– В Белгородска епархия в настоящия момент се готви канонизация на архимандрит Серафим Тяпочкин. Отец Сергий, бихте ли могли да ни разкажете за познанството си с този старец? Как попаднахте при него?

– По Божий Промисъл в Православната Църква ме доведоха духовни чеда на отец Серафим. Тогава бях на 19 години. Първите ми стъпки бяха направени именно под ръководството на духовни чеда на батюшката. Това е отец Константин Скроботов, отец Алексий Семкин и други. С тяхна помощ аз за първи път попаднах в Ракитное.

Тогава отецът беше болен и не се получи да се видим. Срещата се състоя, когато отидох за втори път. Отец Серафим ме попита: „Какъв въпрос имате, какво искате?” Аз бях слушал много неща за него и се отнасях с благоговение и пълна вяра, на каквато въобще бях способен в този момент, тъй като ходих в храма от няколко месеца. Аз казах: „Батюшка както кажете така и ще постъпя. Където и да ме изпратите, там и ще отида. Аз си търся духовен отец, и ако ми покажете човек, към когото мога да се обърна за духовно ръководство, то ще отида при него незабавно.”

Той помълча, погледна ме и каза: „А може би аз сам ще ви взема?” Аз бях просто потресен, тъй като сам не бих дръзнал да искам подобно нещо. Моят живот току-що започваше; аз не очаквах, че великият старец, светият човек  може да ме удостои със своето общение. Казах му: „Благодаря ви батюшка, толкова се радвам. Какво да правя сега?” „Идвайте, поне веднъж по време на пост за Изповед и Причастие.”

Аз не знаех какво друго да попитам, защото съвършено не бях очаквал такъв развой на събитията. С приятелите ми скоро се завърнахме в Москва. Измина време, при мен се натрупаха въпроси и аз започнах регулярно да ходя в Ракитное. Тогава бях четец в един от подмосковските храмове, въпреки това ми се отдаваше достатъчно често да ходя при батюшката, примерно веднъж на месец и половина. Настоятелят на храма винаги ме пускаше и в това също имаше особена милост Божия.

Аз живеех в Ракитное по цяла седмица. Като правило веднага да попаднеш при отеца не се получаваше. Той боледуваше или беше зает. Отец Серафим беше изкарал повече от 20 години в сталинските лагери и заточения, поради което боледуваше много от сърце, понякога се налагаше да се вика Бърза помощ. При него се стичаха хора от цяла Русия, особено много духовници идваха на изповед. В миналото той е бил духовник в Курско-Белгородска епархия, но при него идваха и свещеници от Сумска, и от Харковска епархия и от Москва и братя от Троице-Сергиевата Лавра; доста често при него идваха архимандрит Теодор, архимандрит Алипий (сега той оглавява издателския отдел в Лаврата), също монаси от Почаев и много други.

При отец Серафим идваха и владици. Например Рижския митрополит Леонид. Тогава той беше архиерей на Курско-Белгородска епархия и имаше духовна връзка с батюшката, водеха кореспонденция, а о. Серафим пращаше при него много хора за ръкоположение. Затова в Рижска епархия имаше много ръкоположени от духовните чеда на батюшката. Посещаваха го също и монахините от Рижския Спасо-Преображенски манастир. Курският владика Никон, тогава беше вече на покой, също съхраняваше връзка с отеца, владика Хризостом – всички те много уважаваха отец Серафим. Много архиереи му изпращаха поздравителни телеграми. Познаваше го и патриарх Пимен, който до колкото ми е известно, понякога искал съвет от него.

Отец Серафим преди всички приемаше духовенството, считайки, че миряните могат да почакат, затова и се налагаше да се чака дълго. Батюшката приемаше на ден по няколко човека, а в дните, когато имаше служба, или не приемаше никого, или три-четири човека, не повече.

– Отец Сергий, какво се знае за живота на отец Серафим?

Батюшката се родил във времето на православна Русия, в началото на века. Тогава особено в руската провинция било така: тези, които искали, ходели на църква, а които не искали – мислели за революции. Родителите на о. Серафим, Александър и Александра били прости и много благочестиви хора. Затова и той бил възпитан в благочестие и православна вяра. Първите семена на Словото Божие той възприел от родителите.

След това отецът постъпил в Московската духовна семинария. В 1919 г. той завършил и взел изпита за постъпване в Академията, но не му се отдало да учи там, защото в същата година тя била закрита. Наложило му се да работи като клисар няколко години.

Спомням си един разказ, който съм слушал от него, по време на трапеза. „Вие знаете ли – казваше – какъв беше животът по-рано? Батюшката служи в олтара, а певецът е сам на клироса. Той изпява Херувимската, а батюшката от олтара със сълзи казва: „Моля те, повтори.” Усещаше се, че о. Серафим разказваше случай от своя живот, толкова проникновено разказваше. Когато човек извършва богослужението благоговейно това се предава на всички. От този разказ е видно, че още тогава батюшката, въпреки младостта си, бил действително силен молитвеник.

След това батюшката се оженил и приел свещен сан.

Настъпили тридесетте години, време на гонение. Като ревностен пастир и проповедник на православното учение, отецът не изкарал дълго на свобода. Обновленците, предшественици на сегашните обновленци, встъпили в съюз със съветската власт и започнали да преследват православните. За борбата си с обновленците батюшката и получил първата си присъда – пет години.

Като цяло, той казваше, че тогава те много са се борили и страдали за Православието – от непоменаващите, от разколи, като иосифлянския и григорианския. Той не ги признавал за истинска Църква. Когато го попитах как да се отнасям към Руската Задгранична Църква, наследница на разкола на митр. Иосиф, той отвърна: „РЗЦ е несъмнено разкол и с нея не може да има никакво литургично общение.” Аз се заинтересувах: „А как да се отнасям към митр. Антоний Храповицки и неговото богословие?” – батюшката е учил при него, слушал е негови лекции в семинарията. Той каза: „Митрополит Антоний е светило на руската богословска наука.” На въпроса мога ли да поменавам карловчаните, той отговори: „Аз мисля че могат да се поменават, Бог ще прецени кой е бил прав.” В тридесетте години ситуацията е била много сложна, руснаците заминавали в емиграция. Сега всичко стана ясно, докато тогава какво е можел да направи човек, който се е оказал в Америка или в Европа, където не е имало РПЦ, а само задгранични епископи? Ето защо о. Серафим считаше, че карловчаните могат да се поменават за упокой. Въобще, може да се каже, че той се отнасяше непримиримо към всички видове разкол.

Известен е следният случай от живота на отеца в лагерите. Изпратили го с някакво поръчение в друг лагер, доверявали му се, въобще и на другите свещеници. Той се заблудил в тайгата, а било зима. Той разбирал, че ако остане сега, зимата, в гората, то просто ще замръзне, ще погине. До вечерта се опитвал да намери пътя, започнало да се смрачава. Тогава преклонил колене, застанал на молитва и дълго се молил. Вдигайки очи, видял, че сред гъсталака сияят някакви огньове. Тръгнал към тях и излязъл до този лагер, в който бил пратен.

Батюшката признаваше това за несъмнено чудо Божие, разказваше този случай нееднократно, привеждаше го като пример за това, че Господ помага на своите раби, намиращи се на някакво послушание или търпящи страдания за Него.

Когато батюшката излежал поредната присъда и отишъл да си получи паспорта, следователят му задал въпрос: „Гражданино Тяпочкин, какво смятате да правите занапред?” „Да служа на Господа” – бил неговия отговор. За това той получил нова присъда, без да излезе на свобода, с покорност и смирение приемайки новото изпитание.

След това, когато след смъртта на Сталин гоненията на Църквата се прекратили, хората започнали да излизат от лагерите. За напред били хрушчовските гонения. В това време отецът служил в Днепропетровска епархия.

В края на 50 те неговата съпруга починала. Тогава протойереи Димитрий Тяпочкин написал на архиерея прошение за постриг, в което указвал, че в монашество иска да приеме името на преп. Серафим, тъй като от младини много почитал този светец. Молбата му била изпълнена и оттогава иеромонах Серафим служил в различни енории на епархията. Архиереят, който много го уважавал, му предлагал да служи в съборния храм, но батюшката се отказал и помолил за някакъв уединена енория, за да е просто в тишина и да съхрани молитвения дух.

По-късно той бил назначен за духовник на Курско-Белгородска епархия. В последните си години той служеше в село Ракитное, живееше при храма, там и почина на втория ден на Пасха 1982 г.

На четири километра от Ракитное служеше схиарх. Григорий. Отец Серафим отиваше при него на изповед, считаше го за свой духовник, или просто за да отдъхне, защото в Ракитное имаше много народ, и само да излезеше на улицата, веднага го обкръжаваха хора с различни молби. Тези двама подвижника бяха много задружни помежду си. Неотдавна в Москва излезе брошура за отец Григорий, а в Белгородска епархия – голяма, пълна книга за този подвижник на нашето време.

превод от руски  “Духовная жизнь начинается с покаяния”