Самото Свещено Писание, когато говори за тези добродетели, ги подрежда във възходяща градация. Човек, възрастващ от една към друга добродетел – възраства от вярата към надеждата, от надеждата към любовта и после възраства към премъдростта. Как става това?

Да обърнем отначало внимание на вярата – що за дума е, що за действие е? Ние с вас твърде често употребяваме, особено в църковните среди, тази дума, но не по-рядко употребяваме тази дума и в извънцърковна среда. Ние с вас говорим за това, че вярваме: в себе си, в своите достойнства, в своите способности, в своите таланти, в своите умения, в своя успех… Ние с вас също говорим, че вярваме на заобикалящите ни хора, ние с вас вярваме често във въображаеми и измислени духовни миражи и фантоми. Ние с вас вярваме (или някои от нас) в поличби, в хороскопи, в предсказанията на маите за края на света… Ние с вас вярваме на нашите политици… В какво ли само не вярваме! И затова самото това качество на вярата трябва да бъде разяснено.

Каква трябва да бъде вярата, за да бъде истинска? И ето тук ние с вас прекрачваме и правим друга крачка – към надеждата. Само този човек има крепка вяра, който открива, че неговата вяра е насочена към нещо живо. Към това живо, с което може да се установят взаимоотношения, което дава отговор, с което може да се съедини.

Ние откриваме, че нашите очаквания, нашите надежди имат някакво основание в реалността – било то хората, които ни заобикалят, са способни да ни дадат обратен отговор; било то нещо по-висше, към което се обръщаме – също откликва на нашия призив, на нашия вопъл, на нашия плач. 
Тогава нашата вяра се укрепва и изпълва с надежда. Защото ако може да има вяра в абстрактни и измислени неща, тогава може да има и надежда също на неща измислени, може да има необоснована надежда. Ние, слушащи ежедневно на богослуженията четивата от Псалтира, трябва рано или късно да обърнем внимание върху тези стихове, когато свети пророк Давид нееднократно говори, че надеждата на грешния човек ще бъде посрамена. И че само истинската надежда ще бъде оправдана. Каква е тази истинска надежда?

Оказва се, че не е достатъчно за нашата вяра да установим някакви взаимоотношения, не е достатъчно за нашата надежда да знаем, че ще има отклик на нашия призив. За нас е необходимо да знаем, че в този отклик ще се съдържа грижа, ще се съдържа внимание, ще се съдържа истински интерес и загриженост за това какви сме ние, какво търсим, какво искаме, какво ни боли. Ние с вас откриваме, че надеждата само тогава истински укрепва, когато този обект, към когото е насочена тази надежда, е загрижен за нас и ни обича.

Но даже това, оказва се, е малко. Не само този, както аз сега го нарекох, обект, засега, трябва да изпитва към нас любов, но и ние трябва да изпитвате любов към този предмет на нашата надежда, защото надеждите могат да бъдат необосновани и продиктувани от нашите себични стремежи, егоизъм, самолюбие.

И светите отци ни казват, че само тази надежда ще бъде оправдана, която не поставя за глава на ъгъла своето „Аз”. Тази надежда ще бъде оправдана, която е готова да отсече своите користни интереси, готова е да отсече всичко нечисто – както пише и Свещеното Писание, говорейки за надеждата: „Ако насочиш сърцето си и простреш към Него ръце, и ако има порок в ръката ти, а ти го отмахнеш и не оставиш беззаконието да обитава в твоите шатри, то ще подигнеш неопетненото си лице, ще бъдеш твърд и няма да се боиш. Тогава ще забравиш тъгата: като за оттекла се вода ще си спомняш за нея. И животът ти ще тръгне по-ясен от пладне; ще просветлееш като утро. И ще бъдеш спокоен, защото има надежда; ти си ограден, и можеш да спиш безопасно” (Иов 11: 13-18).

И така, за да има нашата надежда основание в реалността, за да не отслабва, да не оскъдява, да не изтлява и да не се разрушава – трябва този, на когото възлагаме нашата надежда, да ни обича и ние да обичаме обекта на нашата надежда.

Но нима не ще е истина, ако кажем, че често пъти и тази голяма дума – любов ние ежедневно използваме в съвършено профанизиран, опошляващ тази дума контекст? Тази дума заради нашата невъцърковеност, бездуховност, телесност, материалност, греховност – извиква в паметта образи на любовта съвсем не заслужаващи надежди, и не заслужаващи това, заради което тя живее.

Ние с вас говорим за любов страстна, любов, готова да се възползва от ближния, да го направи или обект на своята похот, на своето въжделение и да вижда в този човек изключително източник на удоволствие за себе си. Ние с вас говорим със същата лекота „аз обичам” по отношение и на най-близките си хора, и по отношение – на домашните животни, на храната, на предметите на изкуството… Ние често пъти зад тези многочислени „аз обичам” – губим значението на думата ”любов”.

И затова се оказва недостатъчно просто да имаме любов, и в любовта да имаме надежда, и надеждата да укрепва с любовта, но необходимо е всичко това, по думите на нашия съвременник – Паисий Светогорец – да се короняса, да се увенчае с царицата на всички добродетели – софия – с премъдростта, с разсъдителността.

С разсъдителността, която ще бъде способна да отличи доброто от злото. Защото, както четем в житието на свети преподобни Антоний Велики, който обръщайки се към своите ученици, казва, че много хора са изтощили своето тяло с пост, много хора са положили на олтара на своя подвиг своето здраве и много години. Но често пъти се оказвало така, че след години на подвиг, тези хора падат, защото подвигът им не бил ръководен от разсъдителност. И затова светите отци наричат венец и царица на всички добродетели тази същата софия, която Свещеното Писание и днешният празник, поставят в края на тази редица от изброените добродетели.

Нека с вас се стараем да живеем така, че нашите постъпки да не бъдат необмислени. В нашия подвиг да не бъдем самонадеяни. Нашата вяра да се закалява с истинска самоотверженост заради Този, за Когото си струва да жертваме себе си. Защото Той ни е показал колко крепко ни обича, че е готов да отдаде Самия Себе Си заради нашия живот. Амин.

Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев