С днешното вечерно богослужение ние встъпваме в попрището на Великия пост. Ние встъпваме във времето, което ни се предоставя, за да съумеем да разберем самите себе си.

Да разберем какво се случва в нашето съзнание, в нашето сърце, е много трудно, нали човек обикновено устройва своя живот така, че да защити и подкрепи себе си. Тази житейска позиция се диктува от инстинкта, с който се обезпечава оцеляването на човека. Ако човек не се грижи за прехраната си, за дрехи, за условията на живот, тогава той може да отслаби своя организъм, да се разболее и даже да умре. Именно затова в съответствие с Божия замисъл някаква част от нашата природа обезпечава нашата безопасност и нашия живот. Обаче много често прекомерната грижа за самия себе си поражда неправилно поведение и неправилни мисли. Преминавайки през трудности, конфликти, ние нерядко оценяваме ставащото изключително от гледна точка на собствената полза, сякаш ние винаги сме прави, а другата страна - не. Ако имаме сложни отношения с околните, ние рядко се опитваме да намерим причината за тези усложнения в себе си, обикновено ние прехвърляме вината на другите. И ако ние не наблюдаваме движенията на своя ум, на своето сърце, тогава това желание да намерим в друг човек причината за своите неуспехи става някакъв навик, част от нашата природа и се вкоренява така дълбоко, че да се справим с него практически е невъзможно.

Много рядко ни се удава да се възвисим над конфликтите, над суетата, да погледнем на себе си обективно, от страни и да видим част от своята вина. Великият пост ни се дава именно, за да се опитаме да изменим своето душевно състояние, състоянието на своето сърце и ум. А без трезв поглед към самите себе си да направим това е невъзможно. Нужно е да видим своите прегрешения, а за да стане така, в навечерието на поста Църквата ни предлага да извършим малък подвиг – да измолим прошка от своите ближни. Ние трябва да измолим прошка, особено от тези, с които се намираме в състояние на вражда и на които ни е трудно да простим, без да очакваме, когато те ни помолят за прошка, а ние автоматически отговорим: „Бог да прости и на мене да прости”. Нужно е да направим тази първа крачка и искрено да измолим прошка от човека, когото считаме за свой враг и от когото в обикновените делнични условия ние никога не бихме поискали прошка. Това действително е малък подвиг, но без този подвига няма перспектива да преодолеем греха. Затова в някакъв смисъл прошката – това е съвършено особена добродетел.

Марк Подвижник, живял в IV век в Египет, в Нитрийската пустиня на юг от Александрия, автор на аскетически творения, бил човек умъдрен с огромен духовен опит – с опита на борбата със страстите, с опита на трезвия поглед към състоянието на своя ум и сърце. С неговите наставления ние можем да се запознаем, четейки „Добротолюбие”-то, и в едно от своите слова преподобни Марк казва, че прошката превишава всяка друга добродетел. И това не е фигура на речта. Това е резултат от осмисленото възприятие на собствената греховност, личният опит от нейното преодоляване.

Може да изглежда странно: ако прошката е най-висшата добродетел, какво тогава са смирението, въздържанието, доброто, любовта, накрая? Нима всички тези добродетели са по-нисши от добродетелта на прошката? Но неслучайно Марк Подвижник наричал

именно тази добродетел превишаваща всички останали, защото ако няма прошка, тогава и другите добродетели ще липсват у човека. Това е началната добродетел, това е вратата на пътя към съвършенство, откриваща пътя в Царството Божие.

Ето защо в самото начало на Великия пост Църквата предлага да вземем върху себе си подвига на критическата оценка на собствения си живот, на собственото поведение, особено в конфликтни ситуации, и да намерим в себе си сили да измолим прошка от този, с когото враждуваме, помнейки, че без тази прошка се лишава от смисъл и целия постен подвиг.

Всеки път ние се събираме в храма в навечерието на Великия пост, за да измолим един от друг прошка, независимо от това, чувстваме ли ние своята вина или не чувстваме. Нали нерядко ние обиждаме другите хора неволно, без да си даваме сметка, без да влагаме никакви негативни чувства, - обиждаме с думи, с изражение на лицето, с жест, с постъпка, нехаейки за възможни последствия, без да си представяме, че с това нарушаваме мира на другия човек. Ето защо е важно да измолим прошка от всички, с които имаме досег, - на първо място от роднини и близки, с които живеем един до друг. Особено това е важно за хората, живеещи семеен живот, защото семейството е школа за любов и едновременно школа за търпение, смирение, мъдрост и прошка. Семейните конфликти понякога биват много тежки, и ако не ги погасим, семейството може да погине. Затова Неделя на прошката открива възможност за всички да потушим конфликтите, в които волно или неволно ние участваме, даже в отсъствието на отрицателно отношение към този или друг човек.

Има конфликти и в Църквата - между духовенството и миряните, и даже в сред духовенството. По Божия милост това се случва не така често, но се случва, - всички имаме слабости, хората се уязвяват и от думи, и от дела. Затова за нас като християнска община е много важно да преминем днес през този подвиг на измолване на прошка, за да се примирим с тези, които са около нас в храма, които заедно с нас се молят и заедно с нас ще изминат пътя на постното поприще.

Съзнавам, че мои думи или дела могат някого от вас да обидят или да породят тревожни мисли. Съзнавам, че мои несъвършени думи или неправилни постъпки могат да ранят мнозина. Бих желал искрено да измоля прошка за всичко това, което е могло да ви причини болка. Никога не съм се стремил и не се стремя да правя това съзнателно по отношение към други хора, обаче понякога и несъзнателното нарушаване покоя на другите хора принася не по-малко скърби, отколкото съзнателното нарушаване на мира. Затова измолвам от всички вас, скъпи отци, братя и сестри, прошка. Простете ме, грешния!

Превод: Иконом Йоан Карамихалев