Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.02.2016 00:39 - Дефицитният препарат
Автор: sourteardrop Категория: Изкуство   
Прочетен: 644 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
  Свещ. Владимир Дойчев

imageНеделя на Блудния син – Лука 15:11-32

Помня как един отец уж на шега казваше: "Невинността ражда трагедии". Понякога се сещам за тези думи и размислям върху тях. Разбира се, проблемът не е в самата невинност. А в измамното усещане за нея! Убеденото чувство, че винаги си прав, че си своеобразен Гъливер в страната на духовните лилипути, е бомба със закъснител. Подобно на трениран терорист-камикадзе тя гърми и опустошава всичко около себе си. И гърми не само веднъж...

Питали ли сте се защо нашата църковност е толкова... трудна? Извинявам се за думата, но не намирам по-подходяща. Уж всичко е наред, а постоянно ти се изплъзва от ръцете. Четем книги, творения на свети отци, пишем разни умни неща, но всичко си остава на теория. Мирът, радостта, любовта си остават само приказки. Е... може и да се самонавиеш, че те присъстват в сърцето ти. Но после идва най-малката житейска буря... Дори не това - подухва ветрец и хоп, отвял нанякъде розовите облаци, а на тяхно място останала празнотата. Не знаеш къде да се денеш от нея. Можеш да се самозалъгваш, но не за дълго. В крайна сметка ти се налага да се свиеш вечер в леглото и да останеш сам със самия себе си. Тогава "правотата" съблича театралния костюм и облича старата пожълтяла пижама... Сигурно някъде в гардероба има и бели ризи, но те си остават винаги на закачалката, защото ги пазим за официалните събития, на които никога не ходим...         

Има едно ужасно откритие, което правят тези, които сега прекрачват прага на Църквата. Християните днес са същите, каквито са и хората в света. Виждаш как някой е бягал, бягал, бягал от правилата на този свят и ето, най-после е намерил пристан. Търси утеха с очи, все още едва дишащ. Гледа да се хване за нещо, след като е бил бит толкова пъти от хорския егоизъм... Но вместо това той го посреща и там, където най-малко е очаквал. Какво да отговоря на човек, който ме пита: "Ама, отче, и тука ли е така? И тука ли е пълно със супергерои? Аз не искам това. Оттам идвам и не струва." Бяга от самотата, за да види, че тя се опитва да превземе най-несамотното място. Защото ние я мъкнем със себе си като оловна топка, вързана с верига за крака, тъпото подрънкване на която вече ни е станало приятно.

Хората искат да оставят болката от света и да намерят Христос! Да си починат в обятията Му. Какво да отговоря, когато делата ни (ми) говорят съвсем ясно. И все пак казвам, че християните са различни. Не само го вярвам. Сигурен съм в това. И се опитвам да заразя другите с тази своя сигурност. Църквата е най-свободното място. В нея няма никакво насилие, освен доброволния подвиг. Тя е само възможност. Ако искаш - можеш да се спасиш, ако не - свободен си и да погинеш. Можеш да ползваш кораба, за да стигнеш до другия бряг, а можеш и да се удавиш в някой варел с питейна вода, сложен палубата.

Но какво различава християните от другите ли? Сълзите! В евангелската притча е казано, че блудният син „дошъл в себе си“ (Лука 15:17). Истинските християни са именно такива – „дошли в себе си“ хора. Разбрали падението и безсмислието на този свят. Осъзнали, че са загубили дома на небесния Отец и неговите богатства. И по тази причина плачещи... Защото искат да се завърнат в него. 

Отец Захария Захару разказва нещо много хубаво: "Ще ви призная нещо. В първия ден, когато дойдох в манастира, отец Софроний (Сахаров) ми каза: „Ако искаш да изкорениш страстите си, учи се да плачеш”. С други думи, ако искаш да умреш за света, ако искаш светът да не те превърне в жертва и свой раб, учи се да плачеш. Отец Софроний с такава ревност ни увещаваше да плачем в килията си, защото знаеше, че сълзите текат само тогава, когато по време на молитва умът е събран в един помисъл, и че те внасят в душата удивителен мир."

Сълзите са онзи препарат, с който се полива почвата на сърцето и я прави плодородна. И това не са приказки за отминали времена, а история от днешния ден. Винаги актуална. Винаги свежа. Защото Христос винаги е наш съвременник, стои на вратата и чака да Му отворим. Така, както бащата на блудния син стоял и гледал отдалеч, дали не се задава завръщащото се чедо. Само вижте какъв плод на утеха дадоха сълзите на стареца Паисий, какви чудеса произраснаха от свети Порфирий... Или каква праведност е показал старецът Клеопа... Разказват какви водопади се стичали от очите на великия богослов свети Юстин Попович, докато казвал своите прочути проповеди. Ето такива са християните!!! За тях може да се каже много, твърде много. Но всичко ще е основано на плача.

Именно той липсва осезаемо в съвременната българска църковност. И затова тя не ражда своя св. Николай Велимирович, отец Георги Калчу или Йосиф Исихаст. Не ражда своя нов св. Серафим Соболев. Защото най-често вървим по линия, която е обратна на църковната. И раждаме трагедии... Трагедии, с които сме свикнали дотолкова, че вече ги приемаме за нормални. Само си представете какъв Патерик можем да съставим... Написах няколко реда със съвременни „подвизи“, но после ги изтрих. Всеки знае какви сме. Нашият „Новоотечник“ би заприличал на гротеска... Понеже ние никога не плачем (за греховете си), разплакали сме светците. Защото сме им напълно чужди като дух. Но не само тях! Ние разплакваме дори и тези, които сега идват в храма и ни виждат за пръв път. Вместо надежда им всяваме безнадежност... И после чертаем планове как е правилно да се благовести.

Ето един план. Съвсем прост е... Дори и аз, който съм свещеник, винаги получавам поука, като го усетя върху себе си. Просто една сълза на покаяние, един поглед, вперен с упование в иконата, една усмивка на човек, който се радва да те види... Съвсем малко е нужно. Просто другият до тебе да те хване за ръка, вместо да те удря по главата с мнимото си съвършенство. И да ти каже, че ще вървите заедно. Ще се подпирате един друг. Пък колкото имаме сили... А Бог ще извърви към нас останалата част от пътя. Достатъчно е вървенето да не е в измамна посока. Да вървим към Христос, а не към себе си. Да копнеем за Господнята трапеза, а не за това, с което се хранят свинете.

Да, и хората в Църквата са грешници, както и тези в света. Но нека да е дефинитивно ясно - те трябва да са каещи се грешници. Хора в процес на промяна. Нещо като временни грешници. Болни, очакващи изцелението, но ненавиждащи болестта. Ако не са каещи се, значи не са разбрали какво точно е Църквата и неслучайно ги срещаш на прага й. Може би те отдавна се мотаят там, но така и не са влезли навътре... Или пък стоят с единия крак отвън, та да спринтират по-лесно, ако вземе да се появи някоя друга възможност...

Пътят на смирения помисъл и на покайните сълзи единствен води към истинско разбиране за любовта. Такъв е бил животът на светите отци на Църквата. И ние сме длъжни да вървим след тях. Ето в какъв парадокс живеем – праведниците считали себе си за последни грешници, а ние, потъналите в духовна корупция, имаме себе си винаги за прави, винаги за невинни. Ние не сме просто блудни синове, ние сме блудни невъзвръщенци. И в това е нашата най-голяма трагедия.

Когато свети Макарий Велики бил на смъртния си одър, неговите ученици го помолили да им каже последни спасителни думи. И той им казал: „Да заплачем, братя.” И всички заплакали. Тези думи важат и за нас. Защото само плачещите за греховете си ще намерят утеха от Бога (Мат. 5:4). Великият пост е подходящо време за това.

Авторът е свещеник в храм „Св. преп. Наум Охридски“, кв. "Дружба", София




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: sourteardrop
Категория: Изкуство
Прочетен: 4632473
Постинги: 5200
Коментари: 2777
Гласове: 1232
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031