Прочетен: 690 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 08.09.2013 06:13
Автор: Прот. Йоан Карамихалев
Християнската любов е особено чувство, приближаващо човека към Бога, Който Сам е Любов /1 Иоан 4:8/. В сферата на земните чувствания няма по-висше чувство от майчинската любов, готова за саможертва. И цялата история на отношенията на Бога към човека е непрекъсната история за самопожертването на Небесната любов. Небесният Отец като че ли за ръка води към спасение грешника, Своя враг и изменник, и не щади за неговото спасение Своя Единороден Син. Синът Божи, слизайки от небето, се въплощава, страда и умира, та чрез възкресението да даде на грешника тази блажена вечност, която той е загубил чрез своята измяна. А преди страданията Той дава на Своите верни нещо като завещание – заповед, идеал: ”Както Аз ви възлюбих, така и вие – да се обичате един друг” /Иоан 13:34/.
Такъв е идеалът на безкористната християнска любов. Тя обхваща всички – не само приятелите, но и враговете. Господ в Евангелието казва направо: ”Ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат. И ако правите добро на ония ,които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото” /Лука 6:32-33/. С това Господ ни предупреждава за егоистичния користен характер на нехристиянската любов. В тази егоистична любов главното е нашето собствено “аз”, нашето самоудовлетворение от това чувство. А на нас, християните, Господ ни е заповядал друго: ”Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, молете се за тези, които ви обиждат и ви гонят” /Лк. 6:27,28/. Християнинът трябва да обича другите хора не заради доброто им отношение към него, а заради тях самите, и любовта му трябва да желае тяхното спасение, макар и те да са се отнесли враждебно към него.
Може би, никъде в Свещеното Писание не се разкриват същността и свойствата на християнската любов така, както в 13-та глава на първото послание на ап. Павел до Коринтяни. Не напразно тълкуватели на Свещеното Писание наричат тази глава химн на християнската любов. В нея апостолът съпоставя християнската любов с различни духовни дарования и добродетели и, след като в края на предишната 12-та глава обещава да разкрие “път още по-превъзходен” /ст.31/, с неотразима убедителност разяснява колко по-високо стои любовта от всички други дарования и преживявания на човека.
“Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, - казва апостолът - ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека” /т. е. подобен на бездушните предмети, които въздействат само на външния слух на човека, а не на неговото сърце/. И всички висши добродетели – пророчеството, знаенето на всички тайни, вярата, творяща чудеса и даже подвизите на самоотречение и мъченичество без любов са нищо, и само от нея придобиват своята цена.
“Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безчинства” /1 Кор. 13:4,5/ – тя прави човека търпелив, кротък, смирен и благожелателен към всички. “Любовта не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина” /1 Кор. 13:5,6/. Това е сила, всепобеждаваща, силата на смирената любов, унищожаваща егоизма и злобата, гнездящи се в сърцето на човека. И тази истинска любов винаги търси правдата и истината, а не лъжата и угодливостта. И накрая – “Любовта всичко извинява, на всичко вярва, винаги се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада” /1 Кор. 13:7,6/. Нищо не може да я сломи – ни изпитания, ни мъки, ни скръб, ни лишения, ни разочарования. И в другия – по-добър свят – тя ще отиде с християнина, и в цялата си пълнота ще се разкрие именно там – когато ще изчезнат не само дарбите пророчество и езици, но ще се прекратят вече вярата и надеждата. Вярата ще се замени с виждане лице в лице, а надеждата ще се сбъдне; само любовта ще царства во веки веков. И затова същият апостол казва: ”Любовта е изпълнение на закона” /Рим.13:10/.
Ние така сме привикнали към словосъчетанието “християнска любов”, толкова пъти сме слушали проповеди и призиви за нея, че ни е трудно да разберем вечната новост, необичайността на това, което е заключено в тези думи. Сам Господ посочва тази новост в Своята прощална беседа с учениците Си: ”Нова заповед ви давам, да любите един другиго” /Иоан 13:34/. Но нали за любовта, за ценността и висотата на любовта светът знаел и преди Христос, и нима в Стария Завет не намираме тези две заповеди – за любовта към Бога /Втор. 6:5/ и за любовта към ближния /Лев. 19:18/, за които Господ е казал, че на тях се крепят закона и пророците /Мат. 22:40/? И в какво е тогава новостта на тази заповед, новост, при това не само в момента на произнасяне на тези думи на Спасителя, но и за всички времена, за всички хора, новост, която никога не ще престане да бъде новост?
За да отговорим на този въпрос, достатъчно е да си спомним един от основните признаци на християнската любов, както той е посочен в Евангелието:”обичайте враговете си”. Помним ли ние, че тези думи съдържат в себе си нечувано изискване за любов към тези, които тъкмо не обичаме! И защо те не престават да поразяват, да плашат и, главното, да ни съдят. Наистина, именно защото тази заповед е нечувано нова, ние често я подменяме с нашите лукави човешки тълкувания – ние говорим за търпение, за уважение към чуждото мнение, за незлопаметност и прощение. Но колкото и да са велики сами по себе си тези добродетели, даже техния сбор не е още любов. И новата заповед, възвестена в Евангелието, ние през цялото време подменяме със старата – любов към тези, които ние вече и така обичаме по човешки, любов към роднините, към приятелите, към единомишлениците. Но забравяме при това, че за тази – само природна, човешка любов в Евангелието е казано: ”който обича баща или майка… син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене” /Мат. 10:37/ и “ако някой дохожда при мене и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си…, той не може да бъде Мой ученик” /Лука 14:26/. А ако да отидеш при Христос означава изпълнение на Неговите заповеди, то очевидно, християнската любов не е само просто усилване, разпространение и “увенчаване” на природната любов, но се отличава коренно от нея и даже и се противопоставя. Тя е действително нова любов, подобна на която няма в този свят.
Христовата заповед за любовта е нова и по отношение на ветхозаветната заповед за любов към ближния. Ветхозаветната заповед изисква да обичаме ближния като себе си /Лев. 19:18/ или да не правим на другите това, което е омразно за нас /Тов. 4:15/. Поради нашата греховност и нашето несъвършенство любовта ни към себе си не може да служи като абсолютен и непогрешим критерий за любов към ближните. В противоположност на това Сам Спасителят посочи най-възвишен в нравствено отношение модел за любовта към ближните: ние трябва да обичаме ближните си, както Христос ни възлюби. А Христовата любов към нас е чиста, безкористна, самоотвержена и саможертвена. Докато в естествената любов ние можем да се издигнем най-много до състоянието да обичаме ближните като себе си, в християнската любов ние се издигаме до състоянието да обичаме ближните повече от себе си, т .е. самоотвержено и саможертвено.
В това е новостта на християнската любов, че в Новия Завет човек е призван да обича с Божествена любов, станала Богочовешка любов, Христова любов. Не в заповедта е новостта на християнската любов, а в това, че е станало възможно изпълнението на заповедта. В съединението с Христа в Църквата, чрез тайнствата Кръщение и Причастие с Тялото и Кръвта Му, ние получаваме в дар Неговата любов, причастяваме се с Неговата любов и тя живее и обича чрез нас. “Любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Свети” /Рим. 5:5/. Само в Христовата Църква, където хората могат да се приобщават реално с Господ Иисус Христос и да получават благодатните дарове на Светия Дух, може да процъфтява истинската любов в чистота, пълнота и съвършенство. Християнската любов е плод на човешките съзнателно-свободни искания и усилия и на откликващата Божия благодат.Христос откри на света истинската, съвършената любов като нова нравствена ценност, която се осъществява от вярващите в Църквата. Христос ни е заповядал да пребиваваме в Него и в Неговата любов: ”Пребъдете в мене, и Аз във вас…; защото без Мене не можете да вършите нищо… пребъдете в Моята любов” /Иоан 15:4,5,9/. Да пребъдваш в Христос – това означава да бъдеш в Църквата, която е живот Христов, съобщен и даруван на хората, и която живее с любовта Христова, пребивава в Неговата любов. Тя е всъщност единственият, защото обема всички останали, признак на Църквата: ”по това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” /Иоан 13:35/.Но Църквата е съюз на любовта не само в този смисъл, че в нея всички се обичат един друг, но преди всичко в това, че чрез тази любов на всички един към друг тя явява на света Христос и Неговата любов, свидетелства за Нея, обича света и го спасява с любовта Христова. Тя обича в Христос – това значи, че в Църквата Сам Христос обича света и в него “всеки от по-малките братя”. В Църквата всеки тайнствено получава силата да обича всички “с любовта Иисус Христова” /Филип. 1:8/ и да бъде носител на тази любов в света.
Източник: "Записки по православна християнска етика", С., 2010 г.2. утешение
3. за децата
4. библиотека за дечица
5. уродив ради Христа
6. аутсайдери
7. за младите
8. православен каталог
9. muguet blanc
10. български светии
11. църковни сайтове
12. Жития на светиите - Чети-Минеите на св. Дм. Ростовски
13. jeanne d'arc
14. grenouille verte
15. за науката за смъртта - от П. Калиновски
16. шахмат в рая
17. добротолюбие
18. за молитвата
19. Светици с името Виктория в Православната църква
20. Бог е любов
21. да възпиташ християнче
22. църковен вестник
23. икони света гора.зограф
24. православен свят
25. всемирно православие
26. момкови сълзи
27. света гора зограф
28. Свети места вж загубените софийски храмове
29. Душата след смъртта - Йеромонах Серафим Роуз
30. Архимандрит Серафим (Алексиев) — Духовно наследие