Идването в този свят на всеки човек предизвиква най-топли чувства, особено у родителите и всички негови познати. Но излизането от този свят поражда много по- силни чувства на обич у неговите близки. Самата скръб по починалият е естествена за тях. Тя до някъде ги утешава , но не облекчава и не помага на душите на нашите покойници. Тъй като за любовта преградата на смъртта не съществува, то тя може да бъде проявена при тези обстоятелства.

Човек обича починалия и чак сега осъзнава, че не е успял да му отвърне на жертвите, грижите, ласката и добротата , с която е бил обграждан докато са били заедно. Можем да помогнем на своя починал близък чиято душа е жива и безсмъртна със следните неща:

МOЛИТВАТА. Отслужването на опело от свещеник преди самото погребение. Важно е и отслужването на панихида на четиридесетия ден на гроба или в храма. Може да се отслужват панихиди и трисагии на третия, деветия, двадесетия или други дни. Редно е и записването името на покойника да се споменава четиридесет дена на светата Литургия в храма. От голямо значение е и нашата собствена молитва за починалия.

МИЛОСТИНЯТА. Даване на пари, храна или лекарства на нуждаещите се(обикновено който има нужда не проси), или даряване средства в храма за нуждите на църквата. Опрощаване или намаляване дълговете на нашите длъжници и щедрост към всички. Понякога близките раздават дрехите на покойника. Това не е грешно, но не се причислява към милостинята, тъй като тя се дава не от излишъка, а от това което ни е нужно, от което се лишаваме и го жертваме, давайки по този начин на заем Богу.

Роднините допускат грешка, когато правят големи разходи за погребение и паметник, а за душата на починалия не предприемат нищо.

НАШАТА ЛИЧНОСТНА ПРОМЯНА. Изменението на нашия живот към по- добро, съгласно съвестта ни и Божиите заповеди. В тази насока човек може да направи много – да започне да спазва всички пости, да се изповядва чистосърдечно, да се причастява, да бъде в примирение с всички, да предприеме борба със своята най-голяма слабост, и т. н.

ЧЕТЕНЕТО НА ПСАЛТИР. В дните, до четиридесетия ден, се чете от псалтира, като се прибавя и молитвата за упокой за починалия. (тази молитва я няма във всички молитвеници)

След като умре човек, душата оставя тялото, като че измъквайки се от костюм.

Тези неща се извършват с усърдие особено до четиридесетия ден, когато окончателно се отсъжда от Бога съдбата на починалия. Те са от голямо значение и за самите нас. Смъртта е жребий на всеки, на пишещия тези редове и на вас, които ги четете. Самата смърт не е край на човешкия живот, тя е врата през която човек влиза във вечността. За всеки прекрачил прага ѝ, има две възможности- вечна радост или вечна мъка. За съжаление повечето хора не отиват в рая. Ако човек обича починалия, нека не унива в скръбта си, а да направи каквото е по силите му, и някой ден заедно с отишлия си близък да бъдат отново заедно, но вече завинаги, където няма ни болка, ни печал, а безкрайна радост при нашия благ Господ.

Христос воскресе!

Има хора, които не се интересуват от това, какво става, когато човек умре. Случва се понякога даже да се радват, че са се отървали от грижите по него и са го наследили. След като поизпълнят формалностите по погребението и направата на паметник, предават случилото се на вечна забрава.

ДА ИЗВАДИШ МАЙКА СИ ОТ АДА

Епископ Теодорит,  който е живял през V век,  разказва как веднъж по времето когато бил епископ, дошъл един монах от много далеч. Сложил го да се отмори и да се нахрани. Когато монахът се нaхранил забелязал, че използва само лявата си ръка и че дясната му е завита с някакво вехто расо.

Епископът го попитал, не от любопитство, но от загриженост, защо е завита ръката му и още повече с едно старо оръфано расо, макар да изглеждаше по цялото му облекло, че не беше  дрипав монах. Даже се опита да издърпа расото, за да види, тъй като се съмняваше, че има някоя рана на ръката на монаха, само че той не му позволи и я покри бързо, понеже започна да мирише непоносимо.

И монахът разказа следното на епископа:

— Ваше преосвещенство, моята майка беше много красива, прекрасна, обаче за нещастие твърде рано след като овдовя, хвана по лош път и стана блудница. Заради голямата си красота, която притежаваше, събра голяма „клиентела” и стана много богата и така отраснах сред разкош и богатство.

Само че, когато пораснах и започнах да разбирам какво се случва, отвратен от това състояние на майка ми, се отдалечих за известно време от компанията й, и отидох в един манастир.

Обаче в един момент научих, че майка ми внезапно починала. И цялото огромно имущество, което беше придобила с грехове, вече беше мое. И тъй отидох и цялото това имущество раздадох на бедните до последната драхма и се върнах отново в пустинята, молейки се за спасението на майка ми. Разбира се и за баща ми който беше починал, когато съм бил бебе.

Обаче винаги се молех на Бога, като монах какъвто съм, да ми покаже, в случай че даренията които бях дал на всичките ми известни тогава манастири, за да се молят за душата на майка ми и да отслужват много, много свети 40 литургии, са помогнали за спасението й. След една година отидох в Йерусалим и разказах на тогавашния патриарх цялата история. И той ми каза:

— Много добре си направил разбира се, че си раздал цялото това огромно богатство на бедните и си дал и на манастирите, за да отслужват св. литургии с името на майка ти, обаче относно това че искаш да разбереш къде се намира душата на майка ти, аз не съм способен да ти отговоря. Нито в Йерусалим и околностите му има такъв прозорлив старец, който да може да те извести такова велико откровение.

Взех си благословение от патриарха и отидох в скитовете на Тиваида и Египет. Там се запознах с много отци и отшелници, които ми казаха за един старец, живеещ много дълбоко в пустинята, способен да ми помогне.

И така с една торба на рамо с малко вода и хляб тръгнах да вървя за да намеря този старец. Отците ми казаха: „В първата пещера, която видиш, там ще го намериш”. И действително след трийсет дни ходене, намерих пещерата и този свят човек, който излезе от входа на пещерата и ме посрещна. Паднах в краката му, направих му поклон, целунах края на пръстите му и със сълзи на очи му разказах живота на майка ми и какви бяха действията ми за спасението на душата й с милостините и литургиите които направих.

— Дете мое, казва, това което искаш да научиш от мене е нещо много, много голямо. Обаче щом си направил толкова голям труд и си извървял толкова много път, трийсет дни, за да стигнеш до тук, ще се помолим на Бога и двамата заедно, да ни каже къде се намира душата на майка ти.

И като излезе навън, при входа на пещерата, взе едно камъче и начерта един кръг, светия аскет и ми казва:

— Ела вътре в този кръг и застани прав. И ще останеш прав тук, без да сядаш седем дни. Нито ще ядеш, нито ще пиеш, нито ще мърдаш! Седем дена и седем нощи прав, постоянно неподвижен ще се молиш да се смили Бог да ни просвети и да ни открие състоянието на душата на майка ти. Ще молиш Бога постоянно със сълзи, които всеки ден ще трябва да стават повече. Ще правя и аз точно същото вътре в пещерата. И наистина стана това, точно както го каза този свят старец и прославен аскет.

Когато дойде нощта на седмия ден,  умът на монаха бе грабнат на небето и в душевен екстаз видя величието на Царството Божие, също и че Бог присъства и в ада и в рая. И тъй, видя да кажем от лявата му страна, едно страшно езеро, едно блато пълно с нечистотии, кал и непоносима смрад. Една страшна смес, която вреше и кипеше. Вътре в това страшно езеро, горящо и жарко, както ни го представя Откровението, последната книга на Новия Завет, видя душите да отиват нагоре-надолу. Ту се потапят в езерото, ту излизат нагоре, издигат се малко, като да си вземат глътка въздух и пак отново вътре и пак отново навън, до безкрай. Имаш чувството, точно както ако някой вари боб или грах и с варенето как отиват нагоре-надолу зърната, според него по същия начин видял тези злощастни души да се варят, отивайки нагоре-надолу.

И така по едно време разпознал и майка си, на която видял главата. Познала и тя сина си, който се намирал в края на езерото и извикала:

—Детето ми,  МИЛОСТ!!!  ПОМОЩ!!!

И отново потънала навътре, и отново излязла. Този път се показала до кръста. И отново извикала: „Милост! Милост! Помощ! Помощ!”

— Детето ми, помогни ми, помогни ми!!! Изгарям, давя се, измъчвам се, страдам!…

И отново се потопила, и отново излязла за трети път.

— И толкова беше болката ми, казва монахът, толкова беше мъката ми и такова беше вълнението ми, че в момента, когато отново се потапяше, бръкнах с ръката си вътре, сграбчих я за косата и с огромно усилие я измъкнах навън.

И виждам до мен един прекрасен златен купел. От някакво си място, от някаква скала…която не беше и скала, не знам какво точно беше, течеше бистра вода и пълнеше този купел, без да се напълни и без да се изпразни никога. И взех майка си и я сложих вътре в този купел и се изми и се изчисти и стана бяла като сняг. След това я извадих от купела и там някакви юноши, облечени в съвсем бяло, дадоха бели дрехи, увиха я с тях и я поставиха в числото на светиите.

И тя, сред онези светли, бляскави юноши, които се наслаждават в радостта на Царството Божие, ми благодареше постоянно и непрекъснато, докато отново дойдох на себе си. И се намерих сутринта, когато свършва седмия ден да съм отвън там, вътре в кръга, молейки се горещо за състоянието на душата на майка ми, а след това, разбира се да благодаря на Бога непрекъснато.

Когато онзи свят аскет ме попита:

— Какво видя, детето ми, тази вечер?

Разказах всичко това. И разбира се подробно разправих, с ридания и благодарения към Бога и Спасителя наш, за безкрайното Му милосърдие, че извади душата на майка ми от ада. Само, че ръката ми, която потопих в това страшно пламтящо езеро, горящо, вонящо и смърдящо, и чак до лакътя, беше не просто изгорена – понеже се изгори в онова езеро, но смърдеше отвратително.

— Отче мой, казвам на онзи свят старец и аскет, много те моля направи нещо и изцери  ръката ми.

И той ми казва:

— Не. Докато си жив, ще я показваш. Това е доказателство за това каква сила имат светата литургия, панихидите, молитвите с броеница и милостините за един покойник.

И скъса расото си, онзи велик аскет и старец и ми казва:

— Увий си ръката. Сега мястото ще благоухае. И за онези, които се съмняват ще я разповиваш, за да докажеш истинността на историята за душата на майка ти.

— Ваше преосвещенство, издърпайте малко, за да я видите сега цялата.

И разпови цялата си ръка. Владиката не издържа на вонята и избяга от стаята. Толкова страшно беше зловонието. Само че, онова расо, на благодатния старец, беше расо осветено, затова притежаваше такова благоухание.

превод от гръцки