Бог е любов :: ИСТИНСКОТО БОГАТСТВО

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

22.11.2015 14:29 - ИСТИНСКОТО БОГАТСТВО

Автор: sourteardrop Категория: Изкуство

Прочетен: 234 Коментари: 0 Гласове:

----------------------------------
Притчата за безумния богаташ е една
от най-кратките в цялото Евангелие,
но тя е същинско съкровище от мъдрост и поука.
Истината, която се съдържа в нея, е така дълбока и чиста, че достига до сърцата на всички – и млади, и стари, и учени, и обикновени хора. Подобно на чиста вода в планинско езеро през нея погледът стига до дъното на едно разтърсващо и спасително познание…
На един богат човек нивата била родила много и той размишлявал какво да стори, къде да прибере толкова плод. Накрай решил: ще събори старите житници, ще съгради нови и по-големи, ще събере там всички храни. Па ще каже в душата си: „Душо, имаш блага за много години. Почивай, яж, пий, весели се!”
Ала Бог му рекъл: „Безумецо, нощес ще ти поискам душата. Кому ще остане това, що си приготвил?”
„Тъй бива – завършва притчата Спасителят – с тогова, който събира имане за себе си, а не богатее в Бога” (вж. Лука 12:16-21).
Господ Иисус Христос разказал тази притча явно за да ни предпази от жаждата да се трупат имоти. Така Той онагледил следните Свои думи: „Гледайте и се пазете от користолюбие, защото животът на човека не се състои в това, да преумножава имотите си” (Лука 12:15).
Точно този стремеж към умножаване и преумножаване на имотите Спасителят нарича събиране имане за себе си. Да богатее човек за себе си, ще рече непрекъснато да мисли как да припечели повече и към това, което има, да прибавя ново имущество; непрестанно да се труди, да забрави всичко друго и да прекара целия си живот в ламтеж и грижи.
Наистина, човек трябва да се труди, за да припечелва хляба си. Да се трудим е наше нравствено задължение, Божия повеля и обществен дълг. Ала който пропилява най-добрите си години само за да трупа имане и разчита на земното богатство, той върши истинско безумие. Защото така погубва душата си, а тя е нашата безсмъртна същност, най-ценното, с което Бог ни е дарил.
Ако се огледаме внимателно около себе си, ще останем поразени от факта, до каква степен всички сме заразени от вируса на користолюбието. Не преценяваме ли днес човешкия успех единствено по това, кой колко пари е спечелил, как е уредил живота си, в какво жилище живее и каква кола има. А за цената, която е заплатил за всичко, едва ли някой се замисля. Користолюбието така се е просмукало в нас и във всички области на личния и обществения ни живот, че ние сме изгубили способността да оценяваме хората по техните нравствени достойнства и да се възхищаваме на истинското им богатство – добродетелите.
Защото да се богатее в Бога означава именно „да се обогатяваме с трайни ценности, да сме богати със светли мисли и чувства, които да държат душите ни в постоянна светлина и радост. Това трябва да търсим, към това трябва да се стремим, това трябва да постигнем” (проф. Т. Поптодоров). За да можем като св. апостол Павел, издигнали се над земните и суетни неща и придобили истинската мъдрост, да кажем: „Огорчават ни, а ние винаги сме радостни; бедни сме, а мнозина обогатяваме; нямаме нищо, а всичко притежаваме” (II Кор. 6:10).
--------------------
(ПРИТЧАТА ЗА БЕЗУМНИЯ БОГАТАШ)
/16 ноември 1996/
Свещ. Александър ЛАШКОВ

Като се обръща към човека,
който намислил да запази богатството си,
сякаш то не може да му се отнеме, Христос казва:
„Безумецо, в тази нощ ще поискат живота ти – и какво тогава?”
Зад гърба на всеки от нас стои смъртта и Евангелието ни напомня за това на всяка крачка. Но ни напомня не за да ни изплаши със смъртта, а за да придаде на живота нова, съвсем непостижима дълбочина.
Ние живеем повърхностно, живеем с безкрайно количество неща, които са твърде незначителни дори за нашето човешко сърце, дори за човешкия ум. Колко празни, безцелни, безплодни мисли минават в човека за един ден от неговия живот; колко чувства се редуват едно след друго в душата, без да остават никаква дълбока следа, просто така, преминават напразно, като облаци по лятното небе.
Всичко това е твърде незначително за човека, тоест за всеки от нас, и Господ постоянно ни напомня и в Евангелието Си, и в живота, че смъртта е тъй удивително близка, и само тя може да постави нещата на техните места.

Спомням си времето, когато майка ми умираше; и двамата знаехме за тази смърт, тя беше с нас, тя живя с нас три години, и през тези три години стана ясно, че именно защото смъртта е близо, животът е толкова ценен. Не в смисъл, че за него трябва да се борим, за да не умрем, а в смисъл, че цялото му съдържание може да стане толкова дълбоко, каквото само смъртта може да го направи. Всяка изречена дума може да бъде последната дума – нима тя ще бъде пуста, нищожна, или още по-лошо, раздразнителна, горчива, зла, рушителна? Всяка постъпка може да бъде последна – нима не може всяка постъпка да стане изражение, осъществяване на най-дълбокото, най-дивното, което съществува в отношенията между хората? Ние забравяме това, защото ни се струва, че пред нас има още толкова време, за да се поправят грешките, да се излекуват раните на душата, да утешим човека. А може де се окаже късно, единият или другият може да умре…

Тогава също не е късно, тогава можем да се обърнем към Бога, Който е наш примирител; но за някои неща – да, късно е. Късно е да утешиш, късно е да погалиш, късно е да зарадваш, късно е да дадеш на земята последното щастие на човека… В този смисъл, смъртта за нас е напомняне за това, че животът, който правим така незначителен, може да бъде толкова дълбок. Смъртта е изправена пред очите ни – от Евангелието, от Христос, от самия живот – не за да ни плаши, а само за да живеем задълбочено, за да живеем според мярата на всичко най-дълбоко, на голямото, чувствително човешко сърце, на проявяващия разбиране човешки ум.

Затова, нека не събираме в съкровищницата на сърцето, на ума, в съкровищницата на живота нищо, което е твърде незначително и от което издребняваме, а да си задаваме въпроса при всяка наша среща , във всички наши човешки обстоятелства, по отношение на всеки човек и на всичко в живота: „Как трябва да постъпя, ако това е неговият последен миг или моят последен миг? Каква дума трябва да кажа, какво да направя, какъв трябва да бъда спрямо него, нея, тях? И само ако осъзнаем това, Боже, какъв дълбок и значителен ще бъде животът, как всеки човек ще стане значителен и колко ще бъдат в нашия живот постъпките, достойни за нашия човешки живот, за нашето човешко величие и за величието на нашия Бог!
Амин.
-------------------------
· Митрополит Антоний Сурожки