Тълкувание на Библията

А. П. Лопухин

Свещено Писание на Новия Завет

Тълкувание на Библията. Новият Завет

Новият Завет. Състав на Новия Завет. Разделение на новозаветните книги по съдържание. Кратка история на канона на Свещените книги от Новия Завет. Редът на новозаветните книги в канона. Историята на канона на Новия Завет от времето на Реформацията. На какъв език са написани Свещените книги на Новия Завет. Текст на Новия Завет. Преводи и цитати. Съдбата на новозаветния текст. Евангелието. Четвероевангелието. Взаимни отношения на Евангелията. Достоверност на Евангелията. Библиография на чуждестранните работи по Четвероевангелието.

 Въведение

Най-ранното разделение на Библията, идващо от времената на първенствуващата християнска Църква, било разделението й на две, далеч не равни части, получили названието Стар и Нов Завет.

Такова разделение на целия състав на библейските книги обусловено било от тяхното отношение към главния предмет на Библията, т. е. към личността на Месия: онези книги, които били написани преди пришествието на Христа и само пророчески Го предизобразявали, влезли в състава на „Стария Завет”, а тези, които възникнали вече след пришествието в света на Спасителя и са посветени на историята на Неговото изкупително служение и изложение на основите на учредената от Иисуса Христа и Неговите апостоли Църква, образували „Нов Завет”.

Всички тези термини, т. е. както самата дума „завет”, така и съединението й с прилагателното „стар” и „нов” завет, са взети от самата също Библия, в която те, покрай своя общ смисъл, имат и специален, в който ги употребяваме и ние, говорейки за известни библейски книги.

Думата „завет” (евр. - “berit,” гръц. διαυήκη, лат. - testamentum) на езика на Свещеното Писание и библейската употреба, преди всичко, значи известно постановление, условие, закон, на който се съгласяват две договарящи се страни, а оттук вече - самия тозидоговор или съюз, а също и онези външни знаци, които служели за неговото удостоверяване, скрепяване, като че с печат (testamentum). А тъй като свещените книги, в които се описвал този завет или съюз на Бога с човека, били разбира се, едно от най-добрите средства за неговото удостоверяване и закрепяване в народната памет, то върху тях твърде рано било пренесено също и названието на „завета”. То съществувало вече в епохата на Моисей, както това проличава от от книгата Изход (Изх. 24:7[1]),

[1] и взе книгата на завета и прочете гласно пред народа, и те рекоха: всичко, каквото е казал Господ, ще сторим и ще бъдем послушни.

където прочитаният от Моисей на еврейския народ запис на синайското законодателство е назован книга на завета (“сёфер хабберит”). Подобни също изрази, обозначаващи вече не единствено синайското законодателство, а цялото Моисеево Петокнижие, се срещат и в следващите старозаветни книги (4 Цар. 23:2, 21[2];

[2] И отиде царят в дома Господен, и с него всички иудеи и всички иерусалимски жители, и свещеници, и пророци, и целият народ, от малък до голям, и им прочете гласно всички думи на книгата на завета, която се намери в дома Господен.

Сир. 24:25; 1 Мак. 1:57). На Стария също Завет принадлежи и първото, още пророческо посочване на «Новия Завет», а именно, в известното пророчество на Иеремия: «Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудин нов завет» (Иер. 31:31).

Впоследствие терминът Нов Завет нееднократно се употребявал от самия Иисус Христос и светите Му апостоли за обозначение на започналата се история на изкупеното и облагодетелствано човечество (Мат. 26:28[3];

[3] защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове.

Марк. 14:24; Лук. 22:20; 1 Кор. 11:25; 2 Кор. 3:6 и др.).

Подобно на това, както десетословието или целият закон се назовавали «завет», точно така също изразът «Нов Завет» започнал да се прилага в християнската Църква към свещените книги, в които се съдържа учението за Христа и апостолите[4].

[4] С такова значение ние срещаме термина Нов Завет в края на II-ри и в началото на III-ти век след Рождество Христово, именно, при св. Климент Александрийски († 180 г.), при Тертулиан  († 220 г.) и при Ориген († 260 г.).

Впрочем, съставът на новозаветните свещени книги имал в древността и други наименования. Така, той се наричал «Евангелие и Апостол», като състоящ се от четири книги Евангелски и двадесет и три произведения от свещената Апостолска писменост. Накрая, както и Старозаветните книги, съставът на Новозаветните книги при Отците и Учителите на Църквата се нарича нерядко просто «Писание».

 Състав на Новия Завет

В Новия Завет всичко се намират 27 свещени книги: четири Евангелия, книгата на Деянията Апостолски, седем Съборни Послания, четиринадесет Послания на Апостол Павел и Апокалипсиса на Апостол Йоан Богослов. Две Евангелия принадлежат на двама апостоли от числото на 12-те - Матей и Йоан, две - на сътрудниците на апостолите - Марко и Лука. Книгата на Деянията е написана също така от сътрудника на Апостол Павел - Лука. От седемте Съборни Послания - пет принадлежат на апостолите от числото на 12-те - Петър и Йоан, и две - на братята на Господа по плът, Иаков и Иуда, които също носели почетното наименование на апостоли, макар че не принадлежали към лика на 12-те. Четиринадесет Послания са написани от Павел, който, макар и късно бил призован от Христа, но независимо от това, като призован именно от Самия Господ на служение, е апостол във най-висшия смисъл на тази дума, съвършено равен по достойнство в Църквата с 12-те апостоли. Апокалипсисът принадлежи на апостола от числото на 12-те, Йоан Богослов.

По този начин, проличава, че всичките писатели на новозаветните книги - са осем. Повече от всички се потрудил в съставянето на писанията големият учител на езиците (*народите) апостол Павел, който основал много църкви, изисквали от него писмено наставление, което той и преподавал в своите Послания.[5]

[5] Някои западни богослови изказват предположението, че настоящият състав на новозаветните книги не е пълен, че в него не влезли изгубените послания на апостол Павел - 3-то към Коринтяни (написано уж в промеждутъка между 1-вото и 2-рото Послания към Коринтяни), към Лаодикийци, към Филипийци (2-ро). Но, както ще бъде показано в тълкуванието на Посланието на апостол Павел, онези места от Посланията на този апостол, на които се позовават западните богослови в потвърждение на своето предположение, могат да бъдат обяснени и не като посочвания за изгубените уж Послания. При това, невъзможно е да се допусне, че християнската Църква, с такова уважение отнасяла се към апостолите, и, в частност, към апостол Павел, могла съвършено да изгуби което и да било от апостолските произведения.

 Разделение на новозаветните книги по съдържание

По своето съдържанието Свещените книги на Новия Завет се разделят на 3 разряда& 1) исторически, 2) учителни и 3) пророчески.

Историческите книги - това са четирите Евангелия: на Матей, на Марко, на Лука и на Йоан, и книгата на Деянията Апостолски. Те ни дават историческото изображение на живота на Господа наш Иисуса Христа (Евангелията) и историческото изображение на живота и дейността на апостолите, разпространявали Църквата Христова по целия свят (книгата на Деянията Апостолски).

Учителните книги - това са Посланията апостолски, представляващи писма, написани от апостолите към различните Църкви. В тези писма апостолите разясняват различните недоумения относно християнската вяра и живот, възниквали в Църквите, изобличават читателите на Посланията за разни допускани то тях безредици, убеждават ги твърдо да стоят в предадената им християнска вяра и разобличават лъжеучителите, смущавали покоя на първенствуващата Църква. С една дума, апостолите се изявяват в своите Послания, като учители на повереното на тяхното обгрижване стадо Христово, бидейки при това често и основатели на онези Църкви, към които се обръщат. Последното има място по отношение почти на всички Послания на Апостол Павел.

Пророческата книга в Новия Завет е само една: Това е Апокалипсиса на апостол Йоан Богослов. Тук се съдържат разни видения и откровения, с които се удостоил този апостол и в които е предизобразена съдбата на Църквата Христова преди нейното прославяне, т. е. до откриването на земята на Царството на славата.

Тъй като за предмет на съдържанието на Евангелието служи животът и учението на Самия Основател на нашата вяра - Господ Иисус Христос, и тъй като, несъмнено, в Евангелието ние имаме основанието за цялата нашата вяра и живот, то прието е да се назовават четирите Евангелия книги законоположителни. С това наименование се показва, че Евангелията имат за християните също такова значение, каквото имал за евреите Законът Моисеев - Петокнижието.