--------------------------------
За повечето хора правдата е юридическо понятие. 
Поемането на отговорност за чуждата вина се отхвърля 
като нещо неправилно.
Това не се вписва в юридическото схващане. 
Всъщност духът на Христовата любов ни обединява в името на нещо друго. Да понесеш част от отговорността за вината на някого, когото обичаш, и още повече, да приемеш върху себе си цялата отговорност – това не само не е чуждо на Христовата любов, а е и на пълно естествено.
Тъкмо в поемането на отговорността за чуждата вина се изразява истинската любов. 
Ако в любовта търсим само нейната сладостна страна, къде е тогава разумността?
Но когато ние доброволно приемаме вината и тегобите на човека,когото обичаме, тогава любовта постига в пълнота своето съвършенство.
Мнозина не могат или не искат доброволно да приемат последиците от Адамовия първороден грях. 
Те казват: „Адам и Ева вкусиха от забранения плод и какво съм виновен за това аз?

Аз се подготвям да отговарям за своите грехове, само за своите, не и за чуждите“. Всъщност човекът не разбира,че с този помисъл на своето сърце той повтаря греха на праотците.
Така този грях става негов личен грях и падение. Адам отказа да приеме върху себе си отговорността,прехвърляйки вината върху Ева и Бог, Който му даде тази жена, и с това наруши единството на човешкото битие и неговото единение с Бога. Затова и ние, винаги когато отказваме да понесем вината за общото зло и за делата на своите ближни, повтаряме същия този грях и нарушаваме единството си с Богочовека.
Господ първо попита Адам, след това Ева.
Предполагаме, че съдбата на човеците би била друга, ако Адам не се оправдаваше, а поемаше върху себе си отговорността за извършения грях, вместо да я отхвърли. Животът на човечеството и сега може да тръгне по друг път, ако ние доброволно приемем върху себе си вината на нашите
ближни.
Човек винаги може да намери оправдание за своите постъпки. Ако внимателно се вгледа в своето сърце, той ще забележи, че зад всяко самооправдание се крие лукавство. Човекът се оправдава пред всички, не
желаейки да признае, че отчасти е виновен за злото в света. 
Така той се оправдава, че не е отговорен за своята богоподобна свобода. Зад това съзнание се крие много голямо робство.

Затова и самооправданието е свойствено на робите, а не на синовете Божи. Чудно е как такава постъпка, т. е. поемането на отговорност за чуждата вина и искането на прошка, мнозина смятат за проява на робски характер.

Колко голяма е разликата между синовете, които имат Духа Христов, и недуховните люде! За недуховния е непонятно как може да чувстваме целия човешки свят като едно-единствено битие, което е включено в личното
битие на всекиго и което не отделя другите люде.

Следвайки Втората заповед, възлюби ближния като самия себе си – може
и трябва да включваме общочовешкото битие в своето лично битие. Тогава всяко зло, което се извършва в света, ще бъде приемано не като нещо чуждо, а като свое собствено.
Ако всяка човешка ипостас, личност,която е създадена по образа на абсолютната Божия ипостас, е способна да вмести в себе си пълнотата на общочовешкото битие така, както всяка Божия ипостас се проявява като носител на пълнотата на Божественото битие (а тъкмо това е дълбокият смисъл на Втората заповед), тогава всеки ще се бори със злото, с вселенското зло,започвайки от самия себе си.

Старецът никога не говореше за истината, а само за Божията любов.

Ние най-често нарочно започвахме разговор на тази тема с него. Той правеше разлика така: „За Бога не може да се каже, че е неправеден, т. е.че в него има неправда, но не може да се каже, че е праведен в оня смисъл, в който
ние схващаме правдата.

Св. Исак Сирин твърди: „Не се осмелявай да наречеш Бога праведен. Защото каква е тази правда – когато ние сгрешихме, той предаде единородния Свой Син на кръст?“.

Към тези думи на Св. Исаак Сирин бихме добавили: ние сгрешихме, а Бог постави светите ангели в служба на нашето спасение!

И още повече- ангелите, изпълнени с любов, самите желаят да ни служат, и с това служене пряко поемат тегобите ни. Така и неразумните животни, и останалата твар Господ предаде на закона на тленността, защото не им прилягаше да останат свободни от този закон,както човекът, за когото тази твар е създадена, поради собствения си грях стана роб на тленността. Според светеца някои доброволно, а някои неволно, но всички заедно величаят и тъгуват досега по думите на апостола (Рим, 8: 22), съчувствайки с
човека. Това, значи, не е закон на истината,а на любовта.

Христовата любов като Божия сила, като дар на Светия Дух, Единият, който действа у всички хора, онтологически ги съединява в едно цяло. Този, който обича, приема живота на желаното битие. Този, който обича Бога, се включва в Божествения живот.

Този, който обича своя брат, включва в своето битие живота на своя брат. Този, който иска целия свят, с духа си обхваща този свят“.

Възвишената молитва, а с такава се молеше старецът Силуан, довежда точно до такова разбиране, иначе казано, до съзнание за онтологическо единство на своето лично битие със всечовешкото битие. Както твърдят мнозина съвременни философи, сетивната перцепция за един отделен
предмет не е само субективен психологически акт, удвоен с обективното битие на самия предмет, но е и самият този предмет, който със своето реално въздействие влиза в нашето съзнание, като установява общение с битието, доколкото е необходимо да се говори за единство на битието,
където действа единствената всеобхватна Божия благодат на Светия Дух – Творецът на всичко.

-------------------
/Свети Силуан Атонски/
Превод: Десислава Капитанова