загуби, но оставала любовта към роднините, грижата за напуснатите деца, понякога дори се появявало желание за връщане назад, независимо от това, че "там" е по-хубаво, отколкото на земята.

Никакви коренни изменения в личността обаче не настъпват, тя си остава такава, каквато си е била. Тя е в друг, духовен свят и вижда и осъзнава много, съвършено нови за нея неща, но у нея не се появяват някакви по-висши знания или разбирания.

Съществуват отделни свидетелства, които говорят за такова висше знание. Всички те се отнасят към тези случаи, когато съживяването изисквало много време и състоянието "вън от тялото" продължило дълго. Завърналите се разказват за неочаквано "просветление", когато всички знания и всякаква информация били достижими, цялото знание минало, настояще и бъдеще било извън времето и лесно достъпно. "Знанието тук е около вас и вие можете да го вземете".

Такова състояние било мимолетно. След възвръщането в тялото оставало усещането за всеобхватното знание, но съдържанието му изчезвало без следа. В паметта не оставало нищо.

Трудно е да се каже доколко сериозно могат да приемат такива разкази. Те са твърде малко. Описанията на усещанията са мимолетни и неопределени.

Разбира се, в другия свят на личността й предстои да познае много нови неща, но по време на преминаването и веднага след него тя остава такава, каквато е била през земния си живот. Тя вижда и възприема ставащото така, както по-рано, понякога много примитивно и наивно. Тя може да се опита да помогне на санитарите да носят носилката с умрялото й тяло. По нейно мнение, да се ходи на операция с гумени обувки е нехигиенично.

А в един от известните ми случаи жена, преживяла спиране на сърцето в края на яденето, гледала отгоре купчината съдове в кухнята и се огорчавала, че не успяла да ги измие.

"Предположението, че напускайки тялото, душата веднага всичко узнава и разбира е невярно. Аз се явих в този нов свят такъв, какъвто си заминах от стария" (Икскул).

Новото знание и разбиране не идват веднага. При прехода личността не се променя. Индивидуалността се съхранява. Ние нямаме два живота, а един; задгробният живот е естествено продължение на нашия живот на земята.

Пьотър Калиновски