През Средните векове канонът оставал неоспорим, още повече, че книгите на Новия Завет сравнително малко се четяли от частни лица, а при богослужението от тях се четяли само известни зачала или откъси. Простият народ повече се интересувал от четенето на сказанията за живота на светиите, и католическата Църква даже с известно подозрение гледала интереса, който отделните общества, като, например, Валденсите, проявявали към четенето на Библията на народен език.

(Валденсите - са привърженици на средновековна ерес, зародила се в края на XII-ти век в Лион (Франция). Родоначалникът - е Пиер Валдо. Валденсите призовавали към евангелска бедност, аксетизъм; изявявали се против католическата Църква, отхвърляли необходимостта от духовенство. Бел. ред).

Но в края на средните векове хуманизмът възобновил съмненията относно писанията на Новия Завет, които и в първите векове съставлявали предмет на спорове. Реформацията още по-силно започнала да издига своя глас против някои новозаветни писания. Лутер в своя превод на Новия Завет (1522 г.) в предисловията към новозаветните книги изказал своя възглед за тяхното достойнство. Така, по негово мнение, Посланието към Евреите е написано не от апостола, както и Посланието на Йаков. Не признава той също и автентичността на Апокалипсиса и Посланието на Апостол Иуда. Учениците на Лутер стигнали още по-далеч в строгостта, с която се отнасяли към различните новозаветни писания и даже започнали пряко да отделят от новозаветния канон „апокрифните” писания: преди началото на XVII-ти век в лутеранските библии даже не се брояли в числото на каноничните книги 2-то Послание на Петър, 2-то и 3-то на Йоан, на Иуда и Апокалипсисът. Едва после изчезнало това различаване на писанията и се възстановил древният новозаветен канон. В края на XVII-ти век, обаче, се появили съчинения с критически характер за новозаветния канон, в които изказани били възражения против автентичността на много новозаветни книги. В същия дух пишели рационалистите от XVIII-ти век (Землер, Михаелис, Ейхгорм), а в XIX-ти век Шлайермахер изказал съмнение в автентичността на някои Павлови Послания, Де Вете отхвърлил автентичността на пет от тях, а Ф. Х. Беур признал от Целия Нов Завет за автентично апостолски само четирите главни Послания на Апостол Павел и Апокалипсиса.

По този начин, на Запад в протестантството отново като че стигнали до същото, което преживявала Християнската Църква в първите векове, когато едни книги се признавали за автентични апостолски произведения, други - за спорни. Върху Новия Завет вече се установил като че такъв възглед, че той представлява само сбор от литературни произведения на първохристиянството. При това последователите на Ф. Х. Баур - Б. Бауер, Ломан и Щек - вече не намерили за възможно да признаят нито една от новозаветните книги за автентично апостолско произведение...

Но най-добрите умове на протестантството видяли цялата дълбочина на пропастта, в която увличала протестантството школата на Баур, или Тюбингенската, и се изявили против нейните положения със солидни възражения. Така, Ричъл опровергал основната теза на Тюбингенската школа за развитието на първохристиянството от борбата на петринизма и павлинизма, а Гарнак доказал, че на новозаветните книги следва да се гледа, като на истинно апостолски произведения. Още повече направили за възстановяването на значението на апостолските книги в представата на протестантите учените Б. Вайс, Годе и Т. Цан. „Благодарение на тези богослови, - казва Барт, - никой вече не може сега да отнеме от Новия Завет това предимство, че в него и само в него ние имаме съобщенията за Иисуса Христа и за откровението в Него на Бога” („Въведение” 1908 г., с. 400). Балт намира, че в настояще време, когато господства такава неразбория в умовете, за протестанството е особено важно да има „канона” като ръководство, дадено от Бога за вяра и живот, „и - завършва той - ние го имаме в Новия Завет” (пак там).

Действително, новозаветният канон има огромно, може да се каже, с нищо не сравнимо значение за христианската Църква. В него ние намираме преди всичко такива писания, което представят християнството в неговото отношение към иудейския народ (Евангелието от Матея, Посланието на апостол Иаков и Посланието към Евреите), към езическия свят (1-во и 2-ро към Солуняни, 1-во към Коринтяни). По-нататък ние имаме в новозаветния канон писанията, които имат за своя цел да отстранят опасностите, застрашавали християнството от страна на иудейското разбиране на християнството (Посланието към Галатяни), от страна на иудейско-законническия аскетизъм (Посланието към Колосяни), от страна на езическия стремеж да се разбира религиозното общество, като частен кръжок, в който може са се живее отделно от обществото църковно (Послание към Ефесяните). В Посланието към Римляните се посочва всемирното предназначение на християнството, докато книгата на Деянията посочва, как се осъществило това предназначение в историята. С една дума, книгите на новозаветния канон ни дават пълната картина на първенствуващата Църква, рисуват живота и задачите й от всички страни. Ако, за опит, ние бихме поискали да отнемем от канона на Новия Завет която и да е книга, например, Посланието към Римляни или към Галатяни, ние с това бихме нанесли съществена вреда на цялото. Ясно е, че Духът Светий ръководел Църквата в делото на постепенното установяване на състава на канона, така че Църквата внесла в него действително апостолските произведения, които в своето съществуване предизвикани били от най-съществените нужди на Църквата.

На какв език са написани свещените книги на Новия Завет

В цялата Римска империя във времената на Господа Иисуса Христа и апостолите, господстващ език бил гръцкият: разбирали го навсякъде, почти навсякъде на него и говорели. Разбираемо е, че и писанията на Новия Завет, които били предназначени от Промисъла Божий за разпространение по всички църкви, се появили също на гръцки език, макар че писателите им почти всички, с изключение на свети Лука, били иудеи. За това свидетелстват и някои вътрешни признаци на тези писания: възможната само в гръцкия език игра на думи, свободното, самостоятелно отношение към превода на LXX-те, когато се привеждат старозаветните места - всичко това, несъмнено, посочва това, че те са написани на гръцки език и предназначени за читатели, знаещи гръцки език.

Впрочем, гръцкият език, на който са написани книтиге от Новия Завет, това не е онзи класически гръцки език, на който са писали природените гръцки писатели от времето на разцвета на гръцката литература. Това е така наричания κοινή διάλεκτος, т. е. близък до древноатическия диалект, но не прекалено отличавал се и от другите диалекти. Освен това, в него влезли много арамеизми и други чужди думи. Накрая, в този език въвдени били особени новозаветни понятия, за изразяването на които обаче се използвали старите гръцки думи, получили чрез това особено ново значение (напр. думата χάρις - «приятност», в свещения новозаветен език започнала да означава «благодат»). По-подробно за това вж. в статията на проф. С И. Соболевски «Κοινή διάλεκτος», поместена в Православно-Богословската Енциклопедия т. 10.