Душата на човека е устроена така, че се нуждае от постоянно утешение. В монашеската среда ние често се питаме помежду си: „Е, отче, намери ли покой? Харесва ли ти тук?” Да предоположим, че в този манастир съм намерил покой, тук, а не в друг, се е успокоила душата ми. Даже ако аз не мога да се успокоя на някое място, това въобще не означава, че обстановката около мен е непоносима. Просто лично мен не ме устройва, не ми носи спокойствие.

Именно това „успокоение” търси нашата душа.  То се явява опорна точка, спасителен пояс, който ни подава Христос сред водовъртежа на всекидневието. Както е казал един светец на Църквата: „Главата ни се върти от морска болест, от бурята на нещата от този свят!”

Ето че сред бурята идва Христос, подава ни ръка и ни извлича от бездната, казвайки: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя”  (Мт. 11:28). А след това казва нещо много важно за това, по какъв начин можем да намерим покой. Господ казва: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце” (Мт. 11:29). Христос ни призовава да се научим на тази добродетел непосредствено от Самия Него. Само така човек може да открие истински покой.

Действително, кой в крайна сметка намира мир и душевно спокойствие? Само смиреният човек! За нас, горделивите, самолюбивите, и егоистите е много сложно да достигнем истинско душевно умиротворение, защото сами пречим на Христос да ни вземе в Своите обятия. Сами не искаме да Му се доверим. Ние или се боим от Бога, или не Му се доверяваме, мислейки така: „Не, аз ще устроя всичко сам! Сам ще подреда живота си, ще държа всичко под контрол, за да съм уверен, че всичко върви както трябва”.

Разбира се, Господ въобще не иска ние да оставим всичко на самотек, да се отнасяме с безразличие към всичко, като се уподобяваме на бездействени лентяи. Напротив, Христос ни е заповядал да се трудим над себе си и да се борим със своите страсти, немощи, недостатъци и жизнени обстоятелства. Господ ни е заповядал разумна грижа за насъщното, но тази грижа не бива да отнема цялото ни свободно време, нанасяйки вреда на душите ни. Грижейки се за необходимото, ние трябва да сме внимателни, за да не ни отнесе стремителния кръговрат на нещата от този преходен свят. Ако си направил всичко, което зависи от теб, преминал си своя човешки предел и си се изтощил душевно (ако можем да кажем така), отдръпни се, предостави на Бог да устрои това, което не е по силите ти да направиш.

За да не ви отегчавам единствено с теория, ще ви разкажа две истории, за да ви покажа на дело как прости хора в ежедневието си преживяват това доверие към Бога за себе си и за своя живот.

По едно време аз живеех на Атон в пустинната местност Капсала. Тя се намира между манастирите Ставроникита и Пантократор. Това е много красиво място, с много живописна природа, осветена от молитвите на много подвижници. В онези времена там нямаше съвършено никакви пътища и каквато и да е следа от цивилизация. На Капсала се подвизаваха множество стари отшелници. Живеехме във велика нужда и бедност. Там никой не ни познаваше и ние не познавахме никого. И си представете: един път аз се спуснах от Капсала (живеехме на височина 300 метра) надолу, на атонското пристанище Дафни, за да вземем някакво важно писмо.

В това време на Света Гора беше дошъл президентът на Гърция. Видяхме, че на пристанището се събират монаси, полиция, народ. Тогава един от старците ми каза: „Дяконе, попитай какво се случва? Защо се събират тук?”

„Добре!” – отвърнах аз. Отидох и попитах, защо има толкова народ на пристанището. Отговориха ми, че е дошъл Сардзедакис. „Кой е Сардзедакис?” – си помислих аз.

Върнах се при стария монах и казах, че всички чакат Сардзедакис.

- А кой е този? – попита той.

- И аз не знам! – отвърнах.

- Отиди, попитай ги, кой е той.

Отидох при полицая и питам:

- Кажете ми, кой всъщност е Сардзедакис?

Полицаят едва не ме арестува.

- Ти болен ли си? Не знаеш, кой е Сардзедакис?!

А ние действително не знаехме, кой е „Сардзедакис”.

Също помня, когато узряваха плодовете и зеленчуците, нашият старец ги опаковаше в пакети и ги раздаваше на престарели монаси, живеещи в съседство. Отсреща, в една цепнатина, в мъничка келия живееше един старец на име Сергий. Живееше сам, в полуразрушена келия в много пустинно място.

Всяка нощ аз наблюдавах как от свещ запалваше кандилата в своята църква. Нощите в планината са много тъмни и светлината от неговата свещ се виждаше отдалеч. Нашият старец помоли да му отнеса пакет с продукти.

Стигнах до неговата келия и почуках на вратата. Когато отец Сергий отвори, аз протегнах към него пакета с думите: „Отец Сергий, нашият старец ме помоли да ти донеса тези продукти!” „А, благодаря ти! – каза – Аз ще взема само това, което ми е необходимо.” Той взе малко хляб, зеленчуци и още нещо, казвайки: „За днес това е достатъчно!”

Тогава аз му възразих:

- Отче, вземи целия пакет, всичко съм донесъл за теб!

-Не, не! Благодаря ти, отче! Засега нямам нужда! Това стига за днес!

- Вземи останалото, ще имаш и за утре! – възкликнах аз.

На което той ми отговори:

- Вярвам, че Господ, който се грижи за мен днес, ще се погрижи за мен и утре!

- Разбира се, отче, но все пак Господ ти изпраща това!

- Съгласен съм! Но Господ също е казал: „Насъщния ни хляб дай ни днес.” Тоест за днешния ден, за утрешния ден Той нищо не е казвал.

Тогава го попитах, колко години живее в тази келия. Оказаха се петдесет и шест години. Петдесет и шест години той е живял на това място, без да се грижи за това, какво ще яде утре! Вижте, Господ в продължение на петдесет и шест години му изпращал насъщния хляб само за днешния ден. Представете си, каква вяра и упование в Божия промисъл имаше този човек!

Може би някой ще възрази: откъде в тази пустиня може да се вземе „насъщният хляб”? От никъде. Обаче този старец в своята добра безгрижност за утрешния ден бил хранен от Господа ежедневно.

Ще ви приведа и друг пример. Веднъж, когато живеехме в Нови скит, посетих отците, живеещи на отвесните скали в Каруля. Там отидох при отец Стефан, сърбина.

По време на разговора го попитах:

- Отче, не те ли е страх да се изкачваш и спускаш по отвесните скали в своята пещера, държейки се за пукнатините?

- Разбира се, беше страшно! И то много! – отвърна той.

- В първия ден, когато дойдох тук, си казах: „Ами сега! Къде дойдох!“ Когато извърших това опасно спускане, имах само един пакет с маслини. Тогава си помислих: „Е, сега добре! Днес, утре и вдругиден ще се храня с този хляб. А после какво?“ И ме обхвана такова униние, когато осъзнах, че у мен няма абсолютно нищо, за да живея в това пустинно място. Докъдето ми стига погледа, наоколо само назъбени скали и море, а аз съм тук съвършено сам.

Но, ето, минаха вече 25 години и Господ нито веднъж не ме е оставял без Своята грижа. И до сега ми е останала част от този хляб и аз го пазя като спомен, не само за това, че не успях тогава да го изям, но той даже не се е развалил.

От тези примери можем да видим как Господ се грижи за този човек, който е поверил своя живот на Бога със смирение. Всеки човек, който е предал своя живот в Божиите ръце, може от опит да увери в това, че Господ промисляйки за човека, не остава бездействен. От този момент Бог поема отговорността в свои ръце. И всичките действия, които предприема Бог по отношение на човека, са несравнимо много по-ефективни от слабите начинания на хората. От своя страна ние, разбира се, трябва да правим всичко, което зависи от нас. За да може нашата съвест да бъде чиста и спокойна. Но предприеманите от нас действия не трябва да ни доставят душевна вреда и да ни причиняват извънредно безпокойство. Човек трябва да си казва: „ Това е! Повече в тази ситуация нищо не мога да направя!“ И от този момент, в който предадеш своите скръб, печал, проблеми, своето дете, своето здраве, своето финансово положение и състояние, всичко това, за което се безпокоиш, на Бога – Бог става за тебе помощ, присъствие и защита.

Това се случва задължително, даже и когато събитията се развиват не толкова бързо, колкото на тебе ти се иска. Ако ти се струва, че Бог „мълчи“ и бездейства, а ти продължаваш да си Му верен, тогава Господ задължително ще ти се открие по чуден начин. Свещеното Писание казва: „Надяващите се на Господа няма да се посрамят“. „Благословен е оня човек, който се надява на Господа и комуто надеждата е Господ“( Иер 17:7). „На Тебе се уповаваха отците ни; уповаваха се и ти ги избавяше; към тебе викаха, и биваха спасявани; на Тебе се уповаваха; и се не посрамиха. Кой от верните чада на Господа ще каже, че се е надявал на Господа и се е посрамил? – Никой!

Разбира се някой може да възрази, че много често се получава не така, както аз съм искал… Но ако този човек има доверие в Бога, то внимателно разглеждайки обстоятелствата от своя живот, ще види, че накрая всичко се е устроило така, както за него е било полезно.

превод от руски

източник: православие ру