Беше през лятото. Такава жега, че чак въздухът трепереше. Криех се на една рехава сянка пред параклиса на Малашевските гробища и чаках да дойде „моето“ опело. Пръв пристигна човекът от погребалната агенция. И той като мен беше облечен в черно и едва дишаше. В първия момент дори не ме забеляза. Погледът му мина през лицето ми и продължи отегчено да обикаля пространството. После изведнъж спря, върна се обратно и се втренчи в мен. Аз го познах веднага. Но на него му трябваше доста време, за да осъзнае това, което вижда. Накрая отстъпи крачка назад и несигурно попита:

– Владко, това ти ли си, моето момче?

Засмях се и кимнах утвърдително. Изумлението обаче не искаше да си отиде:

– А защо си облечен така?

– Защото съм свещеник – отвърнах.

Бавно се опитваше да приеме очевидното. И не успяваше съвсем…

– Ама как свещеник? Та ти си най-големият нихилист, който съм срещал!

Какво можех да отговоря… Бяха минали 20 години. Има типове учители, с които децата не се разбират. Конкретно този персонаж е добре описан във филма „Вчера“. Павел Попандов го играеше – онзи даскал, който обикаляше по анцунг двора на школото и подхвърляше на децата: „Как ми се иска животът да ви мачкааа!“ И нашият човек така правеше. Какви словесни двубои сме имали само! Като от клип на Twisted Sister. Помня как веднъж ми изкрещя: „Какво искаш да направиш с живота си?“ А аз му отговорих: „Ще си направя рок-банда!“ Още тогава ми беше ясно, че няма да мога да свиря в група. Едната ми ръка е малко дефектна и не може да се извърти, за да достигне грифа на китарата. Но какво можех да отговоря на големия. Всички козове бяха в него. По-възрастен, учител, лесно може да ме наклепа на нашите…

Сега го гледах и си мислех, че времето на битките е свършило и всеки е взел от живота своето. Затова продължих да се усмихвам:

– В квартала имаше рокери, луди глави – казах му. – Всички те станаха ченгета. Просто човек намира себе си. И аз така…

Този израз „да намериш себе си“ го използвахме много като деца. Казвахме, че в това е смисълът. Повечето възрастни гледаха снизходително. Струва ми се, че и сега моят учител не го разбра. Направи гримаса, която сякаш изричаше: „Още ли вярваш в тия работи? И в расо си такъв, какъвто беше!“

Тази среща ми припомни много неща. Как растяхме, а светът ни се зъбеше в лицето и ни обещаваше, че рано или късно ще се пречупим и ще заживеем по неговите зловещи правила. Че несъмнено ще дойде моментът да се поклоним на идолите му. Че ще ни погълне и ще ни изплюе различни. А ние си обещавахме, че това няма да стане. Че е по-добре да умреш, отколкото да се предадеш! Още по това време разбрахме, че няма смисъл да слушаш някой, само защото светът го представя за авторитет. Искахме да чуваме и виждаме истински хора, несломени. Слушахме пънк, радвахме се как Джони Ротън се блещи, иронизирайки всичко около себе си. Знам, че е смешно, но това беше най-могъщото ни оръжие… Ние погивахме!

И ако не беше Христос, наистина щяхме да погинем. Думите: „Дерзайте: аз победих света“ (Йоан 16:33) ги разбрах в живота си. Светът е страшен противник, единствено Христос може да те измъкне от него. А в лицето на светците видях онези хора, които не са се оставили да бъдат смлени в общата световна месомелачка. Които са се реализирали истински. Колко пъти съм гледал иконите и лицата на тях и съм си мислел: „Боже, благодаря Ти, че ги има!“

После вече беше по-лесно. Разбира се и битката става по-жестока. Но с Христос е друго! Помня времето, когато започвах да работя като журналист. Един стар и именит колега ми казваше: „Нашата професия е душевна проституция, моето момче, свикни с това!“ А аз се ужасявах. Мислех си: „Ама как може, дума да не става…“ Други казваха: „Всички се навеждаме и ти ще се наведеш и готово.“ Човек не може да живее без послушание. Ако не се покоряваш на Господа, светът ти праща жестоки „старци“, които да ти „благославят“ какво да правиш.

После два пъти ме уволняваха. Единият път пак именит колега, но голям началник, ми викаше: „Промени се, ще те уволня!“ А аз го гледах и си мислех: „Само опитай!“ Е… Не само опита, но и го направи. Както и да е…

Разбира се, животът не ме е срещал само с компромисни хора. Имаше и свежи лица. Като онзи професор (тогава обикновен доктор), който ме учеше как да пиша. Когато завършвах ми каза:

– Пич, радвам се, че се научи на най-важното, за да пишеш добре!

– Кое е то? – попитах.

– Да мислиш самостоятелно!

И досега съм му благодарен. Не ме разбирайте погрешно. Не абсолютизирам нищо. Човек не може без да прави компромиси. Но не бива компромисът да се превръща в житейска философия. Не бива да става светоглед. Сега чувам как някои хора, които защитават вярата, биват наричани фанатици. Е, сигурно има и такива. Но аз рядко съм виждал крайности у хора, които защитават това, което обичат. Истински див и жесток фанатизъм се проявява, когато защитаваш компромисите си. Когато оправдаваш отсъпленията от себе си. Тогава можеш да разкъсаш всички наоколо, само и само да докажеш, че доброто е зло, а злото – добро. Заради себе си. За да заглушиш съвестта си. Боя се именно от този фанатизъм.

Но да се върна на срещата с моя бивш учител. Гледах го и си мислех колко време е минало. Как сме останали различни. Неразбиращи се. Спомнях си как той тогава е олицетворявал света за мен. И съм имал сили да не ме смаже. Та сега ли, когато съм облечен в расо, трябва да се съобразявам със силните на деня. С логиката на „мира сего“, която заплашва (винаги е заплашвала) вярата.

Няма как да стане! Дори и самият Любомир Левчев да дойде да ми каже, че не съм достатъчно компромисен, че съм се взел насериозно и т.н., пак няма как да стане. Талантлив човек, но аз не искам да съм като него.

Ще ви кажа как свърши срещата. Направих опелото и тръгнахме към гроба. Той се качи в колата си. Аз поех пеш бавно пред катафалката заедно с хората. Двамата – вече не учител и ученик, а агент на смъртта и служител на Живота.