Автор : схиархимандрит Йоаким Пар


Схиархимандрит Йоаким (Пар), настоятел на манастира Преп. Мария Египетска в Ню Йорк, в течение на много години се занимава с мисионерска дейност, осигурява помощ за бездомните. През лятото на 2011 г. отец Йоаким посети няколко манастира в Русия и разговаря  с монасите и монахините, миряни и деца. Той говори с тях за любовта – безкрайната, безкористна любов на Бога към човека и ответната любов, която чака от нас Спасителят.

Ние, монасите, трябва да забравим за нашия пол – женски или мъжки. Ние сме монаси. Господ ни призовава да живеем извън слабостите, причина за които се явява полът, и в Него да станем единни. Когато в мъжките манастири започнем да се осъзнаваме преди всичко като мъже, нанасяме вреда на монашеския си живот, защото започва да преобладава агресията и чувствеността. Същото става и с монахините – когато женските чувства преобладават, животът значително се усложнява. Бог е простота, а човекът е сложно същество. Разбира се, тази мисъл може да звучи като философска концепция, но тя означава, че Бог е изключително Този, Който Е – няма никакви сложности. Както няма отклонения в една права линия в геометрията. Точно това имаме предвид с думата “простота”. Когато в света се привнася сложност, тогава нещата се оплитат. Например, някой ви задава въпрос, а вие в течение на един час му давате отговор – така предметът на разговора става много сложен. Но ако вашият отговор е “да” или “не”, разговорът става прост и разбираем. Да допуснем, че имаме няколко дъски с еднакъв размер – еднаква ширина, дължина и височина. Просто дъски. Можеш да вземеш хиляди такива и да ги монтираш заедно, те идеално ще си паснат една с друга и ще представляват единен градеж. Защото са прости. Ако вземеш дъски с различни сечения, различна дебелина, някои гладки, някои рендосани, други окръглени, и се опиташ да ги сковеш заедно, няма да има резултат. Те няма да могат да съставят единна фигура. Същото е и с манастира. Колкото повече се уподобяваме на Бога, толкова  по-лесно  можем да съставим единен организъм. Колкото по-сложни ставаме, колкото повече сме заети със себе си, толкова по-малко ще приличаме на единен организъм. Кои сме ние – прости дъски, които Господ съзижда в единен градеж, или сме сбор от криви греди, които е невъзможно да се монтират заедно?

Чрез благодатта Божия имаме великата възможност да станем светии. Но съществува само един път към светостта – собствената смърт. Апостол Павел казва: “И вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2, 20) и когато това стане реалност в живота на конкретния човек, всеки ще може да живее с вас и вие ще може да се погодите с всеки. Светител Игнатий Брянчанинов в книгата “Принос към съвременното монашество” говори за това, че едно от великите чудеса на монашеския живот се състои не в това, че аз мога да живея с някого, а в това, че другите се оказват способни да живеят с мене. Ако имахме възможност да се клонираме с детайлна точност във всички телесни, духовни и социални аспекти на нашата личност – да се клонираме с всички наши достойнства и недостатъци, а след това да поставим пред себе си това съвършено копие, бихме открили, че този клонинг ни докарва до такава степен на безумие, че сме готови да убием собственото си копие. Именно това правим с другите хора, без дори да се досещаме. Причината за това е, че в центъра на нашия живот сме самите ние, а не е Христос. Ако Господ беше център на нашия живот, бихме обикнали всеки, никога не бихме се раздразнявали, не бихме излизали извън равновесие. Но ние се дразним, вълнуваме се, притесняваме се, защото обичаме преди всичко себе си.

Ако говоря лично за мен – моят вътрешен живот се намира в състояние на пълен безпорядък. Даже казах на майката настоятелка, че крайно много ме смущава начинът, по който ме приемат във вашата обител – иска ми се да избягам и да се скрия, защото аз знам кой съм в действителност. И ако ти  опиташ да разбереш кой си и Бог те благослови с това разбиране, осъзнаваш, че в тебе няма нищо достойно за любов, освен това, че Бог ни е възлюбил първи. Бог ни обича не затова, което можем, или не можем да правим, той ни обича затова, защото ни е създал. И каквото и да извършим, Той няма да спре да ни обича.

 Ето на това сме длъжни да се научим и ние. Но проблемът е в това, че ние обичаме себе си. Ще кажете: “Не, аз не обичам себе си.” Когато така ми каза веднъж един от моите монаси, аз му отвърнах: “Седни, аз ще те фотографирам, а снимката ще дам на иконописците, защото сред нас живее светец!”

Искам да ви науча на три неща. Първото – послушанието е живот. Второто – по-добре да си послушен, отколкото прав. Третото – ако ти не умреш, преди да умреш, ще умреш, когато умреш.

Едно от чувствата, с помощта на които човек придобива знание, е зрението. Въпреки това нищо не ни подвежда така, както зрението: “Аз мислех, че е станало еди какво си, аз мислех, че това е толкова малко, че това е било друг цвят и т. н.” И хем знаем това, хем, осъзнавайки своето ограничено виждане на ситуацията, все пак много го ценим.

 Всичко, което ви е нужно, за да станете светии, всичко е изцяло в този манастир. Не е нужно да ходите някъде другаде, нито да търсите нещо. Нужно ви е да влезете във война със себе си, против своите страсти.

 Ние всички сме извънредно скверни чада на своя Творец. Един от моите братя беше психолог. Веднъж – преди 40 години, – когато в САЩ за първи път стана модерно да се разсъждава как някаква дисфункция вътре в семейството, която ни е влияела в детството, обуславя нашите постъпки като възрастни, разговарях на тази тема с него. И той ми постави следния въпрос: “А може ли въобще да се говори за “правилно функциониращи семейства?” Погледни човечеството, Божието семейство – то е напълно дисфункционално!”

Във вашия град е живял велик светец. Не знам доколко е истина, но един стар епископ – архиепископ Аверкий (Таушев) – ми разказа следното. Той много се интересувал от психология и веднъж един студент му казал, че св. Иоан Кронщадски четял Зигмунд Фройд. И на студента му било много интересно да узнае мнението на арх. Аверкий по този въпрос. Студентът попитал:

- Чували ли сте за Зигмунд Фройд?

- Разбира се, чувал съм – отвърнал архиепископът.

- Владико, нима вярвате в психическите заболявания?

А архиепископът казал:

- Естествено, аз виждам това всеки ден. Всеки, който обича Бога и който въпреки това е готов по собствена воля да извърши грях, а не да отвръща с любов, е истински психически болен.

Представяте ли си кои сме?!

Монашеският живот съществува за това, за да ни помогне да умрем за себе си. Помислете си колко време и сили сме прахосали за нещата, които правим и говорим? Моделът на поведение, на който сме длъжни да подражаваме, ни е даден от Христос: Той дойде на земята не за това да Му послужат, но за да послужи Сам; Той дойде, за да обича. Трябва да се научим от Него на това. Ако ти не обичаш всички, значи обичаш само себе си и никой друг, защото любовта не прави разлика. В противен случай става дума не за любов, а за самоуслаждане.

Единствената реална свобода за нас, както и за всяко Божие творение, се заключава в послушанието. Това е така, защото Бог ни е сътворил и Той знае, че за нас това е най-доброто. И ако ние сме Му послушни, то вършим това, за което сме сътворени. Например, имаме автомобил и вместо бензин сипваме в резервоара му сироп – така няма да подкараме и най-добрия автомобил, защото той просто не е произведен за това гориво. Ако оказваме послушание на самите себе си, а не на Бога, то няма да попаднем в рая, именно защото сме създадени не за нещо друго, а за това – да обичаме Бога и ближните.

 За любовта ние не знаем нищо. Вижте себе си! Никой от нас не може да обича всички, ако не вярва в Бога. Важно е да знаеш в какво вярваш. Всеки от нас живее за себе си даже в манастира, от което се губи всякакъв смисъл от нашето пребиваване в него.

Общувайки с монахините, аз винаги им говоря – силните емоции, които са присъщи за жената, са за тях едновременно и благословение, и проклятие. Но не самите емоции са проблем, а доверието към тях. Поради емоциите живеят като във водовъртеж – ако вашите емоции не го завихрят още и още, то ще са емоциите на вашата съседка… Идваш в манастира при сестрите и вместо да изпитваш постоянна радост от общението със Спасителя, се придвижваш през море от емоции. Признак за любовта е радостта, духовната любов – това е радост. Това не означава, че трябва да търчиш, да се кикотиш и да викаш. Означава да знаеш за какво сме тук, да се радваш за това, че Бог ни изпраща всичко, от което се нуждаем. Когато ставате сутринта, трябва да благодарите на Бога за това, че Той ни е дал още един ден за покаяние. Често нашата първа мисъл сутринта е: “Отново трябва да ходя в храма, след това да работя, къде си оставих хапчетата?…” Нещо с нас не е в ред. Ние сме влюбени в себе си, ние сме егоцентрични.

 Аз мисля, че всички четете Свещеното Писание, а ако поради някакви причини не го четем, поне го чуваме, когато го четат в храма. Господ Иисус Христос ни казва: “Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Мт. 25:40). Какво би станало, ако срещнем лице в лице Христа в църквата – а ние идваме тук (както често става) раздразнени и зли, какво би ни казал? Какво става с нас? Повтарям – ние сме влюбени в себе си.

Да вземем опита от молитвата, или по-скоро – отсъствието на такъв. Всички знаете какво е метеоритен дъжд. Когато метеоритът попадне в атмосферата, го обхваща пламък и той се пръска на много парчета, падащи именно като метеоритен дъжд. В нашата глава, когато се опитваме да творим молитвата, става нещо подобно. Хиляди мисли, които не са свързани въобще с Бога, се носят из главата. Това е, защото обичаме себе си, а не Бога.

Един от великите западни отци – св. Бенедикт, бащата на западното монашество, казвал, че монасите трябва да търсят Христос във всички проявления на живота, не предпочитайки пред Него нищо – нито себе си, нито своето семейство, нищо. Но, знаете ли, ние предпочитаме каквото и да е пред Него.

 Това, за което говори Господ, е много просто, ние неимоверно го усложняваме и оплитаме. Той ни казва: “Очи имате, не виждате ли? Уши имате, не чувате ли?” (Мк. 8:18). Това е така, защото ние желаем изпълнението на своята собствена воля винаги – правим само това, което ни носи удоволствие, и ублажавайки себе си, ставаме или роби на това, което ни е приятно, или се дразним, защото не го получаваме в достатъчна степен. Аз се моля Бог никога да не ви даде това, което искате от Него, а да ви даде това, от което се нуждаете. Защото и вие, както и аз, сме неразумни и не знаем какво ни е нужно, а знаем само това какво искаме.

Дойдох тук като експерт по един въпрос: как се извършва грях. Поне аз винаги правя това. Това е и цялото ми знание. Но се боря за друго – да разбера какво собствено означава монашеският живот. Господ ми е явил своята милост и бих искал да споделя с вас опита от тази борба, да ви спася от срещащите се по този път капани, главният от които е нашето собствено аз. На земята няма човек, който да ви нанесе по-голяма вреда, който да ви лъже и измамва повече от самите вас. И тогава можете ли да ми обясните защо се доверявате на себе си? Ние трябва да се доверяваме на Бога, един другиму, но не и на себе си.

 Най-сложното послушание в манастира – това е послушанието на настоятеля или настоятелката. Ще ви обясня защо: Игуменът или игуменката, както и всички останали членове на монашеската община, са длъжни да търсят Бога и да служат на своите братя и сестри. Но разликата между нас се заключава в това, че вие отговаряте само за себе си, а игуменът или игуменката отговорят и за всеки от вас. В деня на Страшния съд вашата игуменка ще застане заедно с вас и когато ви съдят, ще бъдете съдени заедно с нея. И Бог ще ви попита: “Обичахте ли вашата игумения и оказвахте ли й послушание?” А нея ще я питат: “Обичахте ли и служехте ли на всички?” Моето спасение зависи от моите братя, а тяхното спасение зависи от мен.

Скъпи сестри, разбирате ли какво означава покаяние? Когато приемаме монашеско пострижение, ни казват, че манастирът е мястото на нашето покаяние. Какво означава това? Ако не знаете, значи не се занимавате с покаяние! Господ ни призовава чрез Иоан Предтеча: “Покайте се, защото се приближи Царството небесно!” (Мт. 3:2). Каете ли се? Какво означава да се каем? Помните ли – Понтий Пилат питал Господа: “Какво е истина?” А ние питаме: “Какво е покаяние?” Как можем да се каем, ако не знаем какво е покаяние? Покаяние – това не е живот в хленчене и нещастие, това не е мъчение, с което ние изтезаваме себе си или другите. Покаянието е радикално изменение в направлението на живота на човека. Ако си отивал на север, а сега вървиш на североизток, това не е радикално изменение. Радикално да измениш посоката си, означава да вървиш на юг. Каква посока има вашият живот? Не ми отговаряйте каква трябва да е, а каква е сега. Аз мога да ви кажа какво направление следва моят живот – в посока на самия себе си, докато би следвало да върви натам, накъдето е Бог. Господ казва: за да живеем, ние трябва да умрем, за да намерим живота си, трябва да го изгубим. Ако искате да вървите след Мене, трябва да вземете своя кръст, да се отречете от себе си и да Ме следвате (вж. Мт. 16:24). Господ казва, че единственият начин да вървим след Него, е да умрем за себе си и да живеем в Него. Ето това е радикално изменение в направлението на живота ни.

Господ мисли за нас, промисля за нас и ни обича постоянно. Постоянно – иначе просто не бихме съществували. Ако всичко ви е добре, то от 24 часа ще помислите за Бога 10 минути – през останалото време ще мислите за себе си. Ако обаче от 24 часа Бог мисли за нас само 10 минути, ние просто нямаше да съществуваме. Ако ние създадем семейство и работим за неговото препитание само по 10 минути, щяхме да умрем от глад. Ако постъпвайки в университет, учим по 10 минути на ден, нямаше никога да завършим. Ако искаме да се озовем в рая, искаме да сме с Бога, но Му посвещаваме само 10 минути, а останалото време посвещаваме на грижа за себе си, ние никога няма да намерим Бога.