Той бил съвсем малко дете, когато пред очите му метежниците от хунтата хванали майка му и сестра му, и след няколко минути последвали изстрели. Повече не ги видял, но в съзнанието му завинаги се отпечатали и мига на раздялата, и техните лица, и събитията от съвместния им живот. Майката и бащата били предадени поради ненавистта на баща му, който след това изчезнал някъде. А неговата детска душа била осакатена за дълги години.

Настанили го в детски приют, където усвоил занаята на ваксаджия. В един щастлив ден на улиците на Солун той срещнал офицер в оставка от гръцката армия, който решил да почисти на улицата своите обувки. Между тях се завързал разговор и те стават приятели. Офицерът говори за любовта към Бога и ближния и му дарява такава любов. Тази среща утешила детето и пробудила в него надежда. Офицерът го отвел в храма и му открил тези духовни хоризонти, които човек среща на пътя към Бога. След известно време той станал монах. Послушник и слуга на всички. Последен от последните по собствено желание. Винаги се радвал на чуждата радост като на своя. Искрено съчувствал на успехите на братята и на духовните им дарове. Той намерил своето място, разкрил самия себе си и се срещнал с Бога. Новото му име вече е Кирил.

„Аз съм най щастливият човек – често повтаря той – неизплатим длъжник пред Бога.”

Устата му непрестанно възнася хвала към Бога. Практически знае цялото Свещено Писание наизуст. За него манастирът става също и институт, в който получил образование. Имал прекрасна памет и много приятен глас. Когато пеел, пеели не устата и гърлото, песента изхождала от дълбините на благородното му сърце. Един поглед към него предизвиквал радост. Удоволствие било да го слушаш. С Божията помощ на него му се отдало да възстанови в себе си първозданния Адам, сътворен от Бога по Негов образ и подобие, скътвал в себе си Божествени дарове, и явни, и невидими за другите. Беше очевидно, че отец Кирил вътрешно беше някой много повече, от това което изглеждаше външно. Дете на шестдесет години. Ангел, облечен в тленна плът.

Любима тема на неговите беседи беше Царството Небесно. Явното желание на неговата душа беше да се раздели с неопределеността на този живот, за да наследи пълнотата на бъдещия. Причастието към вечното блаженство, безпрепятственото лицезрение на Божествената слава, съзерцанието на изпълнението на божествените обещания, незалязващата светлина на осмия ден, слушането на „неизказани думи, които човек не може да изговори” (2Кор. 12:4), съучастие на ангелите, разкриване на пълната благодат на светиите, откровение на тайнствата на Богородица, унищожаване на съблазните и суетните неща от този век – на това учеше той. Практически всичко , което казваше, даже по манастирско послушание, беше „винаги с приятност, със сол подправено” (Кол. 4:6) и дишаше с живот, а не със смърт.

Цялото манастирско братство го почиташе, удивлявайки се на неговите дарове. И макар често да не говореше за това, той гореше с желание да напусне този свят. Той беше не просто „пришълец и странник” (1Пет. 2:11), но и чужденец в този свят. В него имаше напълно определени и осъзнати стремеж към Бога и жажда за смъртта, с която той беше в приятелски отношения. Такъв начин на мислене за него беше привичен, естествен. Неговото сърце не докосваше този свят. Затова и той беше до крайност прост, винаги в едно и също износено расо.

Когато се представяше случай, той идваше при мен на Възнесенското подворие, където служех. Винаги с благословението на игумена, което аз изпросвах за него. Той носеше някакви благословения: стафиди, бадеми, бонбони, шоколади или нещо от книгите. Винаги със сърце, преизпълнено с любов, никога с празни ръце. Всеки път преди всичко вземаше от мен благословение, а след това започваше да пее тропара на деня и словословие към Бога, започваше да излага случаи от живота на познатите му старци и от житията на светиите, спомняше си техните мисли, записани в книга във вид на кратки изречения, анализираше пеенето на впечатлилите го известни византийски хорове, засягаше и иконописта. Разговорът винаги завършваше с любимата му тема – описанието на Царството Небесно: той разказваше как ще бъде там, в Рая. Поток  на живо богословие. И всичко това пропито с искрен интерес и истинно смирение.

Неочаквано почина игуменът на манастира – отец Леонтий. Замина си от този живот в реанимационното отделение на болницата, толкова незабележимо, чи никой с нищо даже на можа да му помогне. Никой не можеше да си представи такъв изход. Отец Леонтий беше велик съкровен деятел. Той взе със себе си благодатта, с която го надари Господ, и остави на всички, които го познаваха, памет за неизвестен, но велик светец. За вътрешния му живот никой не знаеше. Даже и отец Кирил, който го обичаше необикновено много и чиято келия беше редом с келията на стареца. Той пребивава неизвестен и до този ден. Незабравимо тайнство. Проявление на такава благодат и абсолютна скритост.

По време на погребението аз забелязах, че отец Кирил стои в ъгъла на храма. Видя ми се много потиснат. Нито веднъж не повдигна глава. Съчувствах му. Разбирах го. Отец Кирил отново оставаше сирак. Отново неочаквано. Оставаше практически отново без човешка поддръжка. Аз отидох при него след службата, считайки за свой дълг да му кажа слово на утешение.

- Отче Кириле, аз те наблюдавах, видях как гледаше надолу и нито веднъж не повдигна очи. Отново сиротство. Но този път мъката от загубата е много по-осезаема.

- Не е точно така, отче. Сега имаме надежден застъпник на небето.

- Аз разбирам твоето състояние, отче Кириле, – продължих аз. – Какво да правиш! Разбира се, той ще ни липсва. Видях те, как стоеше на службата потопен в себе си и смутен.

- Неговото отсъствие не означава пустота. Пустотата царува там, където отсъства Бог, а старецът само изпълни духовното предназначение на човека на земята – „и въжделеното отечество подай ми, сътвори ме отново жител на рая” (той изпя това с едва доловим глас). Истинското ни отечество е там, в Царството Небесно, и днес ние празнуваме това, че старецът откри своята истинска родина. Излишната скръб днес е неуместна, и думите са излишни и пусти, и значи, в голяма степен ние сме длъжни да оплакваме само самите себе си, нашата духовна нищета.

- Сега той може да се наслаждава на лицезрението на Агнеца, заколил се за целия свят. Боже мой! А при нас тук е траур!

Отче, не можеш да си представиш, как завиждах днес на отец Леонтий. Размишлявах над това, как са го посрещнали ангелските сили „лице в лице”, като свой, мислех с каква слава се е сподобил сега, затова вместо печал днес аз изпитвам радост, днешната панихида е истински празник. Представи си, той се намира сред ангелите, между преподобните, добропобедните мъченици, пролели кръвта си за Христа, редом с апостол Павел, с Йоан Предтеча, Иоан Златоуст, Василий Велики, с Пресвета Богородица. Той сега може да се наслаждава на лицезрението на Агнеца, принесъл се за целия свят. Боже мой! А при нас е траур.

Днес, когато е минало толкова малко време от неговото заминаване от нас на небето, аз го молех, да ни подготви пътя. Аз вярвам, че Господ ще го чуе. Несъмнено, той ще намери дръзновение пред Бога.

След седмица хепатит повали отец Кирил. Хоспитализираха го. Започнаха изследвания. Изясни се, че има рак на черния дроб в последен стадий. И болестта стремително прогресира. Като гръм от ясно небе. Хирургът, наш общ приятел, се реши да направи биопсия на болния орган. Целия черен дроб е в метастази. Докторът трудно вярва на очите си. Накрая, удостоверявайки се в най-лошото, го зашива.

- Отче, ние ще го загубим. По-лошо не може да стане. Няма дори и два месеца живот. Ще му направим няколко химиотерапии, за да не са отчайва, може и да изкара и трети месец.

Целият манастир бучи като пчелен кошер. Никой не си е представял, че игуменът се е преселил във вечността, за да събере останалите отци в горния свят. Но даже и да е искал да ги събере при себе си, то нека да е някой друг, но не и отец Кирил.

Междувременно отец Кирил е вече известен за всичко и свети от радост.

- Такъв подарък не очаквах от игумена. Ние се бяхме договорили с него, че този, който първо си отиде от този свят, ще покани следващия. Той е придобил дръзновение пред Бога. Нима това не е чудо? Разбирате ли? „Искайте и ще ви се даде.” Ако искате, помолете го и вие, да ви вземе и вас.

- Знаеш ли? Ние ще го помолим, ти да не си отиваш. Ще видиш, колко действена ще бъде нашата молитва.

- Отец Геронтий, аз имам рак на черния дроб. Сега съм на пистата за излитане и двигателите са вече включени. Вече нищо не ме задържа.

- Сега ще експлодирам,- жалваше се сам на себе си отец Геронтий – никой не може да го убеди да спре тази молитва. Но няма да успее, той ни е нужен тук, на земята. Ще се молим Господ да не го послуша. Иначе какво се получава? Бог ще прави с нас всичко, което иска отец Кирил? На небесата има сонм светии. А какво ще правим ние, ако те си заминават от нас един след друг?

Позвъниха и на мен. Аз бях поразен от поведението на отците. Какво прекрасно проявление на духа! Какво открито мислене! Какво високо духовно състояние!

Навестих отец Кирил в болницата.

- Всичко ще бъде наред. Ще се оправиш.

- Изчакай малко и за мен ще стане по-добре. Само да не ми попречи отец Геронтий. Той се старае да ме задържи на всяка цена. Знаеш ли, проблемът е в това, че той умее да се моли, и обикновено Господ слуша неговите молитви. Вдигнал е всички на крака. Но аз мисля, че ще изляза победител в тази битка. Наистина, проблемът е в това, че той се моли за другите, а аз само за себе си. Отец Трифон казва, че молитвата за другите е много по-действена. А и къде ти грешният Кирил да се състезава с всички тях! Те са много, и са богати на добродетели. Отче, моля те, помоли се, да намерим мъдро решение.

И още нещо. Отче, моля те, когато моята молба наклони везните, ела да ми прочетеш молитвата на „изход души”? Когато дойдеш другия път вземи със себе си требник: ще прочетем за проба. А сега затварям очи, скръствам ръце на гърди, и заедно започваме: „още се молим за упокоението на грешния монах Кирил, за да му се прости всяко волно и неволно съгрешение”- пееше той изпълнен с радост.

Но ето че изминаха два месеца… Минаха цели четири години. Отец Кирил не може да повярва, че полетът е отменен, когато той вече се е качил на борда на самолета. И за всичко това е виновен любимият му отец Геронтий. В крайна сметка Господ послуша него. И всички останали, които го подкрепяха със своите молитви. Отец Кирил обаче не беше от тези, които се предават лесно.

- Е, добре… Макар и отначало любовта на отец Геронтий и да надделя, не забравяйте, че има и отец Леонтий. И къде е той? На небето. Аз го молех за услуга, да ме вземе със себе си, още тогава, когато никой не предполагаше, че ще си замине така скоро от нас. Все някога Господ трябва да го чуе – казваше той, смеейки се.

Беше навечерието на Рождество. Отец Кирил ме помоли да отида. Душата му летеше сякаш с крила, устата непрестанно славословеше Бога, лицето сияеше, сърцето се топеше от неизречена радост. Здравословното му състояние изглеждаше без промяна.

- Струва ми се, че часът ми приближава. Чувствам, че обратното броене вече е започнало. И този път полетът ще бъде с ракета. Хоп – и вече ще сме там. Вече никакви Геронтиевци не могат да изменят моите планове. Този път билетът ми е с гаранция. При нас също има боен дух – ми каза радостно. –Ти само не бъди против мен. Ти си ми нужен като съюзник. Какво да правим в този свят, като има друг?

Веднага след празника състоянието на отец Кирил се влошило. Почуствал силна болка и загубил съзнание. Веднага го закараха в болница. Изглеждаше, сякаш организмът му, подготвя пътя му към небето. Отново увеличение на метастазите. Тази новост той разбрал от своите любими…”противници”, когато дошли да го навестят в болницата. Жалко било да ги гледаш. Такъв печален вид имали. Той с усмивка на уста изслушал тази новина. Прекръстил се и от дълбочината на сърцето си казал: „Слава Тебе Боже”, като че съзерцавал обетованата земя след четиридесет годишно блуждаене в пустинята или като че за първи път тръгвал да ходи след 38 годишен паралич, подобно на разслабления в евангелската притча. От този момент той престанал да се шегува и започнал още по-съсредоточено да се готви за преминаването в другия свят. Билетът вече бил резервиран и трябвало да се положи всички усилия за това, за да не остане тук. Непрестанно се молел. Любовта и вярата му към Бога станали необичайно трепетни. Отец Кирил дишал друг въздух на истинския друг свят. Той ме предупреди да си взема требника, за да изпълня нашата уговорка за молитвата на „изход души”. Беше сряда, както си спомням, 7 януари. Взех със себе си и частица от Животворящото Дърво, в сребърен обков, дар за манастира Симонопетра на Света Гора от „смирения” митрополит Арсений през 1692 г., съдейки по надписа на обратната страна. В продължение на десет години постоянно му се покланях, когато служех в метоха „Възнесение”. От него рядко излизаше ясно усещано благоухание, особено на празниците Възнесение и на Кръстопоклонна Неделя. Аз взех Светия Кръст със себе си за благословение. Изкарах го от кивота, където се съхраняваше, целунах Го и Му се поклоних. Никакво благоухание. Завих го с бархетен плат и се отправих към болницата. Горе-долу около 10:30 бях до леглото на болния. Чакахме кога ще дойде сестра му. Той беше предупредил всички, че ще си „замине” на празника на свети Йоан Предтеча.

Небесата са отворени. С голяма чест го посреща сам свети Йоан Предтеча, който предстои пред Светата Троица. Отец Кирил е в очакване на заминаването си. Неговата връзка с този свят завинаги се прекъсва. Той явно е потопен в молитва, но при това може да се забележи неговото безпокойство. Той постоянно повтаря: „Дойди Господи Иисусе.” Приближих до него Светия Кръст, за да се поклони. В болничната стая се намираха завеждащият болницата, една милосърдна сестра и двама отци от манастира. Аз осених всички със Светия Кръст, след което всички се поклониха.

- Как си, отче? Страдаш ли? Бихме ли могли да направим нещо за теб?

- Не, от нищо не се нуждая, нищо вече не ме интересува. Аз си тръгвам. Чакам само Мария (сестра му) и ще излитам. Вече съм в кабината и започна обратното броене. Не ми е жал за вас, защото няма да се разделим. Просто един след друг ще отидем в „обитель Отчию, идеже несть болезънь, ни печаль, ни воздихание, но жизнь безконечная…”- и неговият глас пресекна.

Искаш ли да започна да чета молитвата и да дам начало „Благословен Бог наш”? – попитах.

- Не още. Аз ще ти кажа кога.

Мина малко време в мълчание. Дойдоха още двама отци от манастира. Отец Кирил, като че ли не усети тяхното присъствие. Един от дошлите, отец Евстратий, дойде до леглото, наведе се до ухото му и каза на висок глас: „Слава Богу за всичко – няма да престана да повтарям това… за всичко, което се е случило с мен – продължи отец Ставрианос. Отец Кирил си отвори очите и много бавно и едвам чуто го поправи: „За всичко, което се случва с мен. Има разлика.”

Прави ми знак да отида до него.

- Бъди внимателен – посочи към отец Ставрианос, усмихвайки се радостно. – той е добър монах и аз го обичам много, но за съжаление той е човек на отец Геронтий. Гледай да не ни навреди с нещо в последния момент.

Това благодатно състояние беше рядък момент в нашия духовен живот. Той вече живее във вечността и само от време на време се докосва до реалността. Но владее езика на двата свята безупречно. В последния момент на своя живот. Заминава! Около него мълчание. Какво може да се каже в такъв момент до такъв човек. Ние всички сме събрани до него заедно. Всичко на всичко няколко човека, но множество ангели. Времето на сътворения свят е точно 12:00 – на обяд. Вечността настройва своите собствени часове – без стрелки, без цифри. Без разделяне на времето. Без край! Отец Кирил като че е прекъснал всякаква връзка с този свят. Дишането му е затруднено. Изражението на лицето му е ангелско. В продължение на половин час не каза нито една дума. Изглежда, че това е неговото последно вдишване. Но не. Дава знак. Иска нещо да каже. Протяга скръстените за благословение ръце.

- Да прочета ли молитвата? – питам.

Дава знак с очи.

Покривам му главата с епитрахила и започвам да чета последованието за отделяне на душата от тялото. Прекрасна служба, разтърсваща те до дълбочината на душата ти! Отец Кирил беззвучно шепне молитвата само с устни, внимавайки в думите, стараейки се да прави кръстния знак, където се полага. Когато започнах да чета канона ми каза да не го съкращавам и след това се успокои. Прочетох цялото последование и дадох отпуст. Поднесох му да целуне кръста на епитрахила. С необичайно благоговение устата му се докосна до моята ръка. Целуна ръката на свещеническия ми чин. В този момент почуствах, че се докосвам до лицето на светец. Аз се наведох и взаимно също го целунах. Жива икона. Човек „не от мира сего”. Дава знак с ръка като че иска да се допре нещо до него. Попитах дали желае да се допре до Светия Кръст, на което той отговори утвърдително. Изкарах отново Честния Кръст, целунах Го първи. Силно благоухание. Не мога да намеря думи. Поднасям Го към Божия раб, той си отваря очите, прекръства се и Го целува. Сълзите моментално се спуснаха по неговите страни и той се потапя в мълчание завинаги. След няколко минути изпусна дух и премина в света на блажената вечност, в земята на кротките… Всички присъстващи с благоговение се поклониха на Светия Кръст и заедно с благодатта на Животворящото Дърво получиха благословението на монах Кирил. До този момент никой от нас не чувстваше благоуханието на Сетия Кръст. Сега всички без изключение усетиха силно благоухание. Господ показа с това Своето благоволение към монаха Кирил. Човекът се упокои в пълното значение на тази дума.

„Праведниците живеят во веки и паметта за тях е от род в род”

Превод от руски

Източник: Православие.ру