Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.10.2014 23:28 - Кратка история на канона на свещените книги на Новия Завет
Автор: sourteardrop Категория: Изкуство   
Прочетен: 810 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 19.10.2014 23:41


 Кратка история на канона на свещените книги на Новия Завет

 

Думата „канон” (κανών) първоначално означавала «тръстикова пръчица», а след това започнала да се употребява за обозначение на това, което трябвало да служи като правило, образец за живот (например, Гал. 6:16;[6]

 

[6] На ония, които постъпват по това правило, нека бъде мир и милост - тям и на Израиля Божий.

 

2 Кор. 10:13-16). Отците на Църквата и Съборите с този термин обоначили събранието на свещените боговдъхновени писания. Затова канонът на Новия Завет - е събранието на свещените боговдъхновеки книги на Новия Завет в неговия настоящ вид.[7]

 

[7] Съгласно възгледа на някои протестантски богослови, новозаветният канон е нещо случайно. Някои писания, даже не и апостолски, просто по щастлива случайност попаднатли в канона, тъй като те поради някаква причина влезли в употреба при богослужението. И сам канонът, по представата на повечето протестантски богослови, е не нещо друго, освен обикновен каталог или изброяване на употребявалите се при богослужението книги. Обратното, православните богослови, виждат в канона не нещо друго, освен предаден от апостолската Църква на следващото поколение християни, признат вече в онова време състав на свещените новозаветни книги. Книгите тези, по представата на православните богослови, не на всички Църкви били известни, може би, защото имали или прекалено частно предназначение (например, 2-то и 3-то Послания на апостол Йоан), или пък прекалено общо (Послание към Евреите), тъй че неизвестно било, към коя Църква да се обърнат за справки относно името на автора на едно или друго такова Послание. Но без съмнение, това били книги, автентично принадлежали на онези лица, чиито имена те върху себе си носели. Църквата ги приела в канона не случайно, а напълно съзнателно, придавайки им онова значение, което те в действителност имали.

 

 От какво тогава се ръководела първенствуващата Църква, приемайки като канон една или друга свещена новозаветна книга? Преди всичко от така наричаното историческо предание. Изследвали, действително ли една или друга книга е получена пряко от апостола или сътрудника апостолски, и, след строго изследване, внасяли тази книга в състава на книгите боговдъхновени. Но при това обръщали също внимание и на това, съгласно ли е учението, съдържащо се в разглежданата книга, първо, с учението на цялата Църква, и второ, с учението на този апостол, името на който носела върху себе си тази книга. Това - е така наричаното догматическо предание. И никога не е бивало, че Църквата, веднъж признала някоя книга за канонична, впоследствие да променяла върху нея своя възглед и да я изключвала от канона. Ако отделни Отци и Учители на Църквата и след това все пак и да признавали някои новозаветни писания за неавтентични, то това бил само техен частен възглед, който не може да се смесва с гласа на Църквата. Точно така не бивало и това, Църквата отначало да не приемала някоя книга в канона, а след това да би я включила. Ако за някои канонични книги и да няма указание в писанията на мъжете апостолски (например, за Посланието на Иуда), то се обяснява с това, че мъжете апостолски нямали повод да цитират тези книги.

 

По този начин, Църквата, по пътя на историческата проверка, от една страна, отстранявала от всеобща употреба онези книги, които на места незаконно използвали авторитета на автентичните апостолски произведения, от друга - установявала като всеобщо правило, във всички църкви да се признават за автентично-апостолски онези книги, които, може би, на някои частни църкви били неизвестни. Ясно е оттук, че от православна гледна точка може да има и реч не за „образуване на канон”, а само за „установяване на канона”. Църквата нищо не „творяла от себе си” в този случай, а само, така да се каже, констатирала точно проверените факти за произхода на свещените книги от известни боговдъхновени мъже от Новия Завет.

 

Това „установяване на канона” продължавало много дълго време. Още при апостолите, несъмнено, съществувало вече нещо от рода на канон, което може да се потвърди с позоваването на апостол Павел на съществуването на събранието на словата на Христа и с посочването на апостол Петър на събранието на Павловите Послания (2 Петр. 3:15-16[8]).

 

[8] и дълготърпението на Господа нашего считайте за спасение, както и възлюбеният наш брат Павел ви писа според дадената му мъдрост, както той говори за това и във всички послания, дето има някои места мъчни за разбиране, които невежи и неукрепнали изопачават, както и другите Писания, за своя си погибел.

  

По мнението на някои древни тълкуватели (например, Теодор Мопсуетски) и новите, например, на прот. А. В. Горски, от всички повече в това дело се потрудил апостол Йоан Богослов („Прибавление към Творенията на Светите Отци», т. 24, с. 297-327).

 

Но собствено първият период  от историята на канона - това е периодът на мъжете апостолски и на християнските апологети, продължавал се приблизително от края на 1-ви век и до 170-та година. В този период ние намираме предимно доста ясни посочвания на книгите, влезли в новозаветния канон; но писателите от този период все пак много рядко пряко означават, от коя свещена книга те взимат едно или друго място, така че при тях ние намираме така назоваваните „глухи цитати”. При това, както говори Барт в своето „Въведение в Новия Завет” (изд. 1908 г., с. 324), в онези времена още в пълен разцвет били духовните дарования и имало много богоздъхновени пророци и учители, така че да търсят първоизточниците за своите учения писателите от 2-ри век могли не в книгите, а в устното учение на тези пророци и изобщо в устното църковно предание.

 

Във втория период, продължавал се до края на трети век, се появяват вече по-определени посочвания за съществуването на приетия от Църквата състав на новозаветните свещени книги. Така, фрагментът, намерен от учения Мураторий в Миланската библиотека и отнясящ се приблизително към 200-210 г. г. след Рождество Христово, дава исторически обзор на почти всички новозаветни книги: не е споменато в него само за Посланието към Евреите, за Посланието на Иаков и за 2-рото Послание на апостол Петър. Този фрагмент свидетелства, разбира се, главно за това, в какъв състав се установявал канонът към края на 2-ри век в Западната Църква. За състоянието на канона в Източната Църква свидетелства сирийският превод на Новия Завет, известен под името Пешито. В този превод са споменати почти всички наши канонични книги, с изключение на 2-то Послание на апостол Петър, 2-то и 3-то Послания на Йоан, Посланието на Иуда и Апокалипсиса. За състоянието на канона в Църквата Картагентска свидетелства Тертулиян. Той удостоверява автентичността на Посланието на Иуда и Апокалипсиса, на затова пък не споменава за Посланията на Иаков и 2-то Послание на апостол Петър, а Посланието към Евреите приписва на Варнава. Свети Ириней Лионски е свидетел за вярванията на Църквата Галска. Според него, в тази Църква се признавали за канонични почти всички наши книги, изключвайки 2-то Послание на апостол Петър и Посланието на Иуда. Не се цитира също Посланието към Филимон. За вярванията на Александрийската Църква свидетелстват свети Климент Александрийски и Ориген. Първият използвал всички новозаветни книги, а последният признава апостолския произход на всички наши книги, макар да съобщава, че относно 2-то Послание на Петър, 2-то и 3-то Послания на Йоан, Посланието на Иаков, Посланието на Иуда и Посланието към Евреите имало в негово време несъгласия.

 

По този начин, във втората половина на втори век, несъмнено, за боговдъхновени апостолски произведения се признавали навсякъде в Църквата следващите свещени книги: четирите Евангелия, книгата на Деянията Апостолски, 13-те Послания на апостол Павел, 1-то на Йоан и 1-то на Петър. А останалите книги били по-малко разпространени, макар и да се признавали от Църквата за автентични.

 

В третия период, простиращ се до втората половина на 4-ти век, канонът окончателно се установява в нози вид, какъвто той има в настояще време. Като свидетели за вярата на цялата Църква се изявяват тук: Евсевий Керарийски, светителите Кирил Йерусалимски, Григорий Богослов, Атанасий Александрийски, Василий Велики и др. Най-обстойно говори за каноничните книги първият от тези свидетели. По неговите думи в негово време едни книги били признавани от цялата Църква (τα όμολούγομενα). Това са именно: четирите Евангелия, книгата на Деянията, 14-те Послания на апостол Павел, 1-вото на Петър и 1-вото на Йоан. Тук той причислява, впрочем с уговорка („ако угодно бъде”), и Апокалипсиса на Йоан. Освен това при него върви клас спорни книги (αντιλεγόμενα), разделящ се на два разреда. В първия разред той помества книгите, приети от мнозина, макар и оспорвани. Това - са Посланията на Иаков, на Иуда, 2-рото на Петър и 2-рото на Йоан. Към втория разред той отнася книгите подлъжни (υόθα), каквито са „Деянията на Павел” и др., а също, „ако угодно бъде”, и Апокалипсиса на Йоан. А сам той всички наши книги счита за автентични, даже и Апокалипсиса. Решително влияние в Източната Църква получило изброяването на книгите от Новия Завет, намиращо се в пасхалното послание на свети Атанасий Александрийски (367-ма година). Изброил всичките 27 книги от Новия Завет, свети Атанасий казва, че само в тези книги се завръща учението на благочестието и че от това събрание на книги нищо не може да се отнема, както не може каквото и да е да се прибавя към него. Взимайки под внимание голимия авторитет, какъвто в Източната Църква имал свети Атанасий, този велик борец с арианството, може с увереност да се заключи, че предложеният от него канон на Новия Завет бил приет от цялата Източна Църква, макар че след св. Атанасий не последвало каквото и да е съборно решение относно състава на канона. Нужно е да се отбележи, впрочем, че свети Атанасий посочва при това две книги, които макар че не са канонизирани от Църквата, но са предназначени за четене на встъпващите в Църквата. Тези книги - са учението на (дванадесетте) апостоли и Пастирът на (Ерм). Всичко останало свети Атанасий отхвърля, като еретически измишления (т. е. книги, носели лъжливо имената на апостолите).

 

В Западната Църква канонът на Новия Завет в настоящия му вид окончателно е установен на Съборите в Африка - Ипонийския (393-та год.) и двата Картагенски (397 и 419 год.). Приетият от тези Събори канон на Новия Завет, Римската Църква санкционирала с декрета на папа Геласий (492-496).

 

Онези книги, които не влезли в канона, макар и да изказвали за това претенции, били признати за апокрифни и предназначени едва ли не за пълно унищожение.[9]

 

[9] Евреите имали думата «хануз», съответстваща по смисъл на думата «апокрифен» (от ἀποκρύπτειν - «скривам») и в синагогата употребявала се за обозначение на такива книги, които не трябвало да се употребяват при извършване на богослужението. Обаче каквото и да било порицание този термин в себе си не заключавал. Но впоследствие, когато гностиците и другите еретици започнали да се хвалят с това, че те имат книги „съкровени”, в които уж се съдържа истинното апостолско учение, което апостолите не искали да направят достояние на тълпата, Църквата, която събирала канона, се отнесла вече с осъждане към тези „съкровени” книги и започнала да гледа на тях като на „лъжливи, еретически и подправени” (декрет на папа Геласий). В настояще време са известни 7 апокрифни Евангелия, от които 6 допълват с разни украшения историята на произхода, рождеството и детството на Иисуса Христа, а седмото - историята на Неговото осъждане. Най-древното и най-забележителното от тях - е Първоевангелието на Иаков, брат Господен, след това следват: гръцкото Евангелие на Тома, гръцкото Евангелие на Никодим, арабската история на Йосиф дърводелеца, арабското Евангелие на детството на Спасителя, и накрая, - латинските - Евангелието за рождението на Христа от света Мария и историята за рождението от Мария на Господа и детството на Спасителя. Тези апокрифни Евангелия са преведени на руски език от прот. П. А. Преображенски. Освен това, известни са някои откъслечни апокрифни сказания за живота на Христа (например, писмото на Пилат към Тиверий за Христа). В древността, трябва да се отбележи, освен апокрифните, съществували още неканонични Евангелия, не достигнали до наше време. Те, по всяка вероятност, съдържали в себе си онова същото, което се съдържа и в нашите канонични Евангелия, от които те и вземали сведения. Това били: Евангелиетоот евреите - по всяка вероятност развалено  Евангелие от Матея, Евангелието от Петър, апостолски паметни записи на Иустин мъченик, Татияновото Евангелие по четирите („Диатесарон” - свод на Евангелията), Евангелие Маркианово - изкривеното Евангелие от Лука.

 

От неотдавна откритите сказания за живота и учението на Христа заслужават внимание „Λόγια”, или словата на Христа, - откъс, намерен в Египет. В този откъс се привеждат кратки изречения на Христа с кратка начална формула: „казва Иисус”. Това е откъс от най-дълбока древност. От историята на апостолите заслужава внимание неотдавна намереното „Учение на дванадесетте апостоли”, за съществуването на което знаели вече древните църковни посатели и което сега е преведено на руски език. В 1886 год. са намерени 34 стиха от Апокалипсиса на Петър, който бил известен още на свети Климент Александрийски.

 

Трябва да се спомене още за различните „деяния” на апостолите, например на Петър, Йоан, Тома и др., където се съобщавали сведения за проповедническите трудове на тези апостоли. Тези произведения, несъмнено, принадлежат към разряда на така наричаните „псевдоепиграфи”, т. е. към разреда на подправените. Независимо от това, тези „деяния” се ползвали с голямо уважение сред обикновените благочестиви християни и били много разпространени. Някои от тях влезли след известно преправяне в така наричаните „Деяния на светиите”, обработени от боландистите, и оттам от светител Дмитрий Ростовски пренесени н нашите Жития на светиите (Четьи Минеите). Така това може да се каже за житието и проповедническата дейност на апостол Тома.


 

Редът на новозаветните книги в канона

 

Книгите новозаветни си намерили място в канона съответно на своята важност и времето на своето окончателно признание. На първо място, естествено, застанали четирите Евангелия, след тях - книгата на Деянията Апостолски и след това Апокалипсисът образували заключението на канона. Но в отделните кодекси някои книги заемат не това място, каквото те заемат при нас сега. Така, в Синайския кодекс книгата на Деянията Апостолски стои след посланията на Апостол Павел. Гръцката Църква до IV -ти век Съборните Послания помествала след Посланията на Апостол Павел. Самото название «Съборни» първоначално носели само 1-вото Послание на Петър и 1-вото Послание на Йоан и само от времето на Евсевий Кесарийски (IV-ти век) това название започнало да се прилага към всичките седем Послания. А от времето на Атанасий Александрийски  (половината на IV-ти век), Съборните Послания в гръцката Църква заели тяхното настояще място. Между това на Запад тях както преди ги помествали след Посланията на Апостол Павел. Даже и Апокалипсисът в някои кодекси стои по-рано от Посланията на Апостол Павел и даже по-рано от книгата на Деянията. В частност, и Евангелията вървят в разни кодекси в различен ред. Така, едни, несъмнено, поставяйки на първо място апостолите, поместват Евангелията в такъв ред: на Матей, на Йоан, на Марко и на Лука, или, придавайки особено достойнство на Евангелието на Йоана, го поставят на първо място. Други поставят на последно място Евангелието на Марко, като най-кратко. От Посланията на Апостол Павел първоначално първото място в канона заемали двете към Коринтяни, а последното - към Римляни (фрагментът на Мураторий и Тертулиан). А от времето на Евсевий първото място заело Посланието към Римляни, - както по своя обем, така и по важност на Църквата, към която то е написано, действително, заслужаващо това място. В разположението на четирите частни Послания (1 Тим;, 2 Тим.; Тит.; Филип.) се ръководели очевидно, от техния обем, приблизително еднакъв. Посланието към Евреите на Изток се поставяло на 14-то, а на Запад - 10-то в реда на Посланиата на Апостол Павел. Разбираемо е, че Западната Църква от числото на Съборните Послания на първо място поставила Посланието на Апостол Петър. А Източната Църква, поставяйки на първо място Посланието на Иаков, вероятно, се ръководела от изброяването на апостолите при Апостол Павел (Гал. 2:9[10]).

 

[10] и като узнаха за дадената мене благодат, Иаков, Кифа и Иоан, смятани за стълбове, подадоха на мене и на Варнава ръка за общуване, за да отидем ние при езичниците, а те - при обрязаните.

 image




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: sourteardrop
Категория: Изкуство
Прочетен: 3691079
Постинги: 5186
Коментари: 2778
Гласове: 1154
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031