Николай Каверин

 

Толерантността (в превод — търпимост) — е новата квазирелигия на западното либерално-демократическо крило, своеобразна «конфесия» със свои неприкосновени «догмати», «светии», «светини» (либерализъм, демокрация, политкоректност, свещени права на религиозни, национални и сексуални малцинства (права на човека), антиклерикализъм, икуменизъм, холокост и проч.). По отношение на онези, които посмеят да застрашат тези «светини» обаче, никаква толерантност не може да има: веднага му залепват етикети като «екстремист», «расист», «шовинист», «фашист», «хомофоб», «антисемит», «нацист», «човеконенавистник», «реакционер» и производни на тези думи прилагателни.

Както пише Патрик Дж. Бюкенън в книгата «Смъртта на Запада»: «Какво ли би станало, ако им хрумне да осмеят Холокоста — например да направят компютърен колаж на голата Ане Франк*, която флиртува с есесовци в Освиенцим?» (с. 265). Ала ето че осмиване на християнството и руската история — е в реда на нещата: да вземем за пример филма «Последното изкушение на Христа», изложби като «Внимание, религия!» и прочее гадости, които нямат брой!

В угода на политкоректността Министерството на образованието и либералните СМИ (средства за масова информация) блокират преподаването в училищата (дори факултативно) на «Основи на православната култура». «Многоконфесионалната» Руска държава не може да преглътне подобна «фашистка неполиткоректност» в училищата! А на практика факултативни и платени трябва да бъдат именно всички дисциплини, които проповядват атеистически мироглед, а в качеството на задължителен предмет трябва да се въведе Закон Божий, а не някакви невнятни културологични «Основи на православната култура».

В угода на догмата за «политкоректност» в 2005 година либералните СМИ всячески се опитаха да дискредитират 625-годишния юбилей от победата в Куликовската битка над монголо-татарите в 1380 година, а също и новия държавен празник 4 ноември — освобождението на Москва от полските нападатели.

В угода на «политкоректната толерантност» постоянно ни се внушава митът, че у съвременния терорист няма нито религия, нито националност, (въпреки «пояса на шахида»** и Корана под мишница!).

Еднозначното осъждане от страна на Църквата на содомската «любов» и еднополовите бракове се разглежда от «правозащитниците» — най-активните «мисионери на толерантността» — като недопустима в либералното общество проява на «средновековно мракобесие» и неполиткоректност към особената и нетрадиционна сексуална ориентация. «Неполиткоректно» в тази светлина е и самото Свещено Писание — Словото Божие.

Твърдението, че пълнотата на Христовата Истина се съдържа само в Православната Църква и затова е необходимо мисионерство на Православието сред всички народи по земното кълбо, за либерално-правозащитното съзнание представлява въпиющо «нарушение на политкоректността».

Забележителният руски публицист М. О. Меншиков писал още в 1910 година, когато в нашето Отечество се наливали основите на всевъзможни търпимости:

«Ние живеем в необичайно либерален век, когато търпимостта се е превърнала в най-висш принцип, но нали искрената вяра е любов, която е ревнива и никаква “търпимост” не допуска. Обявете пълна “търпимост” и за вярващото сърце ще бъде трагично нарушена чистотата на съзнанието и целомъдрието на душата, желаеща да бъде достойна за Бога. Нещо смрадно, каквото е грехът на седмата заповед, нахълтва в областта на вярата, когато започнат да не забелязват ересите и съвсем да забравят за тях... Желаейки с всички сили да се харесат и угодят, у нас са готови да пожертват даже достойнството ни на народ, че дори и такава хилядолетна гордост на Русия, за каквато се е считало Православието».

Даже в църковната сфера, в угода на същата тази «политкоректна толерантност», сега все по-рядко и по-рядко се допускат строго богословските и светоотечески определения като «еретик», «разколник», «иноверец». Ние безусловно сме длъжни без ненавист и озлобление да се отнасяме към иноверците, еретиците и разколниците, защото и те са по същество образ Божий, но сме длъжни да се гнусим от ересите, разкола, неправоверието, в мирен дух да разясняваме заблужденията, да обръщаме и техните заблудени души към познание на Господнята истина, истината на Онзи, Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до нейното познание (1 Тим. 2:4).

Как точно го е забелязал английският християнски писател Г. К. Честъртън: «Търпимостта е добродетел за хората, които вече не вярват в нищо».

В светлината на това блестящо определение ще приведем съобщението, публикувано в православния обзор «Радонеж» (2005, № 7). Не толкова отдавна в Москва беше създаден московски отдел на фонда на Дж. Сорос «Институт за толерантност», «обгрижван духовно» от московския свещеник-икуменист Георги Чистяков от храма в Столешниково, известен със своите екстравагантни антиправославни изказвания по католическото радио «София» през 90-те. В този «Институт за търпимост» (в превод на руски), съгласно «Радонеж», се провежда колоквиум на тема «Многообразие на религиозния опит», което на руски навярно би било по-точно да се преведе като «многообразие на духовната блуд».

Порядъчните хора не посещават «Дома на толерантността». Православните не си струва да общуват и с особи с «толерантно поведение» като батюшка Чистяков от Столешниково.

Между другото «толерантност» е медицински термин и представлява диагноза. В медицинския речник четем: «Толерантност — това е снижаване на съпротивителните сили на организма към вредни външни инфекции».

Ако в това определение за толерантност под организъм се приеме съвременното руско общество — народът, то стават явни всички цели на «мисионерите на толерантността» в Русия.

Благодатный Огонь

Превод: Десислава Главева

* Ане Франк е еврейско момиче, родено в Германия, прекарало по-голяма част от живота си в Холандия. По време на Втората световна война се укрива от нацистите със семейството си в Амстердам и води дневник, публикуван след края на войната. Умира в концентрационен лагер. - бел. прев.

** «пояс на шахида» - (шахид – араб. – свидетел за вярата, мъченик, а от по-ново време и терорист) или «пояс на смъртника» — е самоделно взривно устройство, което терористът-камикадзе надява на тялото си под дрехите, за да извърши убийства (обикновено масови) чрез самовзривяване. - бел. прев.

http://anonybulgaria.wordpress.com/2014/01/26/%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%BF%D0%B0%D1%80%D0%BB%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82-%D0%B2-%D0%B5%D1%81-%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D1%89%D0%BE-%D0%B7%D0%B0-%D1%83%D0%BA%D1%80/

http://anonybulgaria.wordpress.com/

За християнските литии обикновено е прието да се казва, че „Когато шества кръстен ход, адът трепери!” Защото тогава Спасителят, Божията Майка и светците благославят нашите улици и освещават цялата родна земя. А за манифестацията на порока, какво ни остава да кажем?! Не ли, че „Когато шества гей-парад, адът се отваря!” Защото, когато се прави манифестация на порока, кого каним у дома? И този някой като дойде, какво ще стори с нас? Защо все забравяме, че винаги после жънем онова, което преди това сме посяли?

Нима днес, само защото сме измислили друго име на греха, ще го направим по-малък и ще го заличим пред очите на Бога? Дали няма да излъжем обаче единствено себе си, забравяйки, че Този, Който някога наказа Содом и не пощади Гомор, е същият вчера, и днес и вовеки, (срв. Евр. 13:8), а ние сме тези, които се променят.

Навремето тези два града бяха напълно изтребени под небесата, а днес виждаме какво се случва по цялото лице на земята. Но днес на тяхно място се намира безжизненото Мъртво море, което тежко плиска солените си води, с които и нам да напомня, че смъртният грях убива и не е способен живот да роди.

da