Автор:    Прот. Йоан Карамихалев
   Хрис­ти­ян­с­ка­та лю­бов е осо­бе­но чув­с­т­во, приб­ли­жа­ва­що чо­ве­ка към Бо­га, Кой­то Сам е Лю­бов /1 Иоан 4:8/. В сфе­ра­та на зем­ни­те чув­с­т­ва­ния ня­ма по-вис­ше чув­с­т­во от май­чин­с­ка­та лю­бов, го­то­ва за са­мо­жер­т­ва. И ця­ла­та ис­то­рия на от­но­ше­ни­я­та на Бо­га към чо­ве­ка е неп­ре­къс­на­та ис­то­рия за са­мо­по­жер­т­ва­не­то на Не­бес­на­та лю­бов. Не­бес­ни­ят Отец ка­то че ли за ръ­ка во­ди към спа­се­ние греш­ни­ка, Своя враг и из­мен­ник, и не ща­ди за не­го­во­то спа­се­ние Своя Еди­но­ро­ден Син. Си­нът Бо­жи, сли­зай­ки от не­бе­то, се въп­ло­ща­ва, стра­да и уми­ра, та чрез въз­к­ре­се­ни­е­то да да­де на греш­ни­ка та­зи бла­же­на веч­ност, ко­я­то той е за­гу­бил чрез сво­я­та из­мя­на. А пре­ди стра­да­ни­я­та Той да­ва на Сво­и­те вер­ни не­що ка­то за­ве­ща­ние – за­по­вед, иде­ал: ”Как­то Аз ви въз­лю­бих, та­ка и вие – да се оби­ча­те един друг” /Иоан 13:34/.

 

Та­къв е иде­а­лът на без­ко­рис­т­на­та хрис­ти­ян­с­ка лю­бов. Тя об­х­ва­ща всич­ки – не са­мо при­я­те­ли­те, но и вра­го­ве­те. Гос­под в Еван­ге­ли­е­то каз­ва нап­ра­во: ”Ако оби­ча­те ония, ко­и­то вас оби­чат, как­ва вам наг­ра­да? За­що­то и греш­ни­ци­те оби­чат ония, ко­и­то тях оби­чат. И ако пра­ви­те доб­ро на ония ,ко­и­то и вам пра­вят доб­ро, как­ва вам наг­ра­да? За­що­то и греш­ни­ци­те пра­вят съ­що­то” /Лу­ка 6:32-33/. С то­ва Гос­под ни пре­дуп­реж­да­ва за его­ис­тич­ния ко­рис­тен ха­рак­тер на нех­рис­ти­ян­с­ка­та лю­бов. В та­зи его­ис­тич­на лю­бов глав­но­то е на­ше­то соб­с­т­ве­но “аз”, на­ше­то са­мо­у­дов­лет­во­ре­ние от то­ва чув­с­т­во. А на нас, хрис­ти­я­ни­те, Гос­под ни е за­по­вя­дал дру­го: ”Оби­чай­те вра­го­ве­те си, бла­гос­ла­вяй­те ония, ко­и­то ви прок­ли­нат, мо­ле­те се за те­зи, ко­и­то ви обиж­дат и ви го­нят” /Лк. 6:27,28/. Хрис­ти­я­ни­нът тряб­ва да оби­ча дру­ги­те хо­ра не за­ра­ди доб­ро­то им от­но­ше­ние към не­го, а за­ра­ди тях са­ми­те, и лю­бов­та му тряб­ва да же­лае тях­но­то спа­се­ние, ма­кар и те да са се от­нес­ли враж­деб­но към не­го.

Мо­же би, ни­къ­де в Све­ще­но­то Пи­са­ние не се раз­к­ри­ват същ­ност­та и свойс­т­ва­та на хрис­ти­ян­с­ка­та лю­бов та­ка, как­то в 13-та гла­ва на пър­во­то пос­ла­ние на ап. Па­вел до Ко­рин­тя­ни. Не нап­раз­но тъл­ку­ва­те­ли на Све­ще­но­то Пи­са­ние на­ри­чат та­зи гла­ва химн на хрис­ти­ян­с­ка­та лю­бов. В нея апос­то­лът съ­пос­та­вя хрис­ти­ян­с­ка­та лю­бов с раз­лич­ни ду­хов­ни да­ро­ва­ния и доб­ро­де­те­ли и, след ка­то в края на пре­диш­на­та 12-та гла­ва обе­ща­ва да раз­к­рие “път още по-пре­въз­хо­ден” /ст.31/, с не­от­ра­зи­ма убе­ди­тел­ност ра­зяс­ня­ва кол­ко по-ви­со­ко стои лю­бов­та от всич­ки дру­ги да­ро­ва­ния и пре­жи­вя­ва­ния на чо­ве­ка.

“Да го­во­ря всич­ки ези­ци чо­веш­ки и до­ри ан­гел­с­ки, щом лю­бов ня­мам, - каз­ва апос­то­лът - ще бъ­да мед, що звън­ти, или ким­вал, що зве­ка” /т. е. по­до­бен на без­душ­ни­те пред­ме­ти, ко­и­то въз­дейс­т­ват са­мо на вън­ш­ния слух на чо­ве­ка, а не на не­го­во­то сър­це/. И всич­ки вис­ши доб­ро­де­те­ли – про­ро­чес­т­во­то, зна­е­не­то на всич­ки тай­ни, вя­ра­та, тво­ря­ща чу­де­са и да­же под­ви­зи­те на са­мо­от­ре­че­ние и мъ­че­ни­чес­т­во без лю­бов са ни­що, и са­мо от нея при­до­би­ват сво­я­та це­на.

“Лю­бов­та е дъл­го­тър­пе­ли­ва, пъл­на с бла­гост, не за­виж­да, не се пре­въз­на­ся, не се гор­дее, не без­чин­с­т­ва” /1 Кор. 13:4,5/ – тя пра­ви чо­ве­ка тър­пе­лив, кро­тък, сми­рен и бла­го­же­ла­те­лен към всич­ки. “Лю­бов­та не ди­ри сво­е­то, не се сър­ди, зло не мис­ли, на неп­рав­да се не рад­ва, а се рад­ва на ис­ти­на” /1 Кор. 13:5,6/. То­ва е си­ла, все­по­беж­да­ва­ща, си­ла­та на сми­ре­на­та лю­бов, уни­що­жа­ва­ща его­из­ма и зло­ба­та, гнез­дя­щи се в сър­це­то на чо­ве­ка. И та­зи ис­тин­с­ка лю­бов ви­на­ги тър­си прав­да­та и ис­ти­на­та, а не лъ­жа­та и угод­ли­вост­та. И нак­рая – “Лю­бов­та всич­ко из­ви­ня­ва, на всич­ко вяр­ва, ви­на­ги се на­дя­ва, всич­ко пре­тър­пя­ва. Лю­бов­та ни­ко­га не от­па­да” /1 Кор. 13:7,6/. Ни­що не мо­же да я сло­ми – ни из­пи­та­ния, ни мъ­ки, ни скръб, ни ли­ше­ния, ни ра­зо­ча­ро­ва­ния. И в дру­гия – по-до­бър свят – тя ще оти­де с хрис­ти­я­ни­на, и в ця­ла­та си пъл­но­та ще се раз­к­рие имен­но там – ко­га­то ще из­чез­нат не са­мо дар­би­те про­ро­чес­т­во и ези­ци, но ще се прек­ра­тят ве­че вя­ра­та и на­деж­да­та. Вя­ра­та ще се за­ме­ни с виж­да­не ли­це в ли­це, а на­деж­да­та ще се сбъд­не; са­мо лю­бов­та ще цар­с­т­ва во ве­ки ве­ков. И за­то­ва съ­щи­ят апос­тол каз­ва: ”Лю­бов­та е из­пъл­не­ние на за­ко­на” /Рим.13:10/.

Ние та­ка сме при­вик­на­ли към сло­во­съ­че­та­ни­е­то “хрис­ти­ян­с­ка лю­бов”, тол­ко­ва пъ­ти сме слу­ша­ли про­по­ве­ди и при­зи­ви за нея, че ни е труд­но да раз­бе­рем веч­на­та но­вост, не­о­би­чай­ност­та на то­ва, ко­е­то е зак­лю­че­но в те­зи ду­ми. Сам Гос­под по­соч­ва та­зи но­вост в Сво­я­та про­щал­на бе­се­да с уче­ни­ци­те Си: ”Но­ва за­по­вед ви да­вам, да лю­би­те един дру­ги­го” /Иоан 13:34/. Но на­ли за лю­бов­та, за цен­ност­та и ви­со­та­та на лю­бов­та све­тът зна­ел и пре­ди Хрис­тос, и ни­ма в Ста­рия За­вет не на­ми­ра­ме те­зи две за­по­ве­ди – за лю­бов­та към Бо­га /Втор. 6:5/ и за лю­бов­та към ближ­ния /Лев. 19:18/, за ко­и­то Гос­под е ка­зал, че на тях се кре­пят за­ко­на и про­ро­ци­те /Мат. 22:40/? И в как­во е то­га­ва но­вост­та на та­зи за­по­вед, но­вост, при то­ва не са­мо в мо­мен­та на про­из­на­ся­не на те­зи ду­ми на Спа­си­те­ля, но и за всич­ки вре­ме­на, за всич­ки хо­ра, но­вост, ко­я­то ни­ко­га не ще прес­та­не да бъ­де но­вост?

За да от­го­во­рим на то­зи въп­рос, дос­та­тъч­но е да си спом­ним един от ос­нов­ни­те приз­на­ци на хрис­ти­ян­с­ка­та лю­бов, както той е по­со­чен в Еван­ге­ли­е­то:”оби­чай­те вра­го­ве­те си”. Пом­ним ли ние, че те­зи ду­ми съ­дър­жат в се­бе си не­чу­ва­но изис­к­ва­не за лю­бов към те­зи, ко­и­то тък­мо не оби­ча­ме! И за­що те не прес­та­ват да по­ра­зя­ват, да пла­шат и, глав­но­то, да ни съ­дят. На­ис­ти­на, имен­но за­що­то та­зи за­по­вед е не­чу­ва­но но­ва, ние чес­то я под­ме­ня­ме с на­ши­те лу­ка­ви чо­веш­ки тъл­ку­ва­ния – ние го­во­рим за тър­пе­ние, за ува­же­ние към чуж­до­то мне­ние, за нез­ло­па­мет­ност и про­ще­ние. Но кол­ко­то и да са ве­ли­ки са­ми по се­бе си те­зи доб­ро­де­те­ли, да­же тех­ния сбор не е още лю­бов. И но­ва­та за­по­вед, въз­вес­те­на в Еван­ге­ли­е­то, ние през ця­ло­то вре­ме под­ме­ня­ме със ста­ра­та – лю­бов към те­зи, ко­и­то ние ве­че и та­ка оби­ча­ме по чо­веш­ки, лю­бов към род­ни­ни­те, към при­я­те­ли­те, към еди­но­миш­ле­ни­ци­те. Но заб­ра­вя­ме при то­ва, че за та­зи – са­мо при­род­на, чо­веш­ка лю­бов в Еван­ге­ли­е­то е ка­за­но: ”кой­то оби­ча ба­ща или май­ка… син или дъ­ще­ря по­ве­че от Ме­не, не е дос­то­ен за Ме­не” /Мат. 10:37/ и “ако ня­кой до­хож­да при ме­не и не нам­ра­зи ба­ща си и май­ка си, же­на си и де­ца­та си, бра­тя­та и сес­т­ри­те си…, той не мо­же да бъ­де Мой уче­ник” /Лу­ка 14:26/. А ако да оти­деш при Хрис­тос оз­на­ча­ва из­пъл­не­ние на Не­го­ви­те за­по­ве­ди, то оче­вид­но, хрис­ти­ян­с­ка­та лю­бов не е са­мо прос­то усил­ва­не, раз­п­рос­т­ра­не­ние и “увен­ча­ва­не” на при­род­на­та лю­бов, но се от­ли­ча­ва ко­рен­но от нея и да­же и се про­ти­во­пос­та­вя. Тя е дейс­т­ви­тел­но но­ва лю­бов, по­доб­на на ко­я­то ня­ма в то­зи свят.

Хрис­то­ва­та за­по­вед за лю­бов­та е но­ва и по от­но­ше­ние на вет­хо­за­вет­на­та за­по­вед за лю­бов към ближ­ния. Вет­хо­за­вет­на­та за­по­вед изис­к­ва да оби­ча­ме ближ­ния ка­то се­бе си /Лев. 19:18/ или да не пра­вим на дру­ги­те то­ва, ко­е­то е ом­раз­но за нас /Тов. 4:15/. По­ра­ди на­ша­та гре­хов­ност и на­ше­то не­съ­вър­шен­с­т­во лю­бов­та ни към се­бе си не мо­же да слу­жи ка­то аб­со­лю­тен и не­пог­ре­шим кри­те­рий за лю­бов към ближ­ни­те. В про­ти­во­по­лож­ност на то­ва Сам Спа­си­те­лят по­со­чи най-въз­ви­шен в нрав­с­т­ве­но от­но­ше­ние мо­дел за лю­бов­та към ближ­ни­те: ние тряб­ва да оби­ча­ме ближ­ни­те си, как­то Хрис­тос ни въз­лю­би. А Хрис­то­ва­та лю­бов към нас е чис­та, без­ко­рис­т­на, са­мо­от­вер­же­на и са­мо­жер­т­ве­на. До­ка­то в ес­тес­т­ве­на­та лю­бов ние мо­жем да се из­диг­нем най-мно­го до със­то­я­ни­е­то да оби­ча­ме ближ­ни­те ка­то се­бе си, в хрис­ти­ян­с­ка­та лю­бов ние се из­ди­га­ме до със­то­я­ни­е­то да оби­ча­ме ближ­ни­те по­ве­че от се­бе си, т .е. са­мо­от­вер­же­но и са­мо­жер­т­ве­но.

В то­ва е но­вост­та на хрис­ти­ян­с­ка­та лю­бов, че в Но­вия За­вет чо­век е приз­ван да оби­ча с Бо­жес­т­ве­на лю­бов, ста­на­ла Бо­го­чо­веш­ка лю­бов, Хрис­то­ва лю­бов. Не в за­по­вед­та е но­вост­та на хрис­ти­ян­с­ка­та лю­бов, а в то­ва, че е ста­на­ло въз­мож­но из­пъл­не­ни­е­то на за­по­вед­та. В съ­е­ди­не­ни­е­то с Хрис­та в Цър­к­ва­та, чрез тайн­с­т­ва­та Кръ­ще­ние и При­час­тие с Тя­ло­то и Кръв­та Му, ние по­лу­ча­ва­ме в дар Не­го­ва­та лю­бов, при­час­тя­ва­ме се с Не­го­ва­та лю­бов и тя жи­вее и оби­ча чрез нас. “Лю­бов­та Бо­жия се из­ля в на­ши­те сър­ца чрез да­де­ния нам Дух Све­ти” /Рим. 5:5/. Са­мо в Хрис­то­ва­та Цър­к­ва, къ­де­то хо­ра­та мо­гат да се при­об­ща­ват ре­ал­но с Гос­под Иисус Хрис­тос и да по­лу­ча­ват бла­го­дат­ни­те да­ро­ве на Све­тия Дух, мо­же да про­цъф­тя­ва ис­тин­с­ка­та лю­бов в чис­то­та, пъл­но­та и съ­вър­шен­с­т­во. Хрис­ти­ян­с­ка­та лю­бов е плод на чо­веш­ки­те съз­на­тел­но-сво­бод­ни ис­ка­ния и уси­лия и на от­к­лик­ва­ща­та Бо­жия бла­го­дат.Хрис­тос от­к­ри на све­та ис­тин­с­ка­та, съ­вър­ше­на­та лю­бов ка­то но­ва нрав­с­т­ве­на цен­ност, ко­я­то се осъ­щес­т­вя­ва от вяр­ва­щи­те в Цър­к­ва­та. Хрис­тос ни е за­по­вя­дал да пре­би­ва­ва­ме в Не­го и в Не­го­ва­та лю­бов: ”Пре­бъ­де­те в ме­не, и Аз във вас…; за­що­то без Ме­не не мо­же­те да вър­ши­те ни­що… пре­бъ­де­те в Мо­я­та лю­бов” /Иоан 15:4,5,9/. Да пре­бъд­ваш в Хрис­тос – то­ва оз­на­ча­ва да бъ­деш в Цър­к­ва­та, ко­я­то е жи­вот Хрис­тов, съ­об­щен и да­ру­ван на хо­ра­та, и ко­я­то жи­вее с лю­бов­та Хрис­то­ва, пре­би­ва­ва в Не­го­ва­та лю­бов. Тя е всъщ­ност един­с­т­ве­ни­ят, за­що­то обе­ма всич­ки ос­та­на­ли, приз­нак на Цър­к­ва­та: ”по то­ва ще поз­на­ят всич­ки, че сте Мои уче­ни­ци, ако лю­бов има­те по­меж­ду си” /Иоан 13:35/.Но Цър­к­ва­та е съ­юз на лю­бов­та не са­мо в то­зи сми­съл, че в нея всич­ки се оби­чат един друг, но пре­ди всич­ко в то­ва, че чрез та­зи лю­бов на всич­ки един към друг тя явя­ва на све­та Хрис­тос и Не­го­ва­та лю­бов, сви­де­тел­с­т­ва за Нея, оби­ча све­та и го спа­ся­ва с лю­бов­та Хрис­то­ва. Тя оби­ча в Хрис­тос – то­ва зна­чи, че в Цър­к­ва­та Сам Хрис­тос оби­ча све­та и в не­го “все­ки от по-мал­ки­те бра­тя”. В Цър­к­ва­та все­ки тайн­с­т­ве­но по­лу­ча­ва си­ла­та да оби­ча всич­ки “с лю­бов­та Иисус Хрис­то­ва” /Фи­лип. 1:8/ и да бъ­де но­си­тел на та­зи лю­бов в све­та.

Източник:    "Записки по православна християнска етика", С., 2010 г.