1. Събор на предстоятелите

Предстоящият Събор се определя като Свят и велик събор на Православната църква, но в действителност ще бъде Събор на предстоятелите на православните Църкви. Мнението ми се основава на факта, че всички важни решения бяха взети от предстоятелите на православните Църкви.

На 6-9 март 2014 г. в Истанбул предстоятелите взеха решението за свикването на Светия и Велик събор през юни 2016 г. и определиха темите му.

На 27-28 януари 2016 г. в Шамбези, Женева, предстоятелите приеха Правилника за работата му (освен Антиохийската патриаршия) и подготвените документи от комисиите, овен по една тема, която не беше подписана от две патриаршии (Антиохийската и Грузинската).

Преди началото на Светия и Велик събор предстоятелите ще подпишат посланието на Свещения Събор, което ще бъде изготвено от един представител от всяка православна Църква.

Програмата за работата на Светия и Велик събор ще бъде изготвена от предстоятелите.

Накрая, документите, в техния окончателен вид, ще бъдат гласувани и подписани от предстоятелите на православните Църкви.

Следователно, както се вижда от казаното дотук, този Събор е главно Събор на предстоятелите на православните Църкви. И това е условно, защото до този момент бе недостатъчно или несъществуващо присъствието на Александрийския патриарх Йоан, а засега е под въпрос и присъствието му на Светия и Велик събор. Следователно, това дори не е Събор на всички предстоятели.

Теоретично, разбира се, би трябвало предстоятелите да са изразили или да изразяват решенията на своите Синоди. Това е на теория. Макар системата на Православната църква да е синодална (съборна) [1], все пак по много теми решенията не се взимат от Синодите.

Не съм достатъчно наясно как е в другите Православни църкви,  но познавам отблизо как стоят нещата в нашата Църква. За решението за провеждане на Светия и Велик събор, което бе взето през март 2014 г., за документите, които бяха подписани през януари 2016 г., не бе поискано мнението на Архиерейския събор на Еладската църква, те не бяха обсъдени на заседанията му. За другите неща, като посланието, което ще издаде Светият и Велик събор, не зная дали ще има съгласие и решение на нашия Архиерейски събор.

Следователно, предстоящият Свещен Събор е Събор на предстоятелите, а не Свят и велик събор на Православните църкви.

В допълнение на това, трябва да отбележа, че уважавам напълно Негово Блаженство Атинския и на цяла Гърция архиепископ г-н Йероним, който ръководи Еладската църква, зачитайки синодалната система, изслушва мненията на архиереите и винаги приема решенията на Архиерейския събор, без да се стреми да го манипулира.

Обаче, има патриаршеско писмо, изпратено до Еладската църква на 30 септември 1999 г., съгласно което Еладската църква няма предстоятел, а предстоятелстващ е Светият Синод. Може ли това да се изтълкува като предоставяне правомощия на Синода или по друг начин?

В крайна сметка, каквито и последици да има този Свещен Събор, те ще са решения на предстоятелите на Православните църкви.

2. Прескачането на Големите събори

Този Събор е бил заплануван и подготвен като Вселенски събор, даже първата мисъл за него е била изразена през 1923 г., по повод 1600-та годишнина от Първия вселенски събор. Първоначално са били включени около 100 (сто) теми, които възникнали през целия период на второто хилядолетие, от откъсването на западната част на Римската империя (VIII-XI век), разделянето на западното християнство (XVI век), развитието на разнообразните идеологически течения като Просвещението, романтизма, немския идеализъм, екзистенциализма, но и на осветскостяването на самото християнство.

В крайна сметка, цялата тази мечта на „бащите" на тази идея приключи с това да се проведе не Вселенски събор, а Свят и велик събор, който все още не може да открие своята идентичност, с едва шест теми - инертни, неактуални, без особена цел, като някои от тях нямат връзка с преданието на Отците.

Слушал съм и съм чел мнозина да твърдят, че Свят и велик събор не е бил свикван от около 1200 години и че за пръв път от толкова много време се провежда такъв. Подобни твърдения пораждат особена тревога у занимаващите се с богословска книжнина и с Преданието на Църквата. С тези думи се създава представата за уж някаква църковна празнина след Седмия вселенски събор, която трябва да бъде запълнена, при положение, че са били свиквани големи и важни събори, като този по времето на патр. Фотий Велики (879-880 г.), на св. Григорий Палама (1341-1351 г.), както и значими събори, провели се между XV-XVIII век, с важни решения. Създава се впечатлението, че всички тези значими събори се прескачат и изтикват в периферията.

Смятам, че това е „обида" от наша страна към светиите ни - св. Фотий Велики, св. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Палама, светите Цариградски патриарси Калист и Филотей Кокин, св. Марк Евгеник (Ефески) и всички православни Източни патриарси от XV-XVIIIвек.

Естествено, тези светии не губят нищо, защото ученията им са придобили вселенски авторитет - решението на Деветия вселенски събор (1351 г.) е включено в Синодика на Православието, който се чете в първата неделя от Великия пост - но това е наша загуба и отпадане от православното предание.

Изглежда, че с този Събор се цели да започне една нова епоха на църковното ни дистанциране от богословието и терминологията на Вселенските и Всеправославните събори след Седмия вселенски събор. По този начин се представя, че в Православната църква има „загуба на паметта", „духовен Алцхаймер". По друг начин не могат да бъдат обяснени някои моменти в подготвените документи, както и тълкувателният анализ на техните поддръжници.

Изглежда, че това е някаква лоша имитация на Втория Ватикански събор. Светият и Велик събор като идея започна с усилието за свикване на Втория Ватикански събор. Но Вторият Ватикански събор разви една „нова еклесиология", която от понятието за „изключителност" премина към богословието на „вместването" или „кръщелното богословие". По подобен начин някои моменти в подготвените документи за Светия и Велик събор навеждат на мисълта за „нова еклесиология" и в Православната църква, след като се признават тайнства и извън Православната църква.

3. Недостатъчна подготовка

Ако разгледаме това, което се случва при нас, ще установим, че нашата Църква не се подготви достатъчно добре за този Събор. И това е една Църква със значителен богословски ресурс, живо монашество и добре организиран църковен живот. С всичко това, с богословските си школи, Църквата ни обучава богослови и клирици от други поместни Църкви, оказва благотворно влияние по целия свят с богословски и пастирски текстове и много други. Обаче, за изготвянето на документите, които ще бъдат подписани на Светия и Велик събор, нямаше достатъчно подготовка и съборни (синодални) [2] решения.

През март 2014 г. на Срещата на предстоятелите на православните Църкви в Истанбул бе решено Светият и Велик събор да се състои през юни 2016 г., както и бе решено от комисия актуализирането на вече подготвените текстове (документи). Оттогава досега те трябваше да се обсъдят на заседания на Архиерейския събор, да се дадат насоки на представителите ни, които да изкристализират в окончателните текстове на документите, да има обсъждане по богословските школи, на събрания на клирици и миряни, така че да бъдат изложени предложенията на нашата Църква, за да намерят място в окончателния вариант на документите.

Случи се обаче точно обратното - всички ние, архиереите, бяхме в неведение и получихме окончателния вариант на документите, след като те вече бяха подписани от предстоятелите на Православните автокефални църкви през януари в Шамбези, Женева, и бяха препратени към Светия и Велик събор. Събираме се сега да обсъдим тези документи, когато има малко възможности те да бъдат коригирани.

Разполагам с докладите на представителите на нашата Църква в Специалната междуправославна комисия по ревизия на предсъборните документи, представени на Постоянния Свети Синод през 2014-1015 г., а също имам и извлечения на протоколите от заседанията на Постоянния Свети Синод.

В докладите си нашите представители ни уверяват, че в документите няма проблеми. Също и Постоянният Свети Синод раздаде докладите и документите на архиереите за тяхно сведение, без обаче да личи от протоколите да е имало разисквания или да са били давани указания за евентуални изменения или допълнения, освен веднъж, когато е взето решение за някои езикови корекции.

На заседанието на Архиерейския събор през 2009 г. за диалога с римокатолиците бе решено: „1. Констатира се необходимостта от още по-пълно информиране на Свещения Архиерейски събор по тези важни въпроси. Бе заявено също, че занапред архиереите ще бъдат информирани за всички фази на диалозите, в противен случай нито един текст няма да има задължителен характер за Църквата. Всъщност това представлява и съборното устройство на Църквата. ... 4. Документът от Равена и документът, който се очаква да бъде обсъден в Кипър, подлежат на докладване и одобрение от страна на Поместните автокефални църкви, в това число и от Еладската църква, като решението ще бъде взето съборно. Това на практика означава, че няма да има свършен факт, без съборното решение на архиереите. Архиереите са пазители на православното Предание, както са изповядали при епископската си хиротония" (официално съобщение на Архиерейския събор от 16.10.2009 г.).

Ако това е казано за документа от Равена, то в още по-голяма степен трябваше да стане при този случай, след като предстои подписването на документи, имащи задължителен характер за цялата Православна църква.

Затова трябваше миналата година незабавно да бъде свикан Архиерейският събор на нашата Църква, да бъдат проучени текстовете от всички архиереи, да има конкретни изказвания и да бъдат взети решения. Това стана във всички Православни църкви, доколкото зная. Следователно, това, което се случва днес, трябваше да се случи преди подписването на тези документи от предстоятелите на Православните църкви в Шамбези, Женева, през януари 2016 г.

Трябваше да чуем мнението и на богословските факултети и църковните академии, както и на свещениците, монасите и миряните. Сериозността на всеки събор стои във връзка със сериозността, с която се разглеждат темите. За жалост, ние, епископите, се задоволяваме само с едно пастирско служение със социален характер, като сме оставили богословските въпроси на някои, които се правят на „специалисти".

Поне в този „последен час", „дванайсети", нека проявим високо чувство на отговорност от гледна точка на църковния разум и богословската терминология, да се дистанцираме от емоционални „сантименталности" и прояви на църковен опортюнизъм. Няма значение кой ще представлява Църквата ни на този Събор, а какво нашата Църква ще подкрепи с позициите, които ще представи.

Така че, днешното заседание на Архиерейския събор е много важно, защото трябва да приемем решението на Постоянния Свети Синод и на практика да вземем решение за позиции, които се определят от нашата традиция, или дали ще се повлияем от съвременни схващания, които отстъпват от езика и духа на всички Вселенски и Всеправославни събори от второто хилядолетие. Това е въпросът.

Трябва да осъзнаем, че не са само документите по шестте теми, а основно значение има посланието, което ще бъде изготвено и прочетено при началото на Светия и Велик събор. Бе казано, че дори и Светият и Велик събор да не обсъди и не вземе решение по различни теми, най-основното е посланието, което ще отправи към целия свят.

Така, избрали сме един митрополит да ни представлява при съставяне на посланието. Би трябвало днес да знаем съдържанието му или поне основните и централни моменти, които ще включва то, за да вземем съответното решение. Доколкото зная, този документ вече се подготвя, ще бъде завършен от специалната комисия, която ще заседава на о. Крит една седмица преди началото на Светия и Велик събор, ще бъде подписан от предстоятелите на Православните автокефални църкви и ще бъде основното послание на този Събор.

Въпросът, който възниква, е: ще бъде ли Архиерейският събор на Еладската църква в неведение относно този текст, няма ли да знае съдържанието му, щом като е толкова важен?

Аз поне - а, надявам се, и много мои събратя - не упълномощавам никого да състави и подпише един такъв документ, без да го прочета предварително. Предлагам в посланието да бъде добавен следният абзац:

„Светият и Велик събор се явява продължение на Вселенските събори от първите осем века и на Големите събори по времето на Фотий Велики, на св. Григорий Палама и на следващите събори на Източните патриарси".

4. Църковно двуезичие

Когато човек чете някои от тези документи, забелязва, че те са пропити с един дух на двуезичие [3]. Думата „двуезичие" тук може да изглежда странно, но изразява една реалност, когато знаем целия дух, който витае около въпросните документи.

В друг мой текст съм отбелязал двусмислените въпроси, които присъстват в някои документи, както направиха и мнозина други - епископи, клирици, монаси, богослови, миряни и затова никой не може да бъде притесняван.

Това констатиране е необходимо, ако се замислим, че става въпрос за съборни всеправославни документи, които трябва да бъдат прецизирани. Във всекидневното общуване или понякога в наши текстове може да минат някои думи, които са проблемни, например, може да пишем или кажем „Римокатолическа църква" или „Протестантска църква" и т.н., но когато се изготвят вероизповедни текстове, които ще останат като решения на Светия и Велик събор, тогава трябва да сме внимателни.

Свети Григорий Палама, по време на богословските и исихастки борби, е създал един основен принцип: „Едно е словоборството в защита на благочестието, друго е изповеданието на вярата". Това означава, че когато спорим, може да използваме всякакъв вид аргументи, но когато пишем вероизповедни текстове, тогава словото трябва да е стегнато и догматически точно, както правили светите Отци, които излагали догматите „с късо слово и много разум".

Така и документите, които ни се представят и престои да бъдат подписани и от Църквата ни, трябва да са догматически изчистени, да не са двусмислени и объркани, в противен случай няма да са православни документи.

Когато човек чете внимателно думите, които се използват, разбира, че се цели прикриването на някои въпроси, както, за съжаление, става често пъти със законите, които се гласуват по парламентите и са „фотографски" [4]. Има една неясна и конкретна практика по много църковни въпроси, които се прикриват зад думите на документите, които говорят за други Църкви.

Ще спомена три примера от досегашната практика.

Първият е въпросът за събитията от 1965 г., случили се в Истанбул и Ватикана - това, което обикновено се пише, че тогава е станаловдигането на анатемите.

Да припомня, че Цариградският патриарх Сергий I, племенник на Фотий Велики, със синодално решение от 1009 г. зачеркнал от диптисите на Църквата името на Римския папа Сергий IV, който в посланието по повод възкачването си на престола включил в Символа на вярата „и от Сина" (filioque); оттогава в диптисите не е било вписвано името на нито един папа, така че е било налице прекъсване на евхаристийното общение.

По-късно, през 1054 г., кардинал Хумберт анатемосал патриарх Керуларий и двама други, който, на свой ред, също го анатемосал. Това означава, че прекъсването на евхаристийното общение съществувало и преди анатемите и, естествено, вдигането на анатемите не премахнало акта на прекъсване на общение.

Въпросът, който се поражда, е: през 1965 г. е станало вдигане на анатемите или вдигане на забраната за евхаристийно общение? Въпросът е уместен, защото в Акта на Вселенската патриаршия от 7 декември 1965 г. пише, че са били вдигнати анатемите, следователно прекъсването на общение все още съществува, докато в декларация, подписана на френски език от Вселенския патриарх и папата, която папата прочел в последния ден (7 декември) и акт на Втория ватикански събор, пише, че е била вдигната забраната за евхаристийно общение. Разполагам с текста на френски и английски език.

Второто е продължение от предходното - че, за жалост, в църковната практика инославните не само се признават за Църкви, но има и църковно и евхаристийно общение! Следователно, налице е едно църковно двуезичие, двусмислие и объркване.

Позовавам се на текст на една Църква, който е определен като „Изповедание" и е официално одобрен и в който във висша степен е налице двуезичие и объркване. Макар да се говори за Една Църква, същевременно се определят като църкви и други изповедания, които „съставляват Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква". Също така, става дума дори за божествено причастяване от един и същи свети потир на всички християни „поради нужда и християнско светотайнствено (сакраментално) гостоприемство", както и за това, че „всички християни сме станали с едно и също кръщение членове на тялото Христово, което е Църквата".

Третият пример е, че наскоро прочетох книгата на проф. Андониос Пападопулос със заглавие „Богословски диалог между православни и римокатолици (история-документи-проблеми)" и за пореден път установих, че в диалога, декларациите и общите документи между Вселенския патриарх и папата, както и между техните представители, господства един език, един дух на „братство, което възниква от единственото кръщение и от участието в свещените тайнства" и че „нашите Църкви се признават взаимно за Църкви сестри, които са съотговорни за запазването на вярата на единствената Христова Църква в божествения план и съвсем специална с оглед на единството".

Двуезичието в официални църковни документи е една болезнена действителност, която показва отдалечаването от официалните църковни документи от предишните две хилядолетия. Това не бива да става в документите на Светия и Велик събор.

5. Терминът „Църкви сестри"

В документа „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят", макар да става дума, че Православната църква е „Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква", същевременно се говори за това, че Православната църква „признава историческото съществуване на други християнски Църкви и изповедания". По този начин настъпва объркване по отношение самосъзнанието на Православната църква, затова се предлага корекцията на документа.

Този въпрос е много сериозен, защото на различни богословски диалози между православни и римокатолици, както и в официални документи се говори, че православните и римокатолиците са „Църкви сестри" и, за съжаление, този термин „Църкви сестри" поставя началото на особено богословие и еклесиология. Това не е технически термин, а съвременно еклесиологично богословие, наложило се в икуменическото движение.

За термина „Църкви сестри" и за това как е започнал да се използва се споменава веднъж в текст, издаден от Секретариата на Конгрегацията за доктрината на вярата на Ватикана (30 юни 2000 г.), председателствана от кардинал Йозеф Ратцингер, по-късно папа Бенедикт. Съгласно този текст, терминът се появил през XII и XIII в., бил използван в по-ново време от Цариградския патриарх Атинагор, бил възприет от Втория Ватикански събор и оттогава се използва в папски документи, приветствия, окръжни послания и т.н.

Също така, в текста, издаден от Конгрегацията за доктрината на вярата, се прави един богословски анализ на този израз и е представено разбирането на „римокатолиците" за него -че „едната света съборна и апостолска световна Църква", която е папството, „не е сестра, а майка на всички отделни Църкви". Поради тази причина „трябва да се избягва, като пораждаща недоразумения и богословско объркване, употребата на изрази като „нашите две Църкви" по отношение на Католическата църква и на всички Православни църкви (или на една православна Църква)". При всички случаи, терминът „Църкви сестри", съгласно текста, „може да се използва само за онези църковни общности, които са запазили валидно епископско приемство и евхаристия".

Ясно е, че терминът „Църкви сестри" се използва от папистите в богословски и еклесиологичен смисъл на валидност на тайнствата и епископското приемство, а не е технически термин, с добавката, че майката Църква на всички Църкви е „Католическата църква".

Интересно е, че папа Йоан Павел II в едно свое слово, произнесено на 5 юни 1991 г. в Бялисток, Полша, каза по този въпрос: „Днес виждаме по-ясно и разбираме по-добре, че нашите Църкви са Църкви сестри, не в смисъл просто като израз на учтивост, но в смисъл на една основополагаща икуменическа еклесиологична категория".

Това води началото си не само от Втория Ватикански събор, но и от документите, които бяха подписани по време на богословските диалози между православните и римокатолиците в Мюнхен (1982 г.), Бари (1987 г.), Нови Валаам, Финландия (1988 г.) и, по-късно, Равена (2007 г.).

Припомням, че в Мюнхен бе изготвен документ на тема „Тайнството на Църквата и на Евхаристията в светлината на тайнството на Света Троица"; в Бари бе изготвен документ на тема „Вяра, свидетелство и единство на Църквата"; в Нови Валаам бе изготвен документ на тема „Тайнството Свещенство в светотайнствената структура на Църквата и особено важността на апостолското приемство за освещаването и единството на Божия народ", а в Равена бе съставен документ на тема „Еклесиологични и канонични последици от светотайнствената природа на Църквата. Църковно общение, съборност и авторитет". Тези четири документа бяха изготвени и одобрени от представителите на православните Църкви с оглед на това, когато приключи богословският диалог, да бъде одобрен от Поместните автокефални църкви.

След казаното по-горе несъмнено могат да се направят два важни извода.

Първият извод е, че терминът „Църкви сестри" и терминът „Църква" за римокатолиците не е технически термин, а придаване на църковен характер на тези християнски общности.

Вторият извод е, че горните документи са подписани от представителите и на Еладската църква, но при задължителното условие да бъдат представени накрая за одобрение от Архиерейския събор на Еладската църква, тоест намират се под предварителното условие ad referendum. Ако обаче в документа, който се очаква да бъде гласуван на Светия и Велик събор на о. Крит, остане изречението, че „Православната църква признава историческото съществуване на други християнски Църкви и изповедания" и други подобни изрази, тогава се признават косвено текстовете, които вече са били подписани от представителите, макар и проблемни, без да са представени за одобрение от Архиерейския ни събор. Това е причината, поради която трябва да има предварително одобрение или неодобрение на четирите документа от Архиерейския съборна Еладската църква.

Следователно, на всяка цена в документа, който предстои да бъде обсъден и гласуван на Светия и Велик събор, не трябва други християнски общности и изповедания да бъдат определяни като Църкви.

6. „Валидност" и „действителност" на кръщението

Продължение на горното е това, което мнозина твърдят - че кръщението на инославните е „валидно" и „действително", тоест благодатните и каноничните граници на Църквата не са тъждествени.

В старо време архиереите на Вселенската патриаршия използвали каноничния чин при приемане на някои инославни в Православната църква, като прилагали правилото на строгостта (акривия) или снизхождението (икономѝя). Правели разлика, че едно е дали извън Църквата има тайнства - каквито няма - а друго е как ние приемаме някой инославен в Църквата. Строго погледнато, извън Църквата няма тайнства, но по снизхождение приемаме някого с миропомазване или писмено отричане от ереста и изповядване на православната вяра, ако кръщението е извършено в името на Троичния Бог, изповядван православно, и с трикратно потапяне във водата. Това ни удовлетворява. Мнението на някои, които искат да превърнат снизхождението от временно спиране на строгостта в постоянна ситуация, е недопустимо.

Така, мнозина твърдят, че кръщението на инославните-еретици е „валидно" и „действително", нещо, което не се подкрепя от правило 7-мо на Втория вселенски събор и 95-то на Пето-шестия вселенски събор. Но освен тези два вселенски събора, не бива да се пренебрегва фактът, че в латинската традиция е въведена ереста за „и от Сина" (filioque), ереста за „чистата енергия" (actus purus) [5], други еретически отклонения, както и поръсването и обливането с вода при кръщението, като се избягва потапянето на кръщавания във вода.

После, човек се пита защо по същата логика да не са „валидни" и „действителни" и миропомазването, и божествената Евхаристия при инославните? И защо е „валидно" и „действително" кръщението на инославните, когато в същото време не могат да се причастяват с Пречистите Тайни, което е основната цел на кръщението? Тоест, според някои богослови, кръщението на инославните е „валидно" и „действително", но не поражда църковни резултати, понеже е недействено, както твърди Ипонският епископ Августин?

Мнението за „валидност" и „действителност" на кръщението се свързва с апостолското приемство, тоест „валидно" и „действително" свещенство. Тази позиция е неприемлива, защото апостолското приемство не е „магично" и механично действие, не е просто една, макар и непрекъсната, поредица от ръкоположения, но главно и преди всичко - приемственост на апостолския нрав, според отпустителния тропар: „Като си станал съобщник в нравите и наследник на престола на апостолите, боговдъхновени, ти си открил делата, които възвеждат към съзерцанието. Затова, като си преподавал словото на истината, с вяра си се подвизавал до кръв, свещеномъчениче Игнатие; моли Христа Бога да се спасят нашите души". Загубата на православната богооткровена вяра, въвеждането на схоластичното богословие като по-висше от апостолското и светоотеческото богословие, не представлява апостолско приемство. Красноречиви са думите на св. Василий Велики: „Ония, които отстъпили от Църквата, нямали вече в себе си благодатта на Светия Дух: защото преподаването ѝ престанало, когато било прекъснато приемството" (правило 1). Също така е известен изразът от правилото на Картагенския събор: „При еретиците, които не са Църква, е невъзможно да се получи прощение на греховете".

Освен този догматичен въпрос, възниква сериозен проблем и от историческа гледна точка относно непрекъснатата поредица от ръкоположения, доколкото се знае от историята, че Карл Велики и наследниците му поставяли за епископи миряни без ръкоположение, смятали ги за административни органи във феодалната система, която въвели, в резултат на което дори и Римският папа, преди 1009 г., протестирал пред немските владетели. Исторически е доказано, че преди схизмата на Стария Рим с Новия Рим, имало схизма между епархиите, които били във владение на Карл Велики и Стария Рим. През 794 г. във Франкфурт бил осъден Седмият вселенски събор, а през 809 г. в Аахен била въведена добавката „и от Сина" (filioque) и всичко това преминало и в Църквата на Стария Рим, когато била завладяна от франките.

Когато човек чете книгата „Диалози" на Римския папа Григорий, наречен Двоеслов, вижда Православната Църква на Рим преди VII в., богословието ѝ и исихазма ѝ, общите неща с богословието на църковните Отци, борбата на православните папи, епископи и монаси с еретиците готи, вестготи, вандали, лангобарди и дори с франките, както и мъченичествата, клането, което претърпели православните в Стария Рим от германските племена. И всичко това се случило в началото на VII в.

Тогава, за какво апостолско предание и приемство говорим, когато всичко е проблемно - и богословски, и църковно, и исторически?

7. Погрешното мнение за онтологията на личността

Въпросът за личността не е „школски", тоест схоластичен, има голямо значение. Тази дума е навлязла в нашата терминология, използваме я често, говорим за „човешка личност" и нейния „свещен характер", за разликата между „личност" и „индивид" и много други, които са отрицание на богословието на нашите Отци.

Прочетох общата декларация, подписана в Митилини между папата, патриарха и архиепископа на Атина и на цяла Гърция. Говори се за „защита на човешкия живот", за „хуманитарна криза", за „нарушаване на човешкото достойнство и основните човешки права и свободи", но не и за „човешка личност".

За жалост, днес прекрасната и богословски съдържателна дума „човек" е заменена с думите „личност/лице, човешка личност/човешко лице", които ми напомнят на по-стария израз „социализъм с човешко лице" и в този смисъл от богословието стигнахме до социологията за човешките права. Разбира се, уважаваме човешките права, ала богословието на Православната църква не може да се изчерпи само с това.

Думите „личност/лице" и „индивид" за човека и това, което се отнася до „онтологията на личността", имат една предистория от Тома Аквински до Кант, немския идеализъм (Фихте, Шелинг, Хегел), руското богословие и екзистенциализма и се използват главно от няколко православни. Става дума за своеобразен „богословски вирус", който е заразил нашето богословие.

И вероятно може да използваме този термин в ежедневния ни език, без да го осъзнаваме, но когато той се въвежда в официални съборни и църковни документи, това представлява богословско отклонение. Съвременните богослови, които използват изразите „човешка личност", „нуждата на природата/естеството", „воля или свобода на личността", очевидно са в нарушение на православното богословие, че природата е добра, не принуждаваща, желанието-волята е желание на природата/естеството, а не на личността, личността се идентифицира с индивида и т.н. Асоциирането на волята и личността премахва Троичния Бог, въвежда трибожие, а асоциирането на природата/естеството и нуждата съдържа укор към Бога за създаването на човека.

Така в текста изразите, съдържащи думата „личност", трябва да бъдат заменени с човек. Колко хубава е тази дума с православното съдържание за образа и подобието! Естествено, трябва да уважаваме всеки човек като Божие създание и не може да го наричаме личност, за да показваме уважението си към него.

Понеже някои се позовават на стареца Софроний, който говореше за „личност", искам да отбележа, че това, което е написал старецът, няма никаква връзка с онова, което анализират съвременните богословстващи привърженици на персонализма. Старецът отъждествяваше личността-ипостас с пътя от „образ" към „подобие" и в действителност с термина „личност" „рисуваше" свети Силуан.

Заключение

Документите, които са написани и подписани от предстоятелите на Православните църкви и предстои да бъдат обсъдени на Светия и Велик събор, на места провокират, защото в наши дни се забелязва, дори и в Църквата, едно объркване между учението на св. Григорий Палама и учението на неговите опоненти-хуманисти. Документите бяха изготвени без обществен диалог и без богословско „допитване", затова предизвикаха богословски реакции, и с право.

Някои „умници" обаче изрекоха тежки думи за тези, които справедливо реагират с богословски аргументи, наричайки ги „"войнствена фракция" на едно идеологическо Православие" и „православни "аятоласи"". Обръщат се против „събранието на богопросветените и обожени старци и духовни отци" и пишат: „Време е вече отговорните църковни водачи и всички ние да приключим с тази карикатура уж на преданост към Преданието, с тези „православни "аятоласи", които смятат, че носят отговорност за Православието по света...".

И така, проблемът е, че това е един опит за „освобождаване" от традицията на Църквата, започваща от Седмия вселенски събор и достигаща до наши дни, едно отслабване и отдалечаване от учението на обожените ни светии, главно на Фотий Велики, св. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Палама, св. Марк Евгеник (Ефески) и на всички други Отци от „Добротолюбието".

Ако не е така, нека в посланието, което ще изпратят, изповядат официално верността си към Големите събори след Седмия вселенски събор - съборите по времето на Фотий Велики, на св. Григорий Палама и към последващите събори на Източните патриарси, през епохата на турското владичество. Толкова е просто!

http://parembasis.gr, май, 2016 г.

Превод от гръцки: Алексей Стамболов

Редакция: д-р Десислава Панайотова, гл. редактор на Официалния сайт на БПЦ-БП

Забележка на гл. редактор: в т. 4 и т. 5 на текста, където се говори за другите християнски общности - римо-католици и протестанти, съзнателно е запазено изписването по отношение на последните на думите „Църква" и „Църкви" с главно „Ц", за да се покаже неправилното икуменическо разбиране за същността на тези християнски общности, считани включително и от православните икуменисти за „Църква", „Църкви". Правилното разбиране за Църквата е, че това е само едната, свята, съборна и апостолска Църква - Православната, от която римо-католиците и протестантите са отпаднали и към която могат да се завърнат, ако се откажат от веровите си заблуди. Принципно - в православни текстове, особено в официални православни документи, неправославните християнски общности не бива да се наричан "Църква", „Църкви", "църква", „църкви". Това е еклесиологична ерес, която противоречи на светоотеческото учение за същността на Църквата и на решенията на Вселенските и поместните събори. Ерес, която релативизира догмата за Църквата като пазителка на истината. Ерес, която обезсмисля личното, поместноцърковното и общоцърковното изповедничество и мъченичество за съхраняване на чистото Православие като единствен път за вечно спасение.

------------------------------

[1] Гръцката дума συνοδικός означава „синодален" и „съборен". Бел. прев.

[2] Вж. бел. 1. При превода са възможни и двата варианта, доколкото решенията в Еладската църква се взимат както от Постоянен Свети Синод (Διαρκής Ιερά Σύνοδος), така и от Свещен Архиерейски Събор (Ιερά Σύνοδος της Ιεραρχίας) и от контекста не е достатъчно ясно кой от двата органа има предвид митр. Йеротей. Бел. прев.

[3] В смисъл на употреба на двойствен, двусмислен („дипломатичен") език. Бел. прев.

[4] „Фотографски закон" (разпоредба) - който описва с такава точност качествата на дадено лице или определя точно дадена ситуация, така че да се отнася главно към това лице или конкретен случай. Очевидно тук митр. Йеротей има предвид, че документите на Събора целят по завоалиран начин да узаконят икуменизма и да придадат църковен характер на инославните общности. Бел. прев.

[5] Схоластически термин, използван (напр. Тома Аквински) за описване природата на Бога и разграничаването Му от Неговите творения. Бел. прев.