Каква зима беше – люта, страшна. На моменти безнадеждна… Но всичко в този свят си има край. Ето, дойде пролетта, изгря слънце, дърветата разцъфнаха, земята омекна. Пристигнах на Малашевци навреме. Родителите садяха цветя на гроба на покойното си дете. Момиче, по-малко от мен, много по-малко… Поливаха вода от пластмасови бутилки с надежда на мястото на смъртта да поникне живот…

Това не са моменти, в които се говорят големи приказки. Отслужихме панихидата, разменихме две-три думи.
– Да се молите! – казах.
– Само това ни остана! – отвърна майката.
– Какво повече?! Живеем ли или умираме – Господни сме!

Разделихме се! Опитвах се да си спомня как точно продължават думите на апостола. После проверих: „Защото Христос затова умря и възкръсна и оживя, за да господарува и над живи и над мъртви“ (Рим. 14:7-8).

Парцелът беше краен. Наоколо нямаше никой. Като се поотдалечих се спрях, за да погледам една плачеща върба, израсла до реката. Ако сте ходили знаете – точно през средата на гробищата минава нещо като голям канал. (Не знам как да го нарека.) Разделя ги на две. От едната страна гробове и от другата страна гробове. А по средата – тъмна река. Лятно време оттам понякога се разнася тежка миризма. Гледах как мръсната вода отминава. Дойде ми такъв помисъл – въпреки нечистотата си, тя напоява плачещата върба и дори цветята, които онези хора садяха. Бог може да направи така, че и от най-големите ненужности да има полза. Стига да можеш да забележиш онова, което е трудно за забелязване. Върбата ще е там и на Цветница. Никой няма да посмее да я обере. И покойните ще имат своите клончета, с които да посрещнат Идващия Спасител.

Изведнъж нещо синьо привлече вниманието ми. Стърчеше в плиткото на единия бряг на канала. Трябваше да се приближа и да се вгледам внимателно, за да разбера какво е. Беше малко пластмасово велосипедче… Гробищата предлагат много ужасяващи гледки. Но мисля, че това е една от най-болезнените, които съм виждал. Сякаш някой се беше опитал да погребе там, във фекалната вода, детството си. Или нечие чуждо… Потреперих и тръгнах към вкъщи.

По пътя за пореден път си дадох сметка, че има неща, които са несравнимо по-страшни от смъртта. Защото смъртта е осъдена на смърт. Защото това, което ни очаква, е Възкресението. Защото Христос е наш Изкупител!

Но да изоставиш чистотата си в мръсните води, които изтичат от напъните на този свят… Да настояваш, че в ужасната миризма има слава и перспектива… Това е чудовищно безумие. Въпросът не е как умираме, а как живеем… И защо, защо?

Смъртта на тялото срещу смъртта на душата! Покой срещу забрава!

Не мога да се отърва от този спомен за мръсния поток. Как отминаваше, отминаваше, отминаваше… Всяка секунда, всяка минута… А гробовете си оставаха там, притихнали в очакване. „Недейте се чуди на това; защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане. Аз не мога да правя нищо от Себе Си. Както слушам, тъй и съдя, и Моят съд е праведен, защото не търся Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил“ (Йоан 5:28-30).