Да разгледаме най-напред гордостта. Гордостта! Кой от нас не я е виждал? Кой от нас не се е натъквал на бодилите? Кой не е страдал от присмеха и критиките? Ние всички я познаваме от живота, защото тя не е нещо рядко. Тя ни посреща навред, дето живеят човеци. Тя тича по улиците, перчи се по площадите, стъпя тежко тежко из обществените места. Тя седи важно на меките кресла из учрежденията. Тя и в църква влиза с фарисейска надменност, тя има достъп даже и в монашеските килии. Тя лъха от всяка по-важна особа, тя наднича от почти всеки прозорец. Тя е надута, натруфена, начервена, набелена и минава самонадеяно и самодоволно, тъй че всички да я видят. Нейното естество не Б позволява да се крие. Тя иска да блести и смайва. Тя иска да бъде предмет на внимание и удивление. Тя сама сочи себе си и, за да бъде видяна отвсякъде, търси да застане по на високо. Гордостта върви по нанагорен път. Тя понякога дори лети в шеметни висини. Когато дяволът изкушаваше Иисуса Христа, постави Го на висока планина. Не Го сведе в низините на страданията и униженията, както Бог-Отец постъпи по-късно със Спасителя, а Го издигна на високо място, като Му обещаваше високи неща: ситост, човешка прослава и владеене на целия свят. Той обещаваше много. Но можеше ли да даде всъщност нещо? Не, защото сам той нищо няма освен своята злоба, гордост и адски огън. Както постъпи лукавият дух с Иисуса Христа, като го възведе на високата планина на изкушенията, така постъпва той и с нас: издига ни на високо, подкупва ни със съблазнителни и лъжливи обещания, подхваща ни с ласкателни похвали, възгордява ни в нашите собствени очи, предрича ни ситост, богатства и слава, поставя ни на висота, не свойствена нам, дето може лесно да ни се завие свят, и отдето той може лесно да ни срине долу в пропастта на вечната гибел. И колкото по-високо ни е възвел по стълбата на гордостта, толкова по-дълбоко ще ни бутне оттам, и толкова по-страшно ще бъде разбиването ни. РАЗВИТИЕТО НА ГОРДОСТТА. ТЩЕСЛАВИЕТО Три са степените на гордостта. Първата степен съставлява невинното на пръв поглед тщеславие. Дяволът е хитър. Той не поставя човека изведнъж на главоломна височина, а гледа да събуди у него най-напред стремеж към придобиване на слава. Тщеславие е старославянска дума и значи търсене на щетна, т.е. празна, суетна, човешка слава. Великият познавач на човешките добродетели и пороци и тънък психолог на духовния живот, св. Йоан Лествичник, намира, че тщеславието и гордостта са различни моменти в развитието на един и същи порок. По неговите думи, “разликата между тия два порока е такава, каквато между детето и мъжа... Тщеславието е началото, а гордостта– краят”. Тщеславният човек е предвкусил отровната сладост на човешките величания и затова търси само ласкания и похвали. Още в зародиша си този порок издава всичката своя богопротивност. Тщеславният търси и жадува за прослава, тогава, когато славата принадлежи единствено на вечния Бог (Втор.32:3; Лука 2:14). Словото Божие открай докрай възклицава: “Да бъде Господу слава на веки!” (Пс. 103:31). Особено Псалтирът е пълен с прослава на Божието велико име и с венцехваления за Неговите чудни дела (Пс.135,137, 145-150). А ето, тщеславният забравя, че и той е призован да слави Твореца. Той, бедният, влюбен в себе си, се мисли сам за божество и търси прослава за себе си. Затуй прав е св. Йоан Лествичник, когато нарича тщеславния човек “християнски идолопоклонник”. Най-странното е това, че тщеславието може да се промъкне и във вярващата и благочестива душа. Такъв човек почва да се тщеслави дори с това, че слави Бога. Изобщо за тщеславието няма граници и пречки. То навсякъде намира повод за самолюбуване и самохвалба. Гениално е разкрил това св. Йоан Лествичник в следните думи: “Както слънцето на всички еднакво свети, тъй тщеславието с всички добродетели еднакво се хвали. Когато например аз постя, в същото време се и тщеславя. Когато пък, за да утая от другите своя пост, си разрешавам известна храна, почвам да са тщеславя с благоразумието си. Ако се облека в светла одежда, падам победен от суетността; като се преоблека пък в окъсана дреха, тщеславя се (със скромността си). Почна ли да говоря, обхваща ме тщеславие; поискам ли да мълча, така се предавам на тщеславие. На където и да захвърляш тоя трън, той все ще има бодили отгоре, на върха”. Велика беда е тщеславието, защото то във всичко може да намери храна за себе си. С какво ли човек не се хвали? Богатство, красота, ум, дарби, облекло, добродетели, та дори и пороци–всичко може да послужи като повод за тщеславие. Особено жените имат тая слабост да се хвалят и да се радват, когато чуят за себе си похвали. Толкова дълбоки корени е пуснало тщеславието в човешкото сърце, че, ако човек няма нещо съществено, с което да се похвали, започва да се гордее с панделката си, с шапката си, или дори с перото на шапката си. Вижте малките деца! И в техните невинни сърца започва отрано да никне отровното цвете на тщеславието. Малките момиченца се хвалят със своите роклички, гривнички, куклички и, ако им кажеш, че техните дрешки или играчки не са хубави, толкова дълбоко се чувствуват наранени, че започват да плачат. О, какво тщеславие изпълва сърчицето на малкото момченце, когато то получи разрешение да поноси за няколко минути часовника на вуйчо си! То излиза с часовника навън при своите другарчета и почва да се хвали пред тях с него. То не дава никой да се докосва до тая скъпоценна вещ. И когато удивление и завист започнат явно да се изписват по лицата на другите, тогава тщеславието и радостта на малкия горделивко нямат край. Ако тщеславието в невинната още детска душа не се притъпи, то скоро ще порасне и ще стане опасна болест на тази душа. Тщеславието не подбира род или съсловие. Както болестта всекиго може да нападне, тъй и то у всеки човек може да се вгнезди. Знатните и великите намират в знатността си повод за тщеславие. Но и простосмъртните знаят да открият нещичко в себе си, с което да се похвалят. Блез Паскал със свойствената си дълбочина на мисълта изразява този факт със следните думи: “Суетността е толкова дълбоко закотвена в сърцето на човека, че и войникът, и прислужникът, и готвачът, и хамалинът се хвалят, и всеки иска да си има своите почитатели; и философите желаят такива, и тия, които пишат против това, искат да спечелят слава, че добре са писали; и тия, които четат това, искат да се прославят с това, че са го чели; и аз, който пиша то-ва, може би имам същото желание; а може би ще го имат и ония, които ще четат това...” Тук вече в иронията на Паскал се долавя неговата скръб за трагичното състояние на падналата човешка душа. И наистина, тщеславието е резултат на падението. До грехопадението първите човеци в рая не познаваха ни гордостта, ни тщеславието. Докато човекът беше достоен за облажаване, не търсеше за себе си слава, а въздаваше на Създателя си хвала. Откакто стана достоен за окайване, взе да жадува да го облажават и хвалят. Тщеславието се среща не само у светските люде, но и у духовните. И ако у светските люде то е опасно, у духовните е крайно гибелно. Интересно е при това, че тщеславието може да накара човека да се подвизава, да се труди, да се моли, да пости, и да раздава милостиня. Но толкова са безполезни всички тия духовни подвизи у тщеславния, колкото е безсмислено наливането на вода в продънена стомна. Фарисеите, за които ни говори св. Евангелие, не вършеха ли от суетно желание за прослава всичките си добри дела? И вместо да получат от Бога награда за подвизите си, те чуха от Христовите уста осъждащото ги: “Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери!” Който се тщеслави, и най-добро дело да е извършил, няма от него никаква полза, щом търси човешка слава. Затова и Иисус Христос съветва последователите Си: “Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят: инак няма да имате награда при небесния ваш Отец. И тъй, кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерците по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците. Истина ви казвам: те вече получават своята награда. А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Мат.6:1-4). Същото внимателно предпазване от суетното тщеславие Спасителят внушава и при моленето, и при постенето, както изобщо при извършването и на всяко друго добро и богоугодно дело. Не напразно тщеславието се оприличава от някои св. отци на малка пълзяща мравчица. Колкото и малка, тя може да унищожи великите плодове на добродетелта. “Мравката, казва св. Йоан Лествичник, очаква събирането на житото; а тщеславието очаква събирането на богатството”. Под богатство тук трябва да се разбират духовните трудове и придобитите добродетели. Мравката се радва, че ще има случай да краде зърна, а тщеславието се радва, че ще може да се похвали с извършените подвизи. Но по силата на духовните закони, щом се похвалиш с доброто, което си направил, ти го загубваш. Защото, щом търсиш човешка прослава, ти получаваш вече наградата си и се лишаваш от небесна награда. Епископ Теофан Затворник нарича тщеславието най-зловреден и ласкателен враг. “То прави човека подобен на работник, който, каквото и да спечели, всичко наведнъж изяжда, без да остави нещичко и за утре. Който се е потщеславил, той е получил вече наградата си и няма какво да очаква да му се въздаде в бъдещето. Той е всякога гол, както оня, който пропилява всичко, що има. Гол ще се яви той и на онзи свят. Само греховете му ще го придружат, а добрите дела, които биха могли да му послужат като противовес към греховете, няма да имат никаква цена. Ето колко крайна е пагубата от тщеславието”. Безумието на тщеславието се състои в това, че то те кара да се трудиш напразно, като ти отнема наградата за труда. “Тщеславният подвижник, казва много мъдро св. Йоан Лествичник, си причинява съм две вреди: първо, че изнурява тялото си, второ, че при все това за труда си не получава никаква награда”. Тщеславният човек прилича на глупавата кокошка. Щом снесе яйце, тя се хвали и кудкудячи тъй, че всички да я чуят. Но с това сама на себе си вреди. Щом я чуят, хората Б взимат яйцето. Тъй и от тщеславния демоните грабват извършеното добро. Тщеславният християнин е винаги глупав от гледище на божествената мъдрост. От суетност той се хвали пред всички с насъбраните си богатства. А който много показва скъпоценностите и съкровищата си, той непременно ще бъде ограбен от крадците.