----------------------------------

Посраменият дявол започнал да замисля нови козни
срещу светия старец, за да го прогони от пустинята. 
Той изпратил срещу него зли хора, които, като го видели в гората, започнали да искат от него пари, които мислели, че получава от идващите при него миряни. Старецът отговорил, че от никого не получава пари. Но те не повярвали, и един от злодеите се нахвърлил върху него, но сам паднал. Серафим имал телесна сила, и с брадва в ръка, можел да се защищава срещу трима разбойници. Но той си спомнил думите на Спасителя: “всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат”[68], оставил брадвата, сложил ръцете си кръстообразно на гърдите и кротко казал:
- Правете каквото трябва.
Един от тях вдигнал брадвата и така силно ударил стареца по главата с тъпата ѝ страна, че от устата и ушите му рукнала кръв. Преподобният паднал в безсъзнание. Злодеите продължили яростно да го удрят с тъпото на брадвата, с дървета, с ръце и нозе. Накрая, като забелязали, че не диша, и мислейки, че е мъртъв, го вързали за ръцете и нозете, възнамерявайки да хвърлят тялото му в реката, за да скрият престъплението си; нахълтали в килията за предполагаемата плячка, но след като прегледали, претърсили и изпочупили всичко, не намерили нищо, освен светата икона и няколко картофа. Тогава те се изпълнили със страх и разкаяние, че са убили, без никаква полза за себе си, свят, нестяжателен Божий човек, и се спуснали да бягат. Междувременно старецът, като се събудил и някак успял да развърже ръцете си, възнесъл молитва към Бога да прости на неговите убийци и с труд допълзял до килията си, където прекарал цялата нощ в жестоки страдания. На другия ден с голям труд се добрал до обителта по време на литургията. Видът му бил ужасен: косите му били напоени с кръв и покрити с прах и пръст, лицето и ръцете му били пребити, по ушите и устата му имало засъхнала кръв и няколко зъба му били избити. На въпросите на ужасените от тази гледка братя старецът мълчал, но повикал при себе си настоятеля, авва Исаия, и манастирския духовник и им разказал за случилото се. И така, поради злобата на дявола преподобният бил принуден да остане в манастира. Той страдал непоносимо и лежал едва жив, без да приема никаква храна. Така минали осем денонощия. Тогава, отчаяни за живота му, изпратили за лекари, които, като освидетелствали стареца, намерили, че главата му е разбита, ребрата му - счупени, гърдите му - смазани, цялото му тяло на различни места било покрито с дълбоки рани, и се удивлявали как старецът е могъл да остане жив след такъв побой. За да се посъветват какво да предприемат за облекчаване на състоянието на стареца, братята се събрали в килията му. Изпратили за настоятеля. И когато съобщили, че настоятелят иде, преподобният Серафим заспал с тънък, лек сън. В съня имал дивно видение, подобно на видението, което имал преди, когато лежал от смъртоносна болест. Към него се приближила Пресвета Богородица, в царска багреница, обкръжена от небесна слава; след Нея вървели апостолите Петър и Иоан Богослов. Пресветата Дева се спряла до леглото и с пръста на дясната си ръка посочила болния, и като обърнала Пречистия Си Лик към лекарите, произнесла:
- Защо се трудите?
След това отново се обърнала с лице към стареца Серафим и произнесла:
- Този е от Моя род!
След това видението, за което присъстващите не подозирали, свършило, а когато настоятелят влязъл в килията, болният вече бил дошъл на себе си. Отец Исаия започнал настоятелно и с любов да го уговаря да се възползва от съветите и помощта на лекарите. Но болният, въпреки отчаяното си положение, след толкова грижи за него, за удивление на всички, твърдо отговарял, че не желае никаква помощ от хората, умолявайки настоятеля да му позволи да предостави живота си на Бога и Пресвета Богородица. Настоятелят бил принуден да изпълни желанието на стареца, който от дивното Божествено посещение, в продължение на няколко часа, се намирал в неизказана, неземна радост. След това той се успокоил и почувствал облекчение от болестта и постепенно възвръщане на силите. Не след дълго станал от постелята, започнал да ходи по малко из килията и вечерта се подкрепил с храна. От този ден той отново започнал да се отдава на духовни подвизи.
От деня на болестта старецът прекарал в манастира около пет месеца. Вследствие на ударите той се прегърбил, което още преди се забелязвало у него, след като веднъж при сечене на дърва бил притиснат от едно дърво. Но след като отново почувствал в себе си сили за пустинен живот, той се обърнал към настоятеля с молба да го отпусне да живее в пустинята. Старецът Исаия и братята го умолявали да остане завинаги в манастира. Но преподобният отговорил, че не смята за нищо тези нападения и е готов да понесе до смърт всички оскърбления, каквито и да са те. Тогава отец Исаия благословил желанието му и старецът се върнал в пустинната си килия.
Скоро след това разбойниците, които го пребили, били намерени; те били крепостни хора на местния помещик Татищев. Тогава преподобният, като им простил с любов, молел настоятеля и господаря им да не ги наказват, обявявайки, че в противен случай ще напусне Саровската обител и тайно ще се отдалечи на други уединени свети места. По молба на стареца те простили на злодеите, но Бог ги наказал заради Своя угодник: скоро силен пожар изгорил къщите им до основи. Тогава разбойниците се разкаяли и със сълзи молели преподобния Серафим за прошка и за свети молитви, и с неговото благословение се върнали в пътя на добродетелния живот.
За своите високи подвизи и богоугоден живот светият старец се удостоил от Бога с благодатния дар на прозорливостта. Но той още повече избягвал човешката слава и се стремял към безмълвие.
В 1806 г. настоятелят на Саровската обител, старецът Исаия, поради своята болест и преклонна възраст, се оттеглил от делата на настоятелството и братята единодушно избрали на негово място преподобния Серафим. Но той се отклонил от това както поради своето дълбоко смирение, така и поради изключителната си любов към пустинята и безмълвието. Тогава за настоятел бил избран отец Нифонт, познат на Серафим още от детство. Междувременно старецът Исаия, вследствие на болестите и отслабналите си сили, нямайки възможност да ходи на шест версти в пустинята при преподобния, и заедно с това не желаейки да се лиши от утешението да беседва с него, силно скърбял. Тогава братята, от усърдие, започнали да возят престарелия Исаия в пустинята при преподобни Серафим, поради телесната немощ на двамата. Но скоро и този последен приятел на преподобния в духовния живот отишъл при Господа. Тази загуба поразила стареца с дълбока скръб, и оттогава той още повече и по-често започнал да се размисля за тленността на този временен живот, за бъдещия живот и за страшния Христов съд. Заедно с това той с особено усърдие започнал да се моли за упокоение на душите на скъпите на сърцето му, блажените Пахомий, Иосиф и Исаия и минавайки край манастирското гробище, винаги възнасял пламенни молитви към Всевишния на гробовете им за тях и за другите саровски старци и подвижници, наричайки ги, поради пламенността и висотата на молитвите им, “огнени от земята до небето”. И на други старецът завещавал по-често да ги споменават в молитвите си. Така, на една позната монахиня, която нерядко идвала в Саров и посещавала Серафим, той дал такава заповед:
- Когато идваш при мене, отбий се на гробищата, направи три поклона, молейки Бога да упокои душите на Своите раби: Исаия, Пахомий, Иосиф, Марк и др., и след това казвай за себе си: простете, отци свети, и се помолете за мене.
След смъртта на стареца Исаия преподобният не променил пустинническия начин на живот, но придал нов характер на своето подвижничество, възлагайки върху себе си тежкия подвиг на безмълвието. Когато при него в пустинята идвали посетители, той не излизал. Когато на него самия се случвало да срещне някого в гората, той падал по очи на земята и не се вдигал, докато срещналият го не отмине. В такова безмълвие преживял около три години. Скоро преди края на това време той престанал да посещава дори и Саровската обител в неделите и празничните дни. Един брат му носел храна, особено през зимата, когато старецът нямал свои зеленчуци. Храна му донасяли веднъж в седмицата, в неделния ден. Когато братат влизал в пруста, старецът, казвайки тихо “амин”, отварял вратата, навеждайки лице към земята, и едва когато братът си отивал, старецът слагал на дъска неголямо парче хляб или малко зеле, в знак на това, какво да му бъде донесено следващата неделя.
Но всичко това били само външни знаци на безмълвието. Същността на този многотруден подвиг била не във външното избягване на общуването, но в безмълвието на ума, в отричането от всякакви житейски помисли за най-чисто и съвършено посвещаване на Бога.
Много от братята особено съжалявали за отдалечаването на благодатния старец и за поетия от него подвиг на безмълвието, а някои дори го укорявали, задето се уединява, докато, пребивавайки в близко общуване с братята, той би могъл да ги назидава и с думи, и с пример, без да търпи ущърб и в доброто устроение на душата си. Но на всички тези упреци старецът отговарял с думите на преподобни Исаак Сирин: “Обикването на празността на безмълвието е за предпочитане пред насищането на гладните в света” и - на свети Григорий Богослов: “Прекрасно е да богословстваш за Бога, но още по-добре е, ако човек се очиства за Бога.”
Поетият подвиг на безмълвието съвършено очиствал и просвещавал неговата праведна душа и още повече и по-високо го издигал в тайните на богосъзерцанието, напълно обезоръжавайки дявола. Какви плодове на духа е получил - за това можем ясно да съдим по наставленията на светия старец относно безмълвието, несъмнено основаващи се и върху собствения му опит. “Когато пребиваваме в мълчание - казвал впоследствие преподобният, - тогава врагът, дяволът, не ще успее да направи нищо по отношение на скритото в сърцето на човека: това трябва да разбираме за мълчанието в разума. То ражда в душата на безмълвника различни плодове на духа. От уединението и мълчанието се пораждат умиление и кротост. В съчетание с другите занимания на духа, безмълвието издига човека към благочестие. Мълчанието приближава човека до Бога и го прави като земен ангел. Ти само седи в килията си във внимание и мълчание и с всички средства се стреми да се приближиш към Господа: а Господ е готов да те направи от човек ангел: “Ето на кого ще погледна, само на кроткия и мълчаливия, и на треперещия пред Моето слово”[69]. Плод на мълчанието, освен другите духовни придобивки, е и мирът на душата. Мълчанието учи на безмълвие и постоянна молитва, а въздържанието прави помисъла неразвличащ се. Накрая, придобилия това го очаква мирно състояние”. Така преподобният преминавал подвига на безмълвието и достигнал висши духовни дарования, получавал и нови благодатни утешения, усещайки в сърцето си неизказана “радост в Светия Дух”[70].
Изкачвайки се по стълбата на добродетелите и монашеското подвижничество, той възложил върху себе си още по-висшия подвиг на затворничеството. След стареца Исаия Саровски настоятел бил отец Нифонт, мъж богобоязлив и добродетелен, и в същото време голям ревнител на устава и църковните порядки. Междувременно Серафим, от времето на смъртта на Исаия, полагайки върху себе си обет за мълчание, живеел в своята пустиня, без да излиза никъде, като в затвор. Преди той ходел всеки неделен ден в Саровската обител да се причастява със светите Тайни. Но сега поради болестта на краката, развила се от продължителното стоене на камъка, не можел да ходи. Много от монасите се съблазнявали от това обстоятелство, недоумявайки кой ще го причастява със светите Тайни; и затова настоятелят накрая свикал манастирски събор от старшите иеромонаси, възлагайки им да разрешат въпроса за причастяването на стареца Серафим. След съвещанието старците решили да му предложат или той да ходи в обителта в неделните и празничните дни, както преди, ако краката му са здрави и има сили, за да се причастява със светите Тайни; а ако краката не му служат, завинаги да се премести в манастирска килия. На общия съвет било решено да попитат чрез брата, който всяка неделя му носел храна, какво ще избере. Братът така и направил, но първия път старецът не му отговорил нито дума. Втори път поръчали на брата да предаде на Серафим предложението на манастирския събор. Тогава старецът, като благословил брата, тръгнал заедно с него пеша към обителта, при това давайки знак да се разбере, че поради болестта няма сили, както преди, да ходи в обителта в неделните и празничните дни. Това било на 8 май 1810 г., когато преподобният бил на петдесет години. Като се върнал в обителта след петнадесетгодишно пребиваване в пустинята, той, без да се отбива в килията си, се отправил към болничната сграда. Това било през деня, преди началото на всенощното бдение. След биенето на камбаната старецът отишъл на всенощното бдение в Успенския храм. Всички братя много се удивили, когато между тях се разпространил слухът, че старецът Серафим е решил да се засели в обителта. На другата сутрин, 9 май, в деня на пренасянето на мощите на светителя и чудотворец Николай, той дошъл, по обичая си, в болничната църква на ранната литургия, и се причастил със светите Христови Тайни. От храма отишъл в килията на игумена Нифонт, взел благословение от него и се поселил в предишната си манастирска килия. Но при това старецът не приемал никого при себе си, сам не излизал никъде и не говорел с никого нито дума, поемайки върху себе си новия, още по-труден подвиг на затворничеството.
За подвизите на преподобния Серафим в затвора е известно съвсем малко, защото той не допускал никого при себе си и с никого не разменял нито дума. В килията си нямал нищо, дори и най-необходимите вещи: в нея имало само икона на Божията Майка, пред която винаги горяло кандило, и един пън вместо стол. За себе си той не използвал дори огън. На раменете си под ризата носел на въжета железен кръст, дълъг пет вершока[71], за умъртвяване на плътта, “та духът да бъде спасен”[72]. Но вериги и власеница никога не носел. “Който ни оскърби с дума или дело - казвал той - и ако ние понасяме обидите по евангелски, - ето ни вериги, ето ни власеница. Тези духовни вериги и власеница са по-високо от железните.” Преподобният продължавал да носи същите дрехи, каквито и в пустинята. Пиел само вода, за храна използвал само счукано овесено брашно и кисело зеле. Вода и храна му носел живеещият в съседство с него монах на име Павел. Братът казвал молитва пред килията на стареца и оставял храната пред вратата. А затворникът, за да не вижда никого, се покривал с голямо платно и като вземал блюдото, стоейки на колене, го пренасял в килията си, като че го приемал от Божиите ръце. След като се подкрепял с храна, слагал съдовете на предишното място, като отново скривал лицето си с платно, по примера на пустинножителите, които скривали лицето си под кукула[73]. Молитвените подвизи на стареца в затвора не били известни на никого; известно е само, че те били твърде тежки, велики и многообразни. И тук той, както и преди, извършвал своето пустинно правило и всички всекидневни служби, освен божествената литургия. Освен това често извършвал “умната”[74] молитва, Иисусова или Богородична. Стоейки на молитва, светият старец понякога се потапял в дълбоко съзерцателно, молитвено настроение, но без да чете нищо и без да прави поклони, а само с ума съзерцавал Господа в сърцето си. В продължение на цялата седмица той прочитал последователно целия Нов Завет: от понеделник до четвъртък четирите Евангелия - по едно всеки ден, а през останалите дни от седмицата - книгата Деяния Апостолски и посланията. През вратата понякога се чувало как той, четейки, тълкувал за себе си новозаветните свещени книги и мнозина идвали и слушали словото му за свое наслаждение, утешение и назидание. През годините на затвор старецът се причастявал със свети Христови Тайни всички неделни и празнични дни. За да не забравя никога смъртния час, свети Серафим помолил да му направят ковчег и да го поставят в преддверието на килията. Желанието на светия старец било изпълнено: издълбали му от цял дъб ковчег с капак, и той, небоядисан, стоял в преддверието. Тук старецът често се молел, готвейки се за изхода от този живот. В беседи със саровските братя блаженият Серафим често казвал за този ковчег:
- Когато умра, умолявам ви, положете ме в моя ковчег.
Към духовните подвизи старецът подвижник започнал да добавя и телесен труд, понякога освежавайки уморените гърди със свеж въздух. Преди да се съмне, когато всички още спели, той, казвайки Иисусовата молитва, бързо се движел из гробището, сред надгробните паметници, или на друго място, назад и напред, пренасяйки тихо неголяма купчина нацепени дърва от едно място на друго, по-близко до килията. Когато веднъж послушникът, който събуждал братята, зарадван, че го вижда, се спуснал към него, целувайки нозете му и искайки благословение от него, Серафим го благословил и му казал:
- Огради се с мълчание и внимавай над себе си.
Като прекарал в затвор пет години, по-късно преподобният го поотслабил, в началото повече външно: вратата на килията му била отворена и всеки можел да идва при него, но на въпросите не отговарял, безмълвно продължавайки своето духовно дело. Тогавашният Тамбовски епископ Иона, който често посещавал Саровската обител, веднъж пожелал лично да го види и се приближил към килията му; но преподобният, твърдо изпълнявайки своите обети пред Бога и опасявайки се от човекоугодие, и този път не нарушил своето мълчание и своя затвор[75]. Както се вижда, за него още не било настъпило времето да остави затвора. Така разбрал това и преосвещеният, който, на предложението на игумена Нифонт да извадят вратата на килията от куките, отговорил с отказ, казвайки: “да не прегрешим някак”. И оставил стареца на спокойствие.
Но скоро след това за преподобния Серафим действително дошъл часът напълно да остави подвига на своето затворничество и безмълвие. С пълно себеотрицание, търпение, смирение и непосрамваща вяра преминал пътя на общежителен монах, пустинник, стълпник, безмълвник и затворник, той придобил голяма душевна чистота и се удостоил от Бога с висши благодатни духовни дарования. И тогава, по волята на Всевишния, той трябвало да остави безмълвието и, продължавайки живота си изцяло в Бога и за Бога, изпълнен с висше отричане от света, да излезе да служи на същия този свят - със своята любов, с изпратените от Бога благодатни дарования на учителство, прозорливост, чудеса и изцеления, със своето духовно ръководство, молитва, утешение и съвети. Така той приел върху себе си най-високия подвиг на така нареченото старчество[76], в който и завършил своя многотруден и праведен живот.
Този подвиг започнал от това, че той след пет години вече започнал да влиза в беседи с идващите при него посетители и най-вече монаси. В беседите си преподобният преди всичко ги насочвал към изпълнението на всички монашески правила, внушавайки им без пропуски да извършват и слушат църковното богослужение според църковния устав, непрестанно да се занимават с “умната” молитва, точно, усърдно и със смирение да извършват своето послушание, да седят на трапезата със страх Божий, да не излизат от манастира без уважителна причина, да се въздържат от своеволие и самочиние, да пазят взаимен мир и т. н. След това при светия старец започнали да идват и външни, светски посетители. Вратата на килията му била отворена за всички - от ранната литургия до осем часа вечерта. И старецът приемал всички, давайки на всеки благословение и съответните кратки наставления. Благодатният старец приемал посетителите, облечен обикновено в дълга бяла дреха и в полумантия, с епитрахил и наръкавници; впрочем тях носел само в неделните и празничните дни, когато се причастявал със светите Христови Тайни.
С особена любов светият старец приемал при себе си искрено и смирено каещите се и тези, които проявявали в себе си горещо усърдие към духовния християнски живот. След беседа с тях той имал обичай да възлага върху преклонените им глави края на епитрахила си и дясната си ръка. При това той им предлагал да произнасят за себе си кратка покайна молитва, след което сам произнасял разрешителна[77] молитва, от което идващите получавали облекчение на съвестта и някаква особена духовна наслада; след това старецът кръстообразно помазвал челото на посетителя с елей от кандилото пред иконата на Божията Майка “Умиление”, която той наричал икона на Божията Майка - “Радост на всички радости”, а когато това било преди обяд (тоест преди установеното време за приемане на храна), им давал да пият света Богоявленска вода и ги благославял с частици антидор или осветен на всенощното бдение хляб; след това с всеки се поздравявал с “Христос Воскресе!”, независимо кое време от годината е, напомняйки с това за спасителната сила на Христовото Възкресение, и им давал да целунат иконата на Божията Майка или висящия на гърдите му кръст. Едни, откриващи му свои особени недъзи и сърдечни скърби, той утешавал и облекчавал с особени, съответстващи на състоянието им, добри отечески съвети и духовни лекарства; в други случаи старецът предлагал общохристиянско поучение, особено за непрестанната памет за Бога, молитвата и целомъдрието. Във всички такива случаи той завещавал винаги да имат на устата си Господнята молитва - “Отче наш”, архангелската молитва - “Богородице Дево, радвай се”, Символа на вярата и Иисусовата молитва - “Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния”, които той смятал за особено действени и спасителни. Сред другите посетители понякога при свети Серафим идвали и знатни лица и държавни деятели, на които той давал съотвестващи наставления, отнасяйки се към тях с подобаваща чест и християнска любов, обръщайки внимание на важността на сана им, и оттук поучавайки ги на вярност към светата Православна църква и отечеството. Посещавали стареца и лица от царското семейство; така в 1825 г. от него взел благословение великият княз Михаил Павлович. Но особено много идвали при стареца хора от народа, имащи нужда не само от неговите наставления, но понякога и от житейска помощ, с вяра в неговата святост и прозорливост - и той не само нравствено утешавал такива, но им помагал в техните скърби и нужди със своята прозорливост, с която посочвал например на бедните селяни къде да намерят изгубеното или откраднатото свое имущество, заповядвайки им при това да се оградят с мълчание. Нерядко той изцелявал болните, помазвайки ги в такива случаи с елей от кандилото, висящо пред гореспоменатата му килийна икона на Божията Майка - “Умиление”. Но въпреки това преподобният все още не бил оставил изцяло своя затвор; снемайки от устата си печата на мълчанието и приемайки посетители, той самият никъде не излизал от своята килия.
Скоро за него настъпило време да остави затвора. Но преди да се реши на това, той се обърнал към Бога с молитва за благоволение свише за открито прекратяване на затвора. И ето, през нощта на 25 ноември 1825 г. на стареца се явила в сънно видение Божията Майка, заедно с празнуваните в този ден светители Климент Римски и Петър Александрийски, и му разрешила да излезе от затвора и да посещава пустинята. На другия ден, като станал от сън и извършил обичайното молитвено правило, той съобщил за своето желание на игумена Нифонт, от когото получил благословение за това. Оттогава преподобният започнал да посещава своята пустинна килия и да се моли в нея.
Особено често старецът ходел на така наречения “Богословски” извор. Този извор се намирал на две версти от манастира и съществувал отдавна, още преди идването на свети Серафим в Саров; но се намирал в запустение: басейнът бил покрит с греди и засипан с пръст, водата изтичала от него през една тръба. Близо до извора, на едно стълбче, стояла икона на светия апостол и евангелист Иоан Богослов, откъдето изворът получил названието си. Това място много харесало на преподобния. Съгласно желанието му, изворът бил разчистен и възобновен; гредите, затварящи басейна, били махнати и вместо това била направена нова дървена обшивка с тръба. Тук старецът започнал да прекарва повече време, занимавайки се с богомислие и телесни трудове; защото в предишната килия вече не можел да ходи поради болест. Старецът събирал на река Саровка камъчета, с които украсявал басейна на извора; наблизо направил лехи, в които садял зеленчуци. На хълмчето, около извора, за него била направена малка постройка без прозорци и дори без врати, но само с вход. Промъквайки се, той си почивал в това бедно убежище след трудовете, скривайки се от дневната горещина; впоследствие за него там била построена нова килия с врати и печка, но без прозорци. Тук, в своята пустиня, той прекарвал всички делнични дни, и привечер се връщал в манастира. Това място започнали да наричат близката пустинка на отец Серафим, а извора - кладенеца на отец Серафим.
Умилителен бил видът на този смирен, прегърбен старец, с бедна скуфия, в платнен бял подрасник с торба на раменете, в която носел Евангелието и товар от камъни и пясък за умъртвяване на плътта. На въпроса на някои защо прави това, той отговарял:
- Измъчвам измъчващия ме.
Числото на посетителите на благодатния старец значително се увеличило. Едни го дочаквали в манастира, други го посещавали в пустинята, желаейки да го видят и да получат от него благословение и наставление. Умилително било да се види, когато преподобният се връщал в своята пустинка след приемането на светите Тайни - в мантия, епитрахил и наръкавници. Вървенето му се забавяло от множеството народ, който се тълпял около него. Но по това време той с никого не говорел, никого не благославял и като че никого не виждал, изцяло потопен в размишления за благодатната сила на светото тайнство. Дълбоко уважаващият го и обичащ го игумен Нифонт, по повод на множеството посетители на свети Серафим, казвал:
- Когато отец Серафим живееше в пустинята (първата и далечна), беше затворил всички входове към себе си с дървета, за да не идва народ; а сега започна да приема всички, така че до полунощ не мога да затворя манастирските врати.
Оттогава в преподобния Серафим Бог открил на вярващите наистина велико и скъпоценно съкровище. Особено усладителна била душеполезната беседа на благодатния старец, проникната от някаква особена любов, и в същото време дишаща тиха, живителна власт. И цялото му общуване с посетителите се отличавало, преди всичко, с дълбоко смирение и всеопрощаваща, действена християнска любов. Думите му сгрявали сърцата, дори и грубите и хладните, озарявали душите с духовно разбиране, предразполагали ги към съкрушено покаяние със сълзи, събуждали радостна надежда във възможността за изправяне и спасение дори в закоравелите и отчаяли се грешници, изпълвали душата с благодатен мир. Божият угодник никого не поразявал с жестоки укори или строги мъмрения, на никого не възлагал тежко бреме. Той нерядко изказвал и изобличения, но кротко примесвайки думите си със смирение и любов. Стараейки се да събуди гласа на съвестта със съвети, той посочвал и пътя на спасението, но често така, че слушателят отначало не разбирал, че става дума за неговата душа; но след това силата на думите, осолени с благодат, непременно предизвиквала своето въздействие. Своето слово, както и целия си живот и всичките си действия, той винаги основавал на Словото Божие, на светоотеческите творения и на поучителни примери от живота на светиите, благоугодили на Бога. 
http://www.pravoslavieto.com/life/01.02_sv_Serafim_Sarov.htm

/ПРОДЪЛЖАВА