Автор: Прот. Александър Шмеман
Превод:Биляна Гълъбова
Източник: www.pravmir.ru
Така сме свикнали със словосъчетанието „християнска любов”, толкова пъти сме слушали проповеди за нея и призиви към нея, че ни е трудно да постигнем вечната новина, необичайността на това, което се съдържа в тези думи.
За тази новина говори и Сам Господ в Своята прощална беседа с учениците: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго” (Иоан. 13:34, тук и по-нататък подчертаването в цитатите принадлежи на автора). Но нали за любовта, за ценността и висотата на любовта светът знаеше и преди Христа, нима точно във Ветхия Завет не намираме тези две заповеди – за любовта към Бога (Втор. 6:5) и любовта към ближния (Лев. 19:18), за които Господ казва, че върху тях се утвърждават законът и пророците (Мат. 22:40)?
И в какво тогава се изразява новината на тази заповед, при това новина не само в момента на произнасянето на тези думи от Спасителя, а и за всички времена, за всички хора, новина, която никога не престава да бъде новина?
За да отговорим на този въпрос, е достатъчно да си припомним един от основните признаци на християнската любов, както е указан в Евангелието: „обичайте враговете си”.
Дали помним, че тези думи съдържат в себе си не друго, а именно нечуваното изискване да обичаме тези, които просто не обичаме? За което и те не престават да ни провокират, плашат и най-вече- да ни съдят.
И точно защото тази заповед е нечувано нова, ние често я подменяме с нашите лукави човешки тълкувания на нея – говорим за търпение, за уважение към чуждото мнение, за незлопаметност и прошка.
Но колкото и да са велики сами по себе си тези добродетели, дори и тяхната съвкупност все още не е любов. И затова постоянно подменяме тази нова заповед със старата – любов към тези, които ние така или иначе вече обичаме по човешки, любов към роднините, към приятелите, към единомишлениците.
При това, често забравяме, че за тази само природна, човешка любов в Евангелието е казано: „Който обича баща или майка повече от Мене, ; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене” (Мат. 10:37) и „ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, , той не може да бъде Мой ученик (Лк. 14:26).
А щом приближаването до Христос означава изпълнение на заповедите Му, то очевидно християнската любов е не само просто усилване, разпространение и „увенчаване” на природната любов, а тя се отличава коренно от нея и дори й се противопоставя. Тя е действително нова любов, подобна на която на този свят няма. Но как е възможно изпълнението на тази заповед? Как да заобичаш тези, които не обичаш – не само враговете в прекия смисъл на думата, но и тези, които са ни чужди, далечни, хора, които „нямат отношение към нас”, всички онези, с които ежедневно ни сблъсква животът?
Можем да отговорим само с едно. Да, тази заповед би била чудовищна и невъзможна, ако християнството представляваше само заповедта за любовта. Но християнството не е само заповед, а и Откровение и дар на любовта. И именно затова ни е заповядана любовта, защото тя ни е дарувана още преди заповедта.
Само „Бог е любов”. Само Бог обича с тази любов, за която се говори в Евангелието. Човек не може да обича така, защото тази любов е Сам Бог, Неговата божествена природа. И само в Боговъплъщението, в съединението на Бога и човека, т.е. в Иисуса Христа, Сина Божий и Син човешки, тази Любов на Самия Бог, по-точно да се каже – Самият Бог Любов, е явѐн и даруван на хората.
В това е новината на християнската любов, че в Новия Завет човекът е призван да обича с Божествената Любов, станала Богочовешка любов, Христова любов. Не в заповедта е новината на християнската любов, а в това, че стана възможно изпълнението на тази заповед.
В съединението с Христа в църквата, чрез тайнствата на кръщението и причастието с Неговите Тяло и Кръв, получаваме като дар Неговата Любов, причастяваме се с Неговата любов и тя живее и обича в нас. „Любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий” (Рим. 5:5), а Сам Христос ни е заповядал да пребиваваме в Него и в Неговата любов: „Пребъдете в Мене, и Аз във вас.; защото без Мене не можете да вършите нищо. пребъдете в Моята любов.” (Иоан. 15:4-5,9).
Да пребъдем в Христа означава да бъдем в църквата, която е Христовият живот, съобщена и дарувана на хората и която затова живее чрез любовта Христова, пребивава в Неговата любов.
Христовата любов е началото, съдържанието и целта на живота на църквата. Тя е по своята същност единственият, обхващащ всички останали, признак на църквата: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си”. (Иоан. 13:35)
В любовта се корени светостта на църквата, защото тя „се изля в сърцата ни чрез Светия Дух”. В любовта е апостолството на църквата, защото тя винаги и навсякъде представлява този единен апостолски съюз – „съюз, скрепен с любовта”.
И „да говоря всички езици човешки и дори ангелски, Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, – щом любов нямам, нищо ме не ползува.” (1Кор. 13:1-3). И затова любовта, чрез всички тези признаци на църквата – святост, единство и апостолство, показва действителност и значимост.
Но църквата е съюз на любовта не само в този смисъл, че в нея всички се обичат един другиго, а преди всичко в това, че чрез тази любов на всички един към друг тя явява на света Христа и Неговата любов, свидетелства за Него, обича света и го спасява с Христовата любов.
Тя обича в Христа – това означава, че в църквата Сам Христос обича света и в него „всекиго от онези малките братя”. В църквата всеки тайнствено получава силата да обича всички „с любовта Иисус Христова” (Филип. 1:8) и да бъде носител на тази любов в света.
Този дар на любовта се преподава в литургията, която е тайнството на любовта. Трябва да разберем, че в църквата на литургия отиваме заради любовта, заради тази нова Богочовешка любов на Христа, която ни се дарува, когато сме събрани в Неговото име. В църквата отиваме, за да може Божествената любов отново и отново „да се излее в сърцата ни”, да „се облечем в любовта” (Кол. 3:14) отново и отново, да можем винаги, съставлявайки Тялото Христово, да пребъдваме вечно в любовта Христова и да я явяваме на света. Чрез литургическото събрание се изпълва църквата, осъществява се нашето приобщение към Христа, към Неговия живот, към Неговата любов и така съставляваме „всички ние – едно тяло”.
Но ние сме слаби и грешни, можем само да пожелаем тази любов, да се подготвим за приемането й. В древността скараните са били длъжни да се помирят и опростят, преди да приемат участие в литургията. Всичко човешко трябва да се изпълни, за да може Бог да се възцари в душата.
Нека се запитаме, обаче: дали вървим към литургията заради тази Христова любов, дали вървим към нея гладни и жадни не за утеха и помощ, а за огън, който изгаря всичките ни слабости, всичката ни ограниченост и нищета и ни озарява с тази нова любов? Или се боим, че тази любов съвсем ще отслаби нашата ненавист към враговете, всичките наши „принципни” осъждания, разминавания и разделения?
Не искаме ли твърде често мир с тези, с които вече сме в мир, любов към тези, които вече обичаме, самоутвърждаване и самооправдание? Ако е така, то ние не получаваме този дар, който позволява действително да обновим и вечно да обновяваме нашия живот, не успяваме да излезем отвъд собствените си предели и нямаме реално участие в църквата.
Да не забравяме, че възгласът „да възлюбим един другиго” е началното действие на литургията на верните, на евхаристийното свещенодействие. Защото Литургията е тайнството на Новия Завет, на Царството на любовта и мира. И само получили тази любов, можем да възпоменаваме Христа, да бъдем причастници на плътта и кръвта, да очакваме Царството Божие и живот в бъдещия век.
„Стремете се към любовта” – казва апостолът (1Кор. 14:1). А как да я достигнем, ако не в тайнството, в което Сам Господ ни съединява в Своята любов?
Публикувано в: «Канадски Православен календар за 1955 г.», Торонто.
...картинкатаа...заля ФейсЪ..
Да се закрие Министерството на здравеопа...
2. утешение
3. за децата
4. библиотека за дечица
5. уродив ради Христа
6. аутсайдери
7. за младите
8. православен каталог
9. muguet blanc
10. български светии
11. църковни сайтове
12. Жития на светиите - Чети-Минеите на св. Дм. Ростовски
13. jeanne d'arc
14. grenouille verte
15. за науката за смъртта - от П. Калиновски
16. шахмат в рая
17. добротолюбие
18. за молитвата
19. Светици с името Виктория в Православната църква
20. Бог е любов
21. да възпиташ християнче
22. църковен вестник
23. икони света гора.зограф
24. православен свят
25. всемирно православие
26. момкови сълзи
27. света гора зограф
28. Свети места вж загубените софийски храмове
29. Душата след смъртта - Йеромонах Серафим Роуз
30. Архимандрит Серафим (Алексиев) — Духовно наследие