Прочетен: 616 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 30.07.2014 19:57
ПРОСЯКИНЯ от Георги Райчев
Никой не беше забелязал кога придойде в града тази жена. По онова време от четирите краища на земята ни се стичаха прокудени клетници — голи, боси и гладни. Отмъстителната ръка на врага, след като изби и прокуди хората, насити свирепата си стръв в пожарища. Там погина и всичкото нейно добро: дом, имот и свои. Тя имаше синове, дъщери и внуци. Избитите погинаха, а какво станаха оцелелите — никога и от никого не чу нито дума за тях.
Съдбата я отвя отсам границата с шепа хора от онзи край. Губиха се дълги дни през гори и балкани, по задръстени пътища от една победена и разнебитена войска.
След месец скитане спряха навътре в царството в някакъв непознат малък градец. Там се заселиха. Отначало и тя като другите заживя около познати от онзи край и поминаваше криво-ляво. Работеше чужда работа: зиме — по къщите, лете — в полето. А когато се прибираше вечер дома, сядаше на къщния праг и плачеше. Тя обгръщаше с две ръце коленете си, люлееше се полека и равномерно плачеше и нареждаше на разпев. В изсушената й памет нямаше вече нищо друго освен смътен спомен за миналото и преживените страшни дни. Виждаше един далечен град и двор, обкръжен с тополи — много тополи, безброй, — а по средата бяла двуетажна къща. Изричаше имена на възрастни и най-много на деца. Тя простираше ръце напред, сякаш напипваше малките главици, и нареждаше имена, като им притуряше най-причудливи умалителни, каквито можеше да създаде в момента наболялата й душа. Зовеше ги с гальовни обръщения, напътствуваше ги, разпитваше ги за самите тях, разпитваше ги за свои и чужди. Като че ли дечицата наистина бяха около нея. Съседите я слушаха и покъртени от безмерната й скръб, също почваха да бършат насълзените си очи.
Но изминаха дни, измина година, две. Съседите свикнаха и думите й не само не вълнуваха никого, а служеха вече за забава на околните. Намираха се коравосърдечни хора, които нарочно я подпитваха и си правеха шеги с нея. А тя разказваше все така благодушно: за идването на гърците в града й, за пожарищата и кръвнините, за синове и внуци.
Хората слушаха сто пъти повтаряната история и се смееха. Не бяха ли това брътвежи на една изумяла жена? Защо пък да не се пошегуват с нея, щом й подхвърлят по някоя медна пара…
Изтощена от лошия живот, глада и плачовете, тя не беше годна вече за никаква работа. Тогава бедната жена загърна последните си дрипи и тръгна да проси от врата на врата. Хората, щом чуеха, че потропва патеричката й, знаеха кой иде, излазяха и даваха й по нещо.
Така един ден тя мина покрай някакво детско училище и остана там — завинаги. Беше пролетен ден, малко предиобед. Децата бяха в междучасие и дворът и улицата ечаха от весели гласове. Клетата старица спря там, до оградата, и дълго гледа и слуша децата, унесена. Полека-лека в помътеното й съзнание като че ли взеха да й се дочуват познати гласове, имена на любими, свои… От очите й закапаха сълзи на умиление, устните й зашепнаха мили, скъпи имена.
— Климе… Климе!… Анице… Петрашке… — мълвеше тя с прострени към децата ръце.
Децата също я забелязаха, заобиколиха я. Някои я познаваха вече, други пък я виждаха за пръв път.
— Коя си ти? — попитаха непознатите.
— Кукушанка… кукушанка, чедо…
Така беше се назовала тя още първия път и пак зареди за онзи град с тополите, за гърците и пожарищата. Но децата почти не я слушаха. Те бяха чули само непознатата дума, която не разбраха, но затова тя остана в паметта им като нещо много смешно.
— У, у, кукушарка! — обадиха се няколко присмехулни гласа.
— Кукушарка! — подеха и другите.
А тя ги гледаше с радостни сълзи на очи и все по-настойчиво питаше за Климе, за Аница и Петрашка — не са ли ги чули, не знаят ли къде са милите й…
Така се почна. Така си и остана името й — Кукушарката. От този ден жената не се отдели от училищната ограда. Ходи, къде ходи, дойде, спре пред оградата — стои и гледа малките немирници. С време между нея и децата се създадоха особени отношения. Едни я задяваха, подбиваха се с нея, викаха й „Кукушарка“, а други й даваха по нещо, слушаха думите й трогнати дори оставяха да ги помилва с треперещата си ръка.
Но никой не я видя да се разсърди от закачките им, да огорчи някого: и задевките тя приемаше като игра на свои: смееше се сама и подвикваше радостно на децата.
* * *
Загърмя нова война, сполетяха нови беди племето ни. Просякинята не се отдели от училищната ограда — ни лете, ни зиме. Отслабна още повече, изнемощя: едва я прикрепяше патеричката й.
Най-сетне един ден не се вести там. Беше в началото на дъждовита пролет, през велики пости. Легна болна. Нагледваше я една съседка. Дойдоха и други жени; разбраха — гасне, отива си. Към края на седмицата я хвърли в огън, взе да бълнува. Все своето: за Кукуш и тополите, за своите, за съседите; изреждаше имена, зовеше настойчиво някого. Накрай се посвести и чуха ясно: молеше да повикат поп Стратилата от техния край — той да я изповяда и причести.
Доведоха го. Свещеникът влезе, огледа заледената порутена барака; просълзи се. После отстрани чуждите и коленичи до умиращата.
— Добър ден, бабо Магдалено, как си? И ти ли падна вече, клета душо? Така ти било писано: при толкова имане на гола земя богу душа да предадеш…
Болната го позна, подаде му горещата си костелива десница и почернелите й устни зашепнаха невнятни слова. Говори дълго. Свещеникът не я спря — излишно беше. А тя му наръчваше, когато се върне там един ден, кого да срещне, какво да му каже, в коя църква свещ да припали за душата й… Умори се, млъкна, притвори очи. Само дишаше тежко и равномерно. Свещеникът положи ръка на челото й, поднесе й светото причастие. Тя го прие и пак отвори очи. Костеливата й ръка се раздвижи, тя бръкна в пазвата си, извади с мъка голям вързоп и го подаде на изповедника.
Той пое зачуден вързопа.
— Какво е това, бабо Магдалено?
— Пари, отче… хилядо и осемстотин лева са… вземи ги… на училището ги предай… там, гдето дават храна на сиромашките дечица… за душата ми… за мой Климе… Аница… да ме поменуват…
Сълзи задавиха свещеника; той се наведе и целуна бледото й чело.
Почернелите устни пак зашепнаха:
— За тях ги събирах… за дечицата… Исках две хиляди да ги направя и… тогава… ала тъй било угодно богу…
Гласът й угасна, стопи се. Угаснаха навеки и очите й.
До вечерта новината обходи целия град. Всички слушаха смаяни. А на другия ден, когато я погребваха, навръх Свети Лазар, стече се целият град и учениците я изпратиха с църковни хоругви пред простичкия й дървен ковчег.
Край2. утешение
3. за децата
4. библиотека за дечица
5. уродив ради Христа
6. аутсайдери
7. за младите
8. православен каталог
9. muguet blanc
10. български светии
11. църковни сайтове
12. Жития на светиите - Чети-Минеите на св. Дм. Ростовски
13. jeanne d'arc
14. grenouille verte
15. за науката за смъртта - от П. Калиновски
16. шахмат в рая
17. добротолюбие
18. за молитвата
19. Светици с името Виктория в Православната църква
20. Бог е любов
21. да възпиташ християнче
22. църковен вестник
23. икони света гора.зограф
24. православен свят
25. всемирно православие
26. момкови сълзи
27. света гора зограф
28. Свети места вж загубените софийски храмове
29. Душата след смъртта - Йеромонах Серафим Роуз
30. Архимандрит Серафим (Алексиев) — Духовно наследие