ОТЕЦ ВЛАДИМИР ДОЙЧЕВ

Има една случка от юношеството на свети Серафим Соболев, която винаги ме е трогвала. По това време той все още се казвал Николай и учел в Семинарията. „Веднъж всички момчета от класа се събрали, за да изобличат своя съученик, крадеца М. – разказва архимандрит Пантелеймон Старицкий. – Председателят на събранието започнал от катедрата обвинителната реч. М., разбирайки накъде върви работата, веднага станал от мястото си и като минал през класа, седнал до Николай Соболев и навел глава. Николай започнал тихо да го утешава: „Нищо, нищо! Не се бой!“
– Съученици, – казал председателят – Николай Борисович Соболев взе крадеца М. под свое покровителство, а не знае, че преди две седмици М. му открадна новите галоши!

М. още по-ниско навел глава и започнал да шепне: „Защо направих това, защо направих това!“ Соболев пак започнал да го утешава: „Не се бой! Кой не греши?“ Председателят още по-високо извикал:
– Съученици, Николай Борисович Соболев продължава да утешава М., а не знае, че преди три дни М. Му открадна ръкавиците!

Но Николай продължавал да утешава М. Когато класът решил да настоява М. да бъде изключен като крадец, с „вълчи паспорт“, той най-горещо се застъпил за него и, преодолявайки съпротивата на целия клас, му издействал да напусне по собствено желание, с което го спасил от позор за цял живот.“

Да се чуди човек кой е бил прав в тази ситуация. Със сигурност съучениците на крадеца са били прави. По човешки те са имали основание да го накажат. Но и Николай Соболев е бил прав. Но не по човешки, а според Христа. Така човешката правда се опитала да издаде на едно сгрешило момче „вълчи паспорт“, а Христовата го спасила и му дала повод за покаяние. Не е никак странно, че младият Николай след време се превърнал във велик светител и чудотворец, който избърсал, а и избърсва и досега безброй сълзи. Обърнал е безброй хора със същите думи: „Не се бой! Кой не греши?“ И мисля, че няма да е преувеличено, ако кажа, че един от тези хора съм и аз.

Запознах се с живота на свети Серафим в самото начало на своето вцърковяване и много го обикнах. Бях сигурен, че хората в Църквата трябва да бъдат като него. Но по някаква причина, в онези объркани години, видях малцина, които приличаха на дядо владика. Надявах се, а и досега се надявам, да срещна хора с неговото милосърдие, но все не ги намирам. По онова време ми беше трудно. И аз като М. имах нужда да намеря някой, който ще ми позволи да седна до него, да ме приюти с топлината на душата си… Не, не бях крадец, но нима само крадците на галоши имат нужда от утеха?… Стана така, че открих тази утеха при свети Серафим. Това, което не получих от хората в този свят, намерих при гроба на един преселил се в Царството Небесно праведник. Чуйте това и се учудете – покойният се оказа по-милостив от живите. И знаете ли защо? Защото е наистина Христов.

Спомням си как веднъж се чувствах толкова зле и толкова тъжен, че не можех да намеря нито една молитва, която да е в унисон с чувствата ми. Реших да опитам да напиша това, което изпитвам, под формата на акатист и да го занеса на свети Серафим. Казах си: Ще му го пусна като писъмце в кутията, за да знае, че ми е тежко, а няма как да се помоля. Детски работи – бих казал сега, най-вероятно защото съм неразумно пораснал. Но светията не ме пренебрегна. На излизане от криптата видях някаква масичка, на която се продаваха книги. Първата, върху която погледът ми попадна, беше „Акатист към Господ Иисус Христос, когато ви сполети печал – из творенията на св. Тихон Задонски“. Може да ми се смеете, но за мен това беше чудно събитие. Така ми отговори дядо владика. Сякаш ми каза: „Искаш акатист – ето ти акатист“. Четох го много пъти и Бог ми помогна. Наистина великолепно написан – не като моя в писъмцето…

Сега продължавам да се питам дали има такива хора, които като свети Серафим – да могат да свирят на пиано някаква песен, посветена на Христос. Да започват с думите: „Радост моя, радост моя…“, а после да не успяват да продължат, защото са задавени от собствените си сълзи… Сигурно ще е справедливо да попитате като търся около себе си такива хора, дали самият аз съм такъв? Не, не съм! Възможно е и при мен да са идвали нуждаещи се, които да са търсели милост и да не са я намерили. Дано Бог е завел и тези, които аз съм подминал, при светеца…

Знаете ли защо толкова трудно се живее около нас? Защо все сме обградени от разправии и неразбиране? Един от отговорите е, че нещо с разбирането на Евангелската притча за немилосърдния длъжник ни куца. Уж не е нищо сложно – един човек получил опрощаване на дълга от богатия си господар, защото нямал пари да го върне, и вместо да се зарадва на това, което станало, се хвърлил да души някакъв друг човек, който му дължал много малка сума. Тоест, на милостта отвърнал с жестокост. Жалък човек.

А ние такива ли сме? Вие хвърляте ли се да „давите“ разни хора? Няма нужда никой да ми отговаря. Ние всички сме се хванали за гушите, понякога дори без да го осъзнаваме. Милосърдни не видях много. Но протегнати ръце с изкривени пръсти – бол… Началници, които искат да изстискат и последната капка живот от гърлата на подчинените си, смятайки, че предсмъртно отворената за глътка въздух уста е зинала за още и още плюскане. Кариеристи, които са готови ювелирно да те удушат с копринено въженце, за да направят още една крачка по стълбата, водеща към по-голяма власт. Жени и мъже, които до вчера са спели прегърнати в едно легло, днес вече са сплели ръце в смъртоносна схватка. Ласо, което се усуква около врата на приятел, или около врата на непознат. Примка, която тържествува от омраза или просто се забавлява от скука… Виждали сте всичко това не по-малко от мен. Защо е така? Отговорът е прост – заради злия идол на нашия егоизъм. Заради нашето „съвършенство“. Защото се харесваме. И всички са ни длъжни. Защото винаги сме прави. Защото сме по-добри от останалите. По-умни сме от тях. По-красиви сме от тях. По-одухотворени сме. И сред всички тези красиви, умни и одухотворени хора няма капчица милост. Градът е като някаква пустиня – навсякъде, накъдето се обърнеш, само дюни. Някой би казал, че са красиви, но не и ти. Защото устата ти се е слепнала от жажда…

Питам те: Кой си ти, който си се хванал да съдиш длъжника си, пък ако ще и да ти е откраднал ръкавиците? Я се виж какво представляваш… Или не ходиш на Изповед? Не си ли чувал: „Ето, чедо, Христос стои невидимо да приеме Изповедта ти“? Гордееш ли се? Ти, който си взет от земната пръст и със сигурност ще се върнеш в нея, тщеславен ли си? Обичаш ли похвалите на този свят, забравяйки, че приятелството със света е вражда с Бога? Казваш, че не си блуден. Но я си спомни онзи поглед, който плъзна похотливо по тялото на една непозната. Христос казва, че вече си съгрешил в сърцето си. Самолюбив ли си? И ако не, кажи ми какво си направил за себе си и какво за Бога? Казваш, че не си страхливец. И все пак не правиш поклони, за да не хванеш мускулна треска. Или просто защото те мързи? Спомни си как се държиш с чистачката на офиса и сравни държанието си с това към началника си. И после ми кажи пак, че не си лицемер. Кажи ми, и на Страшния Съд ли ще покажеш дипломите си? И там ли ще настояваш за снизходителност към интелектуалците, защото уж техните проблеми не са като на простолюдието? Ами онзи случай, когато с приятелите си се присмяхте на онова пълничко момиче? Забравил си за това, нали? А после си преял добродушно. А после пак много вечери поред. Нямаш представа колко още мога да изброявам. Самият аз в себе си имам толкова много нечистота, че мога да удължавам списъка до безкрай. И питам те: Ние с теб къде ще се денем, ако сега дойде Съдията? И като дойде, ще имаме ли време да разправяме за този или онзи колко са смешни? Не, приятелю! Ще дърпаме всеки познат за дрехата, за да каже някоя добра дума за нас. Но Съдията се бави. И не просто се бави, а невидимо очаква Изповедта и покаянието ни. И, о, неизмеримо чудо! Цялата тази река от гнусота изчезва. Като да я е нямало. Опростена напълно от Всевластния и Всебогат Господ. Измита с Кръвта Му. Ей така, без нищо друго да дадеш, освен покаянието. Ти и нямаш какво друго да Му дадеш… Затова свети Серафим пеел „Радост моя…“ и плачел – защото разбирал Христовата любов и прославял Възлюбилия го и Възлюбен от него Господ. И понеже наистина обичал Христа, от дете се стараел да прилича на Него. А сега се радва в Небесното Му Царство.

А ние не обичаме Господа. По-точно Го обичаме със светската любов, с която обичаме и повечето си познати. На нас всички са ни длъжни. Жената да ни пере и да ни готви, децата да пазят тишина, мъжът да не излиза с приятели, родителите да не досаждат, колегите да ни търпят махмурлука, подчинените ни да работят вместо нас и т.н. Така и Христос е длъжен да ни прощава греховете, защото е добър. Но от това някак си не следва, че ние трябва да се трогнем от добрината Му. Напротив, измили се във водите на покаянието, ние се втурваме да укоряваме всички, които ни се виждат неизмити. И изискваме те да се очистят, тропайки настоятелно с крак. Без да усещаме, че този крак е стъпил в локва и вече отново сме целите на петна. Толкова много петна, че някои от тях дори попадат в очите ни, премрежват погледа, но умопомрачителното настояване остава.

Нищо около нас няма да се промени към добро, докато ние самите не станем други. Докато на мястото на егоизма не разцъфне любовта. Хора ще минават неутешени около нас и ние дори няма да виждаме болката им. И самите ние ще стоим неутешени и ще се питаме защо никой не вижда болката ни. Само от време на време, дай Боже, ще се появява някой Николай, който храбро ще се изправя пред крещящата светска „правда“ и ще проси милост за нас. А после ще се преселва в Царството Божие и от някоя красива икона с бащински поглед ще ни умолява да се променим…

 

П.П.
Пускам тази проповед, защото днес владика Серафим беше канонизиран за светец на Църквата. Чакахме този ден с голямо нетърпение. Паметта му ще се чества на 26 февруари. Светителю отче Серафиме, моли Бога за нас!

ДА НЕ ОСЪЖДАМЕ
св. Серафим (Соболев)
…Блажени Августин казва, че нищо не ни издига така високо в Божиите очи, както снизходителното отношение към недостатъците на ближните. За съжаление в нашите взаимноотношения се наблюдава точно обратното явление:не любов един към друг, а жестокост; не снизходително, а осъдително отношение към недостатъците на ближните.
Осъждането е любима тема на нашите разговори, при това то нерядко се съпровожда от клевета и чувство на злорадство. В случая винаги трябва да помним думите на великия пастир на руската земя о. Йоан Кронщадски. Веднъж някой хулел в негово присъствие един познат нему човек. “Наистина ли е така?”, попитал великият пастир своя събеседник. – “Наистина”, отговорил онзи. – “Щом е така, казал о. Йоан, да не говорим за греховете на ближните си. Имаме достатъчно собствени грехове. И ако сравним нашите грехове с греховете на онези, които осъждаме, то може би собствената ни греховност ще надмине тяхната.”
(Автор: св. Серафим (Соболев) (1881-1950)