Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.04.2023 15:21 - Църквата и политиката
Автор: sourteardrop Категория: Изкуство   
Прочетен: 495 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 11.04.2023 15:22

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Автор: протопр. Георги Металинос

Членовете на Църквата естествено се интересуват от политическия живот и се занимават с решаването на неговите проблеми, било като обикновени граждани, било като представители и администратори на държавната власт. При това безразличието към политиката е и форма на политическа позиция. Всъщност тази позиция допълнително деградира политическия живот. Митът за дърветата, представен в книга Съдии, е показателен. Според този мит веднъж дърветата искали да помажат цар. Те се обърнали към маслината, но тя отхвърлила предложението, като казала, че не може да се откаже от тлъстината си, с която биват почитани Бога и хората. Смоковницата и лозата отхвърлили предложението с подобни оправдания. Накрая дърветата се обърнали към тръна. Той доброволно приел помазанието, като по този начин понизил качеството на властта [1].

Избягването на политическата власт от достойните оставя нейното управление на порочните. А когато порочните са не само отделни хора, но и по-широки кръгове или инструменти на тъмни сили, които обикновено надхвърлят границите на националните държави и действат неконтролируемо, проблемът става още по-остър. Особено в нашето съвремие този опит е много болезнен..

От друга страна, включването на ценностите в политиката, при сегашната им девалвация, става проблематично, а създаването на християнски партии или още повече свързването на Църквата с политически формации не може да бъде богословски оправдано. Освен това опитите за създаване на християнска партия, правени в миналото, както и в следвоенния период, са имали оскъдни резултати и са били неуспешни.

Разбира се, естествено е християните да предпочитат политическата власт да е в ръцете на вярващи хора. Но дори и това не е абсолютно. Политиката се отнася до уреждането на светските дела и изисква специални умения, както и методикоито не предполагат непременно християнска вяра или дори не са съвместими с нея, но могат да присъстват във всеки човек. Освен това е добре известно, че християните от първите векове избягвали да поемат управлението на светски власти, тъй като са ги смятали за несъвместими с основната им цел. Както отбелязва Ориген, вярващите предпочитали да се посветят на „по-божественото и необходимо служение на Божията църква за спасението на хората“ [2].

Да бъдеш добър християнин не означава непременно успех в упражняването на политическа власт. Този успех не предполага християнската вяра. Както отбелязва свети Николай Кавасила, човешкият живот се движи на две равнища: равнището на  земността и равнището на вечността. Целта на политическата власт е да регулира временния, а не бъдещия живот. Точно както капитаните на кораби се грижат за пътниците само по времето на пътуването, без да смятат за свой дълг да се грижат за тях, след като напуснат кораба, така и тези, които управляват гражданския живот на хората, не смятат за свой дълг да се грижат за тяхното вечно блаженство. Затова, добавя той, хората, които са постигнали успех в политиката, напускат този свят, изпълнен с безброй злини, и докато тук са били почитани заради политическите си способности, там са причислени към най-лошите и биват осъдени [3].

Светската държава също се движи на това равнище. Нейната цел не е да придаде смисъл на човешкия живот. Това се извършва в Църквата. Целта на държавата е да се грижи за сигурността и благосъстоянието на своите граждани. А тази цел се преследва чрез политически действия и разпоредби, които са условни по своя характер и естествено подлежат на корекции в постоянно променящия се свят.

Представителите на държавната власт трябва да се съобразяват с дългогодишното колективно съзнание на обществото, което управляват и да не действат независимо от него, а още по-малко срещу него. Напротив, те трябва да се вдъхновяват от него и да се радват на неговия динамизъм, защото само така могат да му служат и да го насърчават. Уважението към институциите, традициите и непреходното съзнание на едно общество е уважение към самото общество. Точно както, от друга страна, тяхната ерозия и промяна чрез произволни и политически мотивирани действия е ерозия и промяна на самото общество. Прогресът не е разрушаване или пренебрегване на миналото, а надграждането и динамично разширяване към бъдещето.

Модернизирането на социалните институции от нулата не може да бъде прогресивно. Прогресът предполага вече изминат „път“. И всеки „прогрес“, който пренебрегва или не отчита вече изминатия от обществото път, може да бъде интересен или дори привлекателен, но не и прогресивен в истинския смисъл на думата. Разбира се, напредъкът трябва да върви ръка за ръка с премахването на произволните и несправедливи практики от миналото. Но модернизацията от нулата се оказва късогледа и химерна, защото не може да бъде възприета и усвоена органично от живото общество. Най-естественият ѝ резултат е да предизвика или да поддържа социални изкривявания и разделения, които възпрепятстват творческия прогрес. Напротив, когато модернизацията използва съществуващата положителна динамика на народното съзнание, тя се оказва съзидателна и обединяваща. Доказателство за това са усилията на съвременни политически личности, които са успели да помогнат или дори буквално да издигнат страната си, изхождайки от самата същност и традиция на своето общество.

Църквата е свързана във времето с традицията на обществото на своя народ. По този начин тя всъщност има и своето политическо измерение, което става още по-важно и актуално в процеса на съвременната глобализация. При това и най-дългогодишното правителство или политическа партия в който и да е регион на света има в по-голямата си част по-кратко минало от това на Църквата в нейната история. Проблемът тук, разбира се, са отношенията, които се създават с политиката.

И подходът на Църквата към този проблем не може да бъде политически, а богословски, или още по-важно – пастирски.

Християнството не презира политиката, но и не може да се съ-образява с нея. Отношението му към политиката се определя и от пространството, което той разпознава в нея. «Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу». Този принцип е от изключителна важност не само за религиозния, но и за политическия живот. Присъствието на Църквата е от огромно значение за политическия живот, защото не позволява на държавата да наруши принципа на секуларизацията и да стане тоталитарна. Това, разбира се, изисква съответно Църквата да не нарушава собствения си принцип и да не се превръща в политическа сила.

От православна богословска гледна точка няма политическо християнство. Ако другите християнски деноминации са подкрепяли създаването на християнски партии, то Православната църква не го е правила. Христовата заповед „обичайте враговете си“, пише старецът Софроний, „съвсем не ни позволява да сведем Евангелието до нивото на братоубийственото разделяне на материалните блага… Но можем да изобличим несправедливостта, като живеем интензивно, за да пазим справедливостта за всички, и го правим, когато виждаме полза от нашето слово“ [5].

В тази атмосфера е лесно да се разбере защо т. нар. „политическо богословие“ на западния християнски свят не е намерило значителен отзвук и на православна почва [6]. Както сполучливо е отбелязано, в „политическото богословие“ може да се забележи „известна малоценностна християнската вяра в секуларизираната среда на западните общества. В свят, в който политическото действие придобива измеренията на пряката способност на човека да формира със собствените си ръце историческата си съдба и своето бъдеще, християнската вяра изглежда безсмислена и без „ефикасност““ [7]. Нещо подобно се наблюдава и на институционално ниво в Църквата.

Когато Църквата забравя своята мисия и се свива до специализирана религиозна институция, тя изпитва нужда да се оправдае на социално ниво и дава приоритет на благотворителната или социалната си дейност. Този феномен се наблюдава и в православния свят [8]. Благотворителната и социалната дейност на Църквата запазва своята автентичност, но и  идентичност, когато изразява нейния литургичен и дяконийски дух. По-точно, когато се упражнява като литургия след Литургията.

Това със сигурност не пречи на членовете на Църквата да влизат в политиката и да заемат политически постове. Освен това православните йерарси в изключителни случаи са заемали и политически длъжности „по икономия“ и са упражнявали политическа власт, за да помагат на хората. Но Църквата не е безразлична към политиката. Особено в контекста на отношенията си с държавата Църквата  тятрябва да съдейства на политическия живот и чрез институционалното си присъствие да изразява политически глас, когато е необходимо. И този дискурс става ефективен и активен, когато се изразява като дискурс на служението, а не на властта, като дискурс на истината и справедливостта, независим от политическите скрити мотиви и целесъобразност.

Изразяването на нейното слово е продиктувано от традицията на Православната църква. Особено в условията на съвременното двусмислие и лицемерие словото на Църквата по политически въпроси трябва да бъде формулирано ясно и искрено. Без да се забравя основната цел на Църквата, без да се пренебрегва нейната есхатологична перспектива, е необходимо тя да свидетелства във всекидневната действителност.

Животът на светците, както и това на всички членове на Църквата, се разгръща в общия човешки живот, където Църквата, както и всеки вярващ, е призвана да действа като сол и светлина [9]. Този живот може да вдъхнови земния живот, но също така да допринесе за неговото постполитическо разглеждане.

Опитът на политическата власт да осмисли човешкия живот, като узурпира мястото на Църквата или дори я използва като свой инструмент, води до тоталитаризъм. Но също така неуспехът да се придаде смисъл и цел на живота, до който де факто води подобен опит от страна на политическата власт, води до банализиране на издигнатите принципи и ценности и насърчава аморализма и анархията. По този начин става очевидно значението на Църквата за ограничаване на политическата власт до собствените ѝ компетенции. Живото присъствие на Църквата в обществения живот премахва опасностите от тоталитаризъм и анархия. Но когато се превърне в инструмент на политическата власт, тя изкривява не само себе си, но и политическия живот. Истинската помощ на Църквата за гражданите и политиците се предлага, когато тя остава политически необвързана и духовно силна.

Църквата е „название на единство и съгласие“ [10]. Нейната цел е да се обърне към света не като се присъединява към неговите разделения, а като го приканва към единство отвъд политическите и партийните му разделения. Докато Църквата запазва своята идентичност, тя нито разделя, нито разединява, а обединява и обновява. Ето защо нейната мисия, дори на чисто социално ниво, е уникална и незаменима. Тя открива пред обществото и неговите членове пространство за помирение и сътрудничество, което прави възможна една по-съществена и трайна революция – творческата революция на духа.

Партиите предполагат разделения. Всяка политическа партия, колкото и да е вдъхновена от духа на християнството, не може да претендира за християнското име, чийто носител е Църквата. Но тя не може да бъде отъждествявана с политическата власт или да се превърне в неин инструмент, без това да противоречи на нейната същност и мисия [11]. Църквата не е ограничена до земното. Фокусирането върху светското изкривява нейната  цел и ограничава свободата ѝ.

Всички хора и всички неща могат да се включат в Църквата, но не и да я представляват или да я заменят. От друга страна, ако на основните институции, като брака, семейството или държавата, Църквата не приписва абсолютна задължителна стойност за човека, много по-естествено е тя да не приписва такава стойност и на партиите. Но както семейството, нацията или държавата, така и партиите, по отношение на Църквата, могат да се превърнат в повод за сближаване на хората; това важи в по-голяма степен за Гърция и по-широко за православния свят, където Църквата не е престанала да бъде, дори формално, единственият свързващ фактор на обществения живот и носител на нейния непреходен дух.

Партиите достигат до хора с общи политически стремежи и свързани с тях социално-икономически ориентации, докато различията между тях създават търкания и противопоставяне. С присъствието си в различните страни вярващите могат да допринесат за хармоничното единство на цялото. Но опасността за тях е, че могат да пожертват църковната си съвест в полза на партията. И тази опасност се засилва, когато партиите се втвърдяват и задушаващо контролират държавата и социалния живот, а те от своя страна са контролирани, може би още по-задушаващо, от центрове на местна или дори глобална власт.

Неолиберализмът, който се описва като идеология на глобализацията и е постмодерна еволюция на капитализма, не е престанал да поддържа „духа на капитализма“ в своята еволюция. Но духът на неолиберализма, който е дух на краен индивидуализъм, е в противовес на общностния дух на Православието. В това се крие постоянната причина за дисхармонията между православните народи и народите от западния свят, особено протестантския.

Духът на православните народи не е в хармония с индивидуалистичния дух на Запада. Православието винаги е било в хармония с преобладаващия в Югоизточна Европа и Близкия изток комунализъм и с негово съдействие се развива многообразният и многостранен комунализъм на емигрантския елинизъм [12]. Този дух е най-близък до колективистичния дух на социализма или комунизма. Ето защо тези режими намират по-подходяща почва в традиционно православни страни. Въпреки това този колективистичен дух не беше нито одобрен, нито приет, както показаха събитията.

Общностният дух на Православието се изразява не в колективизъм, а в единодушие, което е намерило най-пълно отражение в раннохристиянската община [13]. Този дух не се култивира чрез позоваване на външна цел или чрез преследване на някаква обективна полза, а се преживява на нивото на личностите като самоцел. Колективизмът не създава единодушие, а е различна форма на индивидуализъм. Както сполучливо е отбелязано, „колективизмът пренебрегва ближния в евангелския смисъл на думата и е събиране на отдалечени индивиди… Той пренебрегва достойнството на личността“ [14].

Капитализмът и комунизмът не се ограничават само до структурирането и насърчаването на икономиката, но също така изразяват и една индивидуалистична идеология, която симулира религия. По-специално комунизмът попада в границите на секуларизираната религия. Ако днес отново се говори за постсекуларизация, това не се разбира като завръщане към несекуларизираната религия, а като опит за реактивиране или, по-точно, като приемане на реактивирането на религията в публичното пространство [15].

В нашето съвремие, в условията на неолиберализъм и глобализация, така наречената правова държава, както и социалната държава, са отслабени до степен на изчезване. Съществуването на транснационални центрове, които до голяма степен контролират икономиката, информацията, формирането на общественото мнение и политическите събития, намалява значението на националните държави и техните правителства. Националните държави са отслабени, националните права са отнети, ключови държавни компетенции са обвързани, а хомогенизацията и изтънченият или явен тоталитаризъм биват насърчавани. Средствата на държавата за провеждане на всяка социална или друга политика се намаляват или дори премахват. Това все повече показва неспособността ѝ да помага на обществото и неговите граждани.

От друга страна, жизненоважните проблеми на гражданите, свързани с техния живот и оцеляване, като здравеопазване, образование, заетост, социална сигурност и околна среда, не само не се решават, но стават все по-сериозни. Ясно е обаче, че в дългосрочен план това развитие е пагубно за обществото като цяло и разрушително за цялото човечество. По този начин химерата на глобализацията извежда на преден план в настоящите събития търсенето на всемирност, което Православието обещава.

Всемирността не е колективистична, а ориентирана към човека. Тя не жертва личността заради обществото, а вижда във всяка личност цялото общество. Този последен елемент, постигнат чрез неограниченото отваряне на личността към хоризонталната и вертикалната социалност, отличава православната позиция от предложението на всяка общностна политическа система [16]. Очевидно е обаче, че това е преди всичко въпрос не на промяна на политическата система, а на образование и възпитание.

Именно оттук може да дойде истинският прогресивен и творчески импулс в политиката, изразяващ „духа на Православието“; в политиката, която ще престане да презира или дори да се бори срещу Православието като реакционно, а ще се приближи и разбере, поне до известна степен, неговия общностен дух. Постмодерността с края на идеологиите вероятно би трябвало да улесни подобно начинание.

превод от гръцки: Константин Константинов

 




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: sourteardrop
Категория: Изкуство
Прочетен: 4711223
Постинги: 5200
Коментари: 2777
Гласове: 1237
Календар
«  Юли, 2024  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031