Слава Богу, дали заради сезона на летните отпуски или по някаква друга (надявам се) по-благородна причина, потокът от обиди като „зомбита“, „сектанти“, „зилоти“, „старостилци“, „талибани“ и т.н. започна да понамалява. На негово място обаче се появи нещо, което в никакъв случай не е по-добро. Бликна едно пълзящо внушение, че всеки, който не е съгласен или по някаква причина се съмнява в богословската аргументация на тезата за многото „църкви“, просто не е интелигентен. В някои текстове по подразбиране тук се включва и Светият Синод, който, видите ли, нямал „духовен потенциал“ и ерудиция. А за богословската грамотност на останалите от клира няма какво да говорим. За миряните пък съвсем…

Разделението на интелектуален елит и простолюдие ми е дълбоко противно. Дори когато става дума за българското общество. Но когато то се натрапи и в Църквата, ми се вижда вече прекалено отвратително. Сякаш някак си се е появила богословско-интелектуална аристокрация, която постепенно се превръща в парайерархия. Тя иска да поучава Светия Синод, ако може да взема и решенията вместо него, да назначава и уволнява „удобни“ и „неудобни“ митрополити, да бъде каноничен съдник в Църквата. И всичко това заради самочувствието от прочетените или написани книги. Според мен това е подмяна на нормалната църковност. Защото все пак съществува благодатна йерархия и послушанието към нея не може да бъде пренебрегвано с лека ръка. Да обиждаш епископите си с лекота говори само за едно – неофитска незрялост. Да, в Църквата наистина има авторитети. Наистина има хора, чийто глас е по-важен от този на останалите. Но това не са тези, завършили или преподаващи в някой университет, а онези, които са се уподобили на Бога и заради своя благочестив живот са станали съсъди на Божията благодат. Да бъдеш богослов не означава да имаш диплома за това (или да нямаш, но да ти харесва така да ти викат, щото си попрочел малко за Църквата). Подобна гледна точка дори намирисва на неправославие.

Преподобният Паисий Светогорец говори така: „Богословието е Божие слово, постигано от чисти, смирени и възродили се души, а не красиви думи на разсъдъка, произвеждани чрез словесно изкуство и изразявани в юридически или светски дух. Изкуствените думи не могат да говорят с душата на човека, както и прекрасна статуя не може да говори, освен ако слушателите не са напълно светски хора, които се задоволяват просто с красиви думи. Богословието, преподавано като наука, обикновено се занимава с исторически неща, които постига външно. И понеже липсва светоотчески подвиг и вътрешен опит, богословието е пълно със съмнения и въпроси, тъй като е невъзможно да постигнеш чрез разсъдък Божествените действия, ако първо не се подвизаваш, за да ги преживееш, та Божията благодат да подейства в теб. Считащият, че може да познае Божиите тайнства с помощта на външна научна теория, прилича на глупец, желаещ да види рая с телескоп. Подвизаващите се по светоотчески чрез слизане на благодатта на Светия Дух стават истински богослови. А тези от тях, които имат освен вътрешно образование на душата, имат и външно образование, могат да опишат Божествените тайнства и да ги изтълкуват правилно, както и постъпваха мнозина свети отци“. (из „Подвижникът от Панагуда“ на отец Дионисиос Тацис)

Та, да гледаш на хората в църквата отгоре като на простолюдие, (нищо, че пред хора им викаш лаос – народ Божий) само защото си мислиш, че книгите са основният критерий за благочестие и разбиране на Божиите тайни, е несериозно. Понеже Бог прави каквото си иска. „Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо – та никоя плът да не се похвали пред Бога.“ (I Кор. 1:27-29). И още: „Мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога“ (I Кор. 3:19). Много често Бог избира за своите откровения съвсем обикновени на пръв поглед хора. Можем да дадем пример с молитвата „Светий Боже“. Тя не е плод на гениален научен ум, нито на майсторското перо на някой писател. Добита е за Църквата от едно дете. Спомняте ли си историята?

„По времето на свети Прокъл (V век) при едно голямо земетресение в Цариград гражданите избягали вън от града, за да не бъдат застигнати от рушащите се здания. Патриархът извършил молебен с кръстно шествие, при което всички викали: „Господи, помилуй!“ и със сълзи се молели да прекрати Бог това голямо бедствие. Тогава едно момченце изпаднало в особено състояние и чуло как ангелските хорове пеят:„Светий Боже, Светий Крепкий, Светий Безсмертний!“Щом чули това, християните въодушевено запели тази ангелска песен, като прибавили от себе си „Помилуй нас!“Земетресението се прекратило. Оттогава тази свещена песен била приета в ежедневно богослужебно употребление от цялата Православна Църква.“

Защо Бог избрал именно това детенце, а не някой грамотен богослов, философ, журналист или историк? Нима в този момент не е имало учени хора? Отговорът е прост – казано е: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ (Мат. 5:8). Не е казано: „Блажени докторите и професорите“ или „Блажени знаещите гръцки и еврейски“. Някои твърдят: „Ако не знаеш гръцки, защо изобщо вземаш отношение по богословски въпроси“. Свети Ефрем Сирин не е знаел гръцки през по-голямата част от живота си. Какво да правим? Да зачертаем трудовете му, писани преди да проговори по чуден начин гръцки? И ако този примери не са достатъчни, ще ви приведа още един.

„Св. Спиридон взел участие в Първия Вселенски събор (325 г.), свикан в Никея за осъждане лъжливото учение на Арий. Някои епископи, знаейки, че Спиридон не е изучавал науки, се стараели да го отклоняват от прения с привържениците на Арий, понеже се бояли, че няма да съумее да защити и обясни истинското учение. Но Спиридон имал това, което не може да даде земната мъдрост: той имал твърда и жива вяра. В него действал Светият Дух, Който учи на всяка истина и затова неговите прости думи силно действали на Ариевите привърженици… С позволението на царя на събора присъствали и гръцки мъдреци, наричащи се перипатетици (последователи на философията на Аристотел ). Най-мъдрият от тях се притекъл на помощ на Арий и се превъзнасял с изкусната си реч, като се опитвал да осмее православното учение. Блаженият Спиридон, който познавал само Иисуса Христа, “и то Иисуса Христа разпнат” (Ср. I Кор. 2:2), молел светите отци да му позволят да влезе в спор с него. А те не му позволявали, защото не бил обучен в науките и изобщо не познавал гръцката мъдрост. Но светият знаел каква сила има премъдростта свише и колко немощна е пред нея човешката мъдрост. Той се обърнал към мъдреца и казал:

– Философе! В името на Иисуса Христа, чуй това, което ще ти кажа.

Философът се съгласил да го изслуша и светият започнал беседата си.

– Един е Бог – казал той, – сътворил небето и земята, създал от прах човека и устроил всичко останало, видимо и невидимо, със Своето Слово и Дух. И ние вярваме, че Словото е Син Божий и Бог, Който, смилил се над нас, заблудените, се родил от Девата, живял с хората, пострадал и умрял заради нашето спасение, а после възкръснал и възкресил със Себе Си и целия човешки род. Ние очакваме, че Той ще дойде да съди всички нас с праведен съд и на всеки ще въздаде според делата му. Вярваме, че Той е единосъщен с Отца и е равен на Него по власт и чест… Така изповядваме ние и не се стараем да изследваме тези тайни с любопитен ум. И ти не се осмелявай да изследваш как е възможно това, защото то е непостижимо за ума ти и далеч надхвърля всяко човешко знание.

Светият помълчал малко и продължил:

– Не си ли представяш и ти всичко по този начин?

Но философът мълчал, като че никога не бил участвал в прения. Той не можел да възрази нищо против думите на светия, в които се усещала някаква Божествена сила в изпълнение на казаното в Свещеното Писание: “защото царството Божие е не в думи, а в сила” (I Кор. 4:20). Накрая той промълвил:

– И аз смятам, че всичко е наистина така, както ти казваш.

Старецът казал:

– Тогава ела и вземи страната на светата вяра.

Философът се обърнал към приятелите и учениците си и заявил:

– Чуйте! Докато спорът с мен се водеше чрез доказателства, аз им противопоставях други и с изкуството си да водя спор отразявах всичко, което се изтъкваше. Но когато вместо доводи на разума, от устата на този старец излезе някаква особена сила, доказателствата станаха безсилни пред нея, защото човек не може да се противи на Бога. Ако някой от вас мисли като мен, нека да повярва в Христа и заедно с мен да последва светия старец, чрез чиито уста говореше Сам Бог.

И той приел православната християнска вяра и се радвал, че в пренията бил победен от светия за своя собствена полза. Радвали се и всички православни, а еретиците били посрамени.“

 
Ако ние самите не можем да бъде светци, то нека просто да бъдем послушни на тези, които са просияли с благодатните си дарове. Обаче за горделивия човек е трудно да е послушен. Той не иска да бъде ученик. Иска да бъде учител. Не иска да слуша. Иска да поучава. Опиянява се от собствената си ученост.

 
Примерите, които посочих по-горе, са от житията на светиите. Давам ги за тези, които все още вярват по традиционния начин, а не смятат като някои модернизирани историци и богослови, че това са „митове и легенди за простолюдието“. Не мисля, че има начин да общуваме с такива учени, които са забравили да вярват просто и без доказателства. Не смятам, че изобщо има начин да водим какъвто и да е църковен диалог с хора, които са способни, например, да охулят някой светец по време на канонизацията му. Предпочитам да си мисля, че става дума за обикновена липса на възпитание. Защото мога да кажа и нещо доста по-тежко, но не е моя работа, тъй като Бог има грижата… Такива хора не трябва да бъдат припознавани като глас на Църквата, а по-скоро като глас на нейния враг, който винаги е мразел Божиите светии и се бори и сега с чудесата им, дори след смъртта им. Точно той иска да ни отдалечи от нашите застъпници чрез „научни“ доказателства. В този смисъл няма по-голям „учен“ от дявола. Не че в самата ученост има нещо лошо. Напротив, човек е длъжен да се усъвършенства колкото се може повече. Но науката е полезна, само когато е съчетана със смирение и други добродетели. А учеността сама по себе си не е добродетел. Тя е като нож, с който можеш да отрежеш хляб, но и да извършиш масово убийство, ако е съчетана с гордост. В този смисъл богословието не може да бъде обикновена научна дисциплина. То е много, много повече. Както и говори по-горе свети Паисий напълно в духа и учението на свети Григорий Палама.

 
Затова и съм склонна да се съглася с тези, които казват, че проблемът е в липсата на покаяние. Някъде беше казано, че няма смисъл да искаме покаяние от католиците, ако в Църквата то не е видимо. Аз ще продължа тази теза, че е оставена някак да виси. Безсмислено е да искаме покаяние от когото и да било около нас. Защото ще заприличаме на един политически лидер-богослов, който крещеше в лицето на журналист: „Извини се, бе!“ А на други журналисти като цяло, понеже му изглеждаха като врагове, викаше: „Проклети да сте!“ Дотам ли трябва да стигнем? Покаяние трябва да изискваме първо от самите себе си. И когато прогледнем за греховете си, ще видим братята си по-добре и те вече няма да ни изглеждат чак толкова грешни. Високият тон и обидите говорят само за едно – неоправдано самочувствие. Човекът, който води нормален духовен живот, не нарича опонентите си „зомбита“ и „селяни“. Колкото до еретиците – те трябва да се покаят за заблужденията си, за да бъдат приети обратно при нас, не защото ние искаме това, а защото такъв е гласът на апостолите и светите отци на Църквата.

И в този смисъл съвсем простичко ще анализирам последствията от спора за „църквите“. Успяхме да се разберем, че Църквата е Една, а не са много. Това, според мен, е крачка напред след бомбите, че католицизмът не бил ерес и т.н. Сега се опитват да ни убедят, че инославните не били „църкви“ а просто се ползва този термин в документите на събора в Крит. Даже ни обясниха подробно какво означава думата „еклисиа“ от гръцки. И че тя може да се отнася до всякакви други „събрания“. Признавам, че в мен се появи въпросът, това, което се случва на Бузлуджа с червените знамена, „църква“ ли е или „събрание“, но в интерес на мира ще го потисна. Изобщо нямам намерение да се впускам в дълбоките и витиевати анализи, понеже мисля, че те са измамни и лукави. Тук има само няколко елементарни въпроса: Кое налага думата ерес, ползвана в предишните Събори от всички свети отци и от апостолите, да бъде заменена с уж само термина „църкви“? Защо е този термин? Какво ни говори той? Кой настоява да съществува, въпреки че съблазнява толкова много хора? Защо ясното разграничение между Църквата на Бога и ересите трябва да бъде превръщано в двусмисленост? Засега аз намирам само един отговор и той също ми се вижда очевиден – по икуменически съображения. (Гледам, че е започнала една поредица от разяснения на разни думички от гръцки, та прогнозирам, че следващата ще е икуменизъм. Да ви кажа предварително, знам че самата думичка не означава нещо лошо. По-късният й смисъл е проблем.) Скоро очаквам да започнат и да ни ограмотяват, нас, простолюдието, колко хубаво нещо е Световният съвет на църквите (ССЦ) и как не го приемат само хора, които нямат демократично мислене или са „провинциали“. Затова и ще завърша с един малко отворен финал. Свети Паисий Светогорец казва: „Дяволът има три пипала – за бедните това е комунизмът, за вярващите – икуменизмът, за богатите – масонството.“ (из „Подвижникът от Панагуда“ на отец Дионисиос Тацис“) Защо намесвам масонството ли? Ще си говорим пак като стане дума за ССЦ, неговата „ръководна роля“, която се опитват да ни натрапят и основаването му…

Между другото, защо всички, които така упорито хвалят събора в Крит, мълчат като комунисти на разпит за ССЦ? Цели 4 точки от документа „Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят“ са посветени на този съвет. Да не ви е срам от нещо?