Бог е любов :: Евангелски места за въображаемия духовен живот

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

29.04.2017 22:19 - Евангелски места за въображаемия духовен живот

Автор: sourteardrop Категория: Изкуство

Прочетен: 529 Коментари: 0 Гласове:

1. Работници на беззаконието
В Своята важна Проповед на планината Господ изобличава онези работници на Неговото благовестие, които благодарение на начина, по който упражняват своето дело, смятат, че са верни и отдадени на своята мисия, но в действителност са работници на беззаконието.

„Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен. Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие” (Мат. 7:21-23)

Някои „добри” християни, някои църковни хора, привидно ревностни и активни в дела на любов и мисионерство, ще се изненадат и сепнат в съдния ден на Второто Христово Пришествие, когато бъдат изключени от спасението, и то с тежкото обвинение, че са „работници на беззаконието”.

Следователно хората от тази категория няма да са обикновени хора, които просто са ходили по някой път на църква, а ще са - според тяхното мнение - съзнателни християни, и то тесни сътрудници на Христос, както оправдателно ще мислят, след като всичко, което правили за Христос, го правили в Негово име.

Така оправдателно ще поставят в онзи ден на страшния Съд своите тревожни въпроси „не в Твое ли име пророкувахме?” Не вършихме ли реална дела? Не вършихме ли много чудеса със силата на Твоето име? Как не ни познаваш сега, Господи? И как ние, ревнителите, от Твои верни съработници станахме работници на беззаконието? Как е възможно?

Наистина е страшно! Дори и най-равнодушният читател или слушател на този евангелски откъс се впечатлява от крайно суровото отхвърляне на хора християни, тесни сътрудници на Христос в делото на спасението на света. И особено това впечатление достига своя връх в основния аргумент на тези работници на беззаконието, че всички чудеса вършили с призоваването на Христовото име, а не чрез тяхната сила и гениалност!

Коментаторите на този важен евангелски текст отбелязват, че тези работници на беззаконието вероятно са имали:

„живот, недостоен за тяхната мисия”

Очевидно те не притежавали духовните предпоставки, които били необходими за тяхната автентична евангелска мисия. Естествено те използвали Христовото име, но реално не преживявали благодатната сила на Неговото име. Техният личен живот не давал автентичното свидетелство за тяхната християнска идентичност. Те били, според тяхното мнение, съработници на Христос. Така мислели. Но не били. Били въображаеми съработници и ученици на Христос - в своето въображение. Това означава, че чудесата, които вършили, били нужни, за да се изтъкнат. Те им помагали да поддържат една бляскава картина-образ за християнска дейност. Те самите обаче едно преживявали като хора от всекидневието, а друго показвали в своето външно поведение. Те били показни християни! Християни в своето въображение. Не били автентични съработници на Христос.

„използвали Божията благодат за своите желания”

Работниците на беззаконието вършили Божието дело, но не за Негова слава и от лична загриженост за спасението на хората, на които помагали. Те вършили Христовото дело, за да решат своите проблеми. Не само за своето лично утвърждаване, като Христови работници, но и за решаването на практически проблеми, както проблема с материалното оцеляване.

Често дори хора с психологически проблеми и душевни недостатъци и конфликти се опитват да оцелеят екзистенциално в пространството на Църквата. Исканията на тези хора могат да изразяват и неосъществени желания, екзистенциални разочарования и въобще искания, които социалното пространство и особено църковното пространство задоволява.

Мнозина работещи в Църквата, не само клирици, но и миряни, придобиват име благодарение на тяхната разнообразна дейност в служение на Църквата без обаче много пъти да имат полза от делото или службата, която изпълняват. Напротив, тяхното окопаване в рутината на тези служби води до отклоняване им във видимо беззаконие или непочтеност.

Използвали Христовото име, но без дух на любов към Христос.

С призоваването или споменаването на Христовото име при тяхната мисионерска дейност те изповядвали Христос, но без топлината на любовта към Христос, която явява истинските християни. Затова не убеждавали, че били автентични работници на Христовото благовестие.

Работниците на беззаконието се позовали на своите дела. Вършили дела!
Но делата им не били „по Бога извършени”(Йоан 3:21). Вършили своите дела „в името на Христос”, но били лукави дела (Йоан 3:19).
Нямали боголюбивите предпоставки на добрите дела. Затова Господ отхвърля тези дела, характеризира ги като беззаконни дела и работниците на тези дела като работници на беззаконието. Те обаче си мислели, че са работници на Христос. Мислели. Въобразявали си, че били работници на Христос. Те обаче били въображаеми работници на Евангелието!

Работниците на беззаконието вършили дела, но пренебрегнали най-главното и първостепенно дело на своя живот- борбата за опазването на Христовите заповеди, която се отнася към духовното преуспяване на тяхното аз. Те не се погрижили за тяхното охристовяване. Утешили се в делата, които лесно вършили само при споменаването на Христовото име. Не извървели кръстния път на тясното и скръбно пътуване към тяхното обожение по благодат.

Те паднали в капана на дейността заради самата дейност. Предпочели пътя на тяхното въображаемо упокоение в дейността, която не дразнела страстопораждащите сили на тяхното плътско аз. Напротив, тяхната лишена от всяка духовна придобивка дейност усилвала гордостта и самохвалството им като Христови пратеници. Те обожествили тяхното мисионерско дело в апогея на тяхната гордост и си въобразили, че работили за своето спасение или по-скоро кой щял да заеме първото място в сърцето на Христос.

Те не разбрали, че не спасява всяко дело, понеже просто и само е дело. Делото, всяко спасително дело, „по Бога извършено”, променя вътрешния човек и го превръща в образ на Христос. Христос не припознал работниците на беззаконието като Негови братя, тъй като чрез делата си те вече се били отчуждили от Неговия образ. Затова им казал „никога не съм ви познавал”.

2. Въображаемият любител на вечния живот

Един ден Господ излязъл от някакъв дом и един млад на пътя човек се запътил към Него. Коленичил пред Него и му казал „Учителю благий, какво да сторя, за да наследя живот вечен?” (Марк. 10:17). Учителят му посочил да изпълни Божиите заповеди. Но любителят на вечността вече ги знаел и дори уверил Господ, че ги изпълнява от юношеските си години „Учителю, всичко това съм опазил от младини” (Мат. 10:20).

Тогава Господ му казал „едно ти не достига: иди, продай всичко, що имаш, и раздай на сиромаси, и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене, като вземеш кръста”.

Отговорът на Господ към Неговия събеседник бил в духа на уверението на младия човек, че от младини изпълнява заповедите, които Христос му посочил. Следователно сега трябвало да последва второ Негово увещание; да продаде всичко, което има, да даде парите, които има, на бедните, и да Го последва. Да стане Негов ученик, за да придобие съкровището на вечността.

Но реакцията на любителя на вечността била неочаквана. Той почувствал скръб и разочарование, когато чул втория съвет на Христос. По коя причина? След като имал предпоставките да придобие това, което силно копнеел, защо се натъжил и дори си тръгнал бързо? „Отиде си, защото имаше много имот”.

Какво означава известието, че този млад човек прекъснал рязко диалога с Христос, тъй като имал много имот? Много просто, любителят на вечността отъждествил себе си с многото имот! За него не било възможно да помисли, че в даден момент ще трябва да се раздели с него. Този имот било неговото аз! Цялото му съществуване и светът на неговото щастие. Как би могъл да се отдели от голямата си любов?

Господ знаел, че младият любител на вечния живот се намирал в заблуда. Той смятал, че спазил заповедите, които Христос му казал, докато просто ги знаел. Четял Моисеевия закон и особено десетте Божии заповеди и несъмнено се съгласявал с тяхното съдържание и изпитвал особено доволство и удовлетворение от това, тъй като за него те били любимо четиво! Вътрешно се съгласявал, че тези заповеди са важни и полезни за всеки човек и ако човек ги пази, обществото би било по-добро! Не е изключено да е препоръчвал на ближния си, на всеки ближен, да пази и да изпълнява десетте Божии заповеди, за негова полза и религиозно възпитание.

Младият човек знаел добре Божиите заповеди от Моисеевия закон и ги превърнал в свой имот, но без никакъв труд и усилие и лишение от лични блага. Изпитвал доволство да ги чете и вероятно да ги проповядва и поучава другите хора на тях. Затова Господ го зове да Го последва, след като първо понесе кръста на събличането от тежестта и множеството на негови материални блага, „като вземе кръста”.

Критичният въпрос, който възниква от евангелския текст, е как и защо любителят на вечния живот се подхлъзнал в заблудата да повярва, че изпълнил всички заповеди от младини?

Несъмнено в своето въображение той превърнал знанието в преживяване-опит. Той знаел, но не преживявал заповедите. Трябва да предположим, че бил въображаем любител на заповедите и с правото, което лъжеуесещането за прилагането на заповедите му давало, смятал и си въобразявал, че вече е любител на вечния живот с въображаемата цена на тяхното прилагане.

В религиозния живот знанието на буквата на религиозното слово е обичайна клопка за заблуда. Господ приписал тази заблуда на фарисейската религиозна съвест, когато съветвал Своите слушатели „на Моисеевото седалище седнаха книжниците и фарисеите, затова всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете; а според делата им не постъпвайте, защото те говорят, а не вършат” (Мат. 23:2-3.

Следователно, във въображаемото религиозно поведение се крие и лицемерието. Въображаемият вярващ човек се преструва лицемерно на вярващ и благочестив човек. Но и събеседникът на Христос, богатият земевладелец, бил в капана и на лицемерието, което се потвърждава в неговия случай, когато признал, че изпълнява всички Божии заповеди. Частта на първата заповед, която се отнася към връзката му с ближния „и възлюби. . . и ближния си като себе си”, изобщо не си я спомнил, когато Господ му казал „иди, продай всичко, що имаш, и раздай на сиромаси”. Обратно, в онзи момент бедните биха му се сторили несимпатични и враждебни, които претендират за неговото имущество!

3. Въображаемият християнин, който мами себе си

Въображаемият християнин, този, който е формирал за себе си картина, която отговаря на неговото желание да е такъв, какъвто той самият иска да е, или както трябва да е, е труден слушател и читател на евангелското и въобще на религиозното слово и на всеки текст, който увещава към духовен труд.

Свети Иаков, брат Господен, в своето съборно послание увещава неговите възприемници да слушат словото Божие и да го изпълняват, защото, ако не го изпълняват, мамят себе си. Те се плъзгат в една непоследователност, която води до самоизмама и разстройване на връзката им със собственото им аз.

„Бъдете изпълнители на словото, а не само слушатели, мамещи сами себе си. Защото, който слуша словото и го не изпълнява, той прилича на човек, който гледа естественото си лице в огледало: погледне се, отмине, и веднага забравя, какъв е бил” (Иак. 1:22-24).

В този текст недоумението е правдоподобно; защо този човек пред огледалото забравил за себе си веднага щом се е отдалечил от него? Какво е било онова, което е видял и не му е харесало? Или сигурно е видял себе си толкова съвършен, че нямало нужда да се занимава повече със себе си? Но ако беше така, св. Иаков, брат Господен, нямаше да говори за самоизмама. Затова недоумението остава. Какво е видял този човек, че забравил за себе си?

Това, което със сигурност видял, били някои наложителни промени в цялостното му съществуване и поведение. Огледалото очевидно му посочвало промени в поведението, в мисленето, в чувствата, в нагласите и помислите. Вероятно събудило и някои вини, спящи дълбоко в несъзнателната част на неговата психика или пропуски и неизпълнени задължения спрямо неговото аз.

Следователно огледалото му развалило спокойствието. То провокирало в него нуждата от действие и движение. От борба за поправителни промени в начина на неговия живот. Така директно се хлъзнал в забравата на картината на своето аз. Прибягнал до най-лесното решение на проблема, който огледалото му създавало. Върнал се отново в своето спокойствие! В рутината на неговото лениво съществуване.

Очевидно е, че връзката на вярващия с огледалото, с евангелското слово, отобразява основния екзистенциален проблем на човека - проблема на връзката му с неговото аз. И особено централния и най-парещия от тази връзка проблем- проблема със себепознанието. Кой е и кой трябва да е. Навярно повечето хора не искат да видят този проблем. Не искат да го виждат или да го знаят. Не искат да се занимават сериозно с него. Противят се на всяко увещание към усилие за себепознание. Защо ли?

Написано от Йоан Корнаракис
Сряда, 26 Април 2017
Варненска и Великопреславска св. митрополия
Храм " Свети Цар Борис"

Нагоре