Същността на тайнството покаяние се състои в това, че Господ чрез свещеника прощава всички наши съгрешения за даруването ни с най-великата милост Божия съединяването ни с Христа в св. Причастие . Няма думи да се изобрази цялото величие на благото, дарувано ни от Бога в тайнството покаяние, но в същото време голямо е и изискването на Господа към онези, които пристъпват към това тайнство.

“Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви” (Мат. 6:14-15).

Твърде труден подвиг изисква от нас Господ в тези думи, призоваващи ни да обичаме нашите врагове. Такава любов е свръхестествена, тъй като на нашето естество е свойствено, преди да се е възродило чрез благодатта, да се противи, когато е подложено както на физически, така и на нравствени удари.

“Какво толкова чудно е извършил Господ”, попитали някога разбойниците-сарацини един свят старец-пустинник, оскърбявайки го. “Ето чудото, което е направил Господ, отговорил старецът: вие ме оскърбявате, а аз ви прощавам и се моля на Бога за вас.” Подобна любов иска Господ и от нас.

Да, наистина не е леко искането на Господа, с което се обръща към нас св. Църква, въвеждайки ни в дните на поста и покаянието. Но друг път за получаване прошка на греховете от Бога Господ не ни е посочил. Това се вижда не само от приведените думи на Христа, но и от Неговата притча за милосърдния цар и безмилостния заемодавец (Мат. 18:23-35). Господ простил на последния целия огромен дълг, т. е. всичките му грехове, но тъй като заемодавецът не простил на своя ближен малкия дълг, то бил осъден на вечни мъки. Ако е толкова трудно да имаме истинска християнска любов, т. е. да прощаваме на нашите врагове всичките им съгрешения срещу нас, а в същото време няма друго средство за получаване на милост от Бога, то какво трябва да правим в такъв случай, възлюбени?

Несъмнено ние никога няма да станем изведнъж подобни на Христа и Неговите истински ученици в делото на християнската любов. Най-напред ние трябва да придобием смирено настроение на сърцето и да престанем да осъждаме нашите ближни. Всъщност всички наши караници, разпри и дяволска злоба, довеждащи до унищожението ни един от друг, започват с осъждане и първопричината им е в това, че в нас няма смирено съзнание за нашето нищожество. Ние всички сме склонни да считаме, че сме по-добри от ближния. Наистина понякога, повлияни от спомена за своята греховност и немощ, достигаме до съзнанието, че нашите ближни са по-добри. Но това съзнание не е достатъчно дълбоко; и ние отново се връщаме към осъждане.

 

И така: как да очистим сърцето си от осъждане? Ето какви съвети ни дават в този случай св. отци на Църквата. Когато в нашата душа се родят осъдителни мисли, сме длъжни да разсъждаваме така: “Да, този мой брат в Христа падна днес, а аз ще падна утре; той е съгрешил, а аз в неговото положение бих съгрешил още повече. Но той ще се покае, а аз няма да се покая.” Когато пред нас започнат да осъждат нашите ближни, то ние сме длъжни да пресечем осъждането с мълчание, разговор на друга тема или да кажем: приятелю мой, да не забравяме думите на Христа: “Не съдете, за да не бъдете съдени” (Мат. 7:1), и да помним, че Господ не е осъдил блудницата, уличена в прелюбодеяние и я е спасил от смърт; че Той не е осъдил Своите мъчители и даже се е молил за тях на Своя Отец.

Ако ние мислим, чувстваме и постъпваме така, то в нашето сърце ще се зароди истинско християнско, т. е. смирено, неосъдително настроение. А докато го няма, ние не сме християни, та дори ако заради Христа сме извършили много големи дела и даже ако сме предали тялото си на изгаряне. Единствено при неосъждане на ближните ние ще достигнем истинска, християнска любов към своите врагове (естествено личните, а не Божиите). Тогава Господ няма да ни лиши от Своята милост и преди всичко от Своето небесно Царство. Защо Господ е помилвал благоразумния разбойник? Не само заради разкаянието и изповядването на вярата в Христа като Бог, но и заради неосъждането, чрез което той проявил своята жалост и любов към Божествения Страдалец, изоставен от Бога и хората. Ето защо благоразумният разбойник пръв от хората заедно с Христос влязъл в рая. Така спасително е неосъждането.

Около св. Серафим Саровски живял един обикновен монах Павел, който не се отличавал с никакви подвизи, но нито веднъж в живота си не осъдил никого и св. Серафим, на когото били открити небесните тайни, казал за него: въпреки че брат Павел не е подвижник, като награда за своето неосъждане след смъртта си ще наследи неизказаното блаженство на небесното Царство Христово. Нека и ние, възлюбени, да не осъждаме нашите ближни. И единствено заради неосъждането ние ще получим от Бога прошка за всички наши грехове, ще се съединим достойно с Христа в тайнството св. Причастие, винаги ще изпитваме Неговата неизречена милост и в този, и в бъдещия век.

Към такова въжделено и блажено неосъждане да насочи Господ нашите сърца и преди всичко днес, преди настъпването на Великия пост, деня на нашето покаяние. Да дадем обещание никога вече да не осъждаме своите ближни. А за да унищожим този вкоренен в нас грях, ви моля да започнете с осъждане на самите себе си и съгласно приетия обичай на Руската църква да проявите това самоосъждане сега, като измолите прошка един от друг. Подчинявайки се на този обичай, аз пръв ви моля да ми простите в името на Христа всички мои съгрешения против вас, извършени от мен със слово или дело, волно или неволно.

От своя страна, аз ви прощавам от цялото си сърце, мои възлюбени в Христа чеда, всички ваши грехове против мене. Чрез властта, дадена ми от Бога, аз ги опрощавам и ви призовавам сега заедно да произнесем молитва към Бога ­ да ни изпрати прошка на всички наши съгрешения и да ни дарува вечно спасение по молитвите на Пречистата Божия Майка и всички светии. Амин.

Архиепископ Серафим (Соболев)

Брой пети за 2005 година

Ако е толкова трудно да имаме истинска християнска любов, т. е. да прощаваме на нашите врагове всичките им съгрешения срещу нас, а в същото време няма друго средство за получаване на милост от Бога, то какво трябва да правим в такъв случай, възлюбени?

Несъмнено ние никога няма да станем изведнъж подобни на Христа и Неговите истински ученици в делото на християнската любов. Най-напред ние трябва да придобием смирено настроение на сърцето и да престанем да осъждаме нашите ближни. Всъщност всички наши караници, разпри и дяволска злоба, довеждащи до унищожението ни един от друг, започват с осъждане и първопричината им е в това, че в нас няма смирено съзнание за нашето нищожество. Ние всички сме склонни да считаме, че сме по-добри от ближния. Наистина понякога, повлияни от спомена за своята греховност и немощ, достигаме до съзнанието, че нашите ближни са по-добри. Но това съзнание не е достатъчно дълбоко; и ние отново се връщаме към осъждане.
Нека и ние, възлюбени, да не осъждаме нашите ближни. И единствено заради неосъждането ние ще получим от Бога прошка за всички наши грехове, ще се съединим достойно с Христа в тайнството св. Причастие, винаги ще изпитваме Неговата неизречена милост и в този, и в бъдещия век.