Всички ние знаем, че притчата за блудния син е символ на нашите взаимоотношения с Бога: на взаимоотношенията на хората с Бога и на Бога с хората. И всички ние разбираме, че в една или друга степен всички ние трябва да се наричаме блудни синове, които в един или друг момент от живота се отдалечават от Бога. И навярно, тази притча трябва да ни научи, че няма грях, който да надвишава Божието милосърдие. Няма никакво наше падение, което да не би ни простил нашият Отец Небесен, ако ние с покаяние се завръщаме към Него. Ако ние осъзнаем тази дълбочина на нашето отпадане от Бога и сме готови да Му послужим, а не просто да дойдем и кажем: Е, извинявай, сбъркахме…”.

Тази притча за нас е и символ на това как трябва да се отнасяме един към друг: бащите - към децата, децата – към бащите, към родителите. Винаги, когато слушаме тази притча, говорим за децата, говорим за блудния син. И това, действително, е пример за това как трябва децата да се отнасят към родителите. Понеже родителите имат повече опит, естествено е, да се грижат за своите деца и да обичат своите деца независимо от това какви са те и какво са постигнали в живота.

Но от друга страна, ние виждаме пример и за родителите: как често неудържимата, от нищо неограничена любов на родителите към техните деца, разрушава живота им.

Какво направил бащата, обичащ сина си? Той го пуснал и чакал. И когато последният се разкаял, дошъл, той го приел.

Колко често се случва, че децата израстват, а родителите продължават да опекунстват и да се грижат за тях така, както е било още, когато те „са ходили прави под масата”! А нали човек става възрастен. Човек става способен да взема решения. Нещо повече, човек става такъв, който вече трябва да отговаря за своите решения. И много често родителите на възрастните деца не разбират това. А нали всъщност трябва да възложим своето упование не на собствените си уговаряния, не на собствените си викове и сила, а на библейската мъдрост. На Бога.

Когато детето порасне, то вече е станало възрастен човек, и не може родителите да го удържат - ни със сила, ни с каквито и да е било други начини. Но родителят трябва да не губи връзка с детето. Колко често безсмислено крещят на съгрешилото възрастно дете! Колко често безсмислено се опитват със сила да го заставят да се върне към праведността! Но колко често е полезно да молят за него и тогава, когато той осъзнае дълбочината на своето падение, да бъдат с това единственият човек, когото детето помни детето: „Съществува любящ баща или майка. Съществува също този човек, който ми е говорил, увещавал; не е викал, не се е раздразнявал, не е проклинал и не е отлъчвал. И той търпеливо чака моето завръщане…”

Тази притча е за нас, родителите. Но притчата е и за децата. Понеже колко често се случва, че децата гледат един на друг и вменяват на родителите си вина: някой има нещо повече, някой по-малко – така му се струва на детето. Някой се провинил и не бил наказан… Както в притчата, когато вторият син укорявал бащата за това, че той приел блудния син.

Същото това може да се каже и за нас с вас, когато ние виждаме хората, които живеят, израстват вън от църковната ограда. А после се завръщат в Църквата. Същото може да се каже за нас с вас в тези случаи, когато ние не по християнски се отнасяме към представителите на другите християнски конфесии. Или нещо повече, към представителите на други религии.

Ние трябва да вземем пример от бащата. Ние трябва да постъпваме така, както постъпвал той. Ние трябва да се молим за всички тези, които днес се намират вън от общение с Бога. Ние трябва да се молим за всички тези, които днес са отпаднали от общение, които днес са отишли в далечна страна и живеят или прахосвайки своя живот с псевдоприятели, или вече са дошли до такава степен, че им е все едно. Ние трябва да се молим за всички. Ние трябва да обичаме всички и трябва да обичаме в хората свободата, която е дарувал на всички нас Господ. И това ще бъде нашата истинска любов - тази, която е дълготърпелива, милостива, не завижда, не се дразни, не помни своето, на всичко вярва, на всичко се надява. Тази любов, която никога не престава. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев