ІІІ Както за физическия живот на човека са потребни въздух, храна и жилище, така и за духовния му живот са нужни съответен въздух, съответна храна и съответно жилище. 1. Въздухът, който поддържа духовния живот, е непрестанното помнене на Бога. Човек трябва да се упражнява в това да не забравя Създателя си нито за миг в своя живот. Бог е вездесъщ, и ние сме всякога в Него, а не вън от Него, както някои погрешно мислят. Нищо не може да съществува извън Бога. Той е всеобхватен, а Сам от нищо не се обхваща. Чрез Него и в Него “ние живеем, и се движим и съществуваме” (Деян. 17:28). Но ако ние сме всякога в Бога, Той не е всякога в нас. По силата на дадената ни свобода на самоопределянето и на провеждането на своята воля, ние имаме тая нечувана власт да заключваме сърцата си за своя Създател. И тъй, ние сме в Бога, но Бог може да не бъде в нас поради наша вина. То е както с камъните във водата. Те са в нея, понеже тя ги обгръща отвсякъде, но тя не е в тях, понеже те са твърди и непроницаеми. Ако искаме Бог да бъде в нас и ние в Него, то трябва чрез покаянието да се превърнем от твърди камъни в меки гъби. Гъбите са във водата, и водата е в тях. Меки като гъби и податливи за Божията благодат ще ни направи постоянното помнене на Бога. Но как е възможно при многото наши земни задължения и ежедневни залисии постоянно да помним Бога? — Възможно е! Щом можем, когато работим или дори се молим, да мислим за греховни неща, защо да не е възможно да мислим за Бога? Трябва само да сменим предмета на мислите си. Св. Иоан Касиан казва: “Дейността на нашия ум може да се сравни с воденичен камък, който бързо се върти в кръг вследствие стремителното течение на водната стихия. Той не може да не се върти, бидейки движен от водата. Но от воденичаря зависи какво да мели воденичният камък — пшеница или къклица. Така и нашият ум в продължение на сегашния живот не може да остава празен (бездеен) при вълнението на помислите, понеже постоянно е привеждан в движение от устремяващите се отвсякъде към него потоци впечатления. Но кои от тях да приема и усвоява, това зависи от нашата воля и желание” (9). Вижте св. ап. Павел! Каквото и да е предприемал, всичко е свързвал с Бога. Той е постигал това, понеже е мислел все за небесното, а не за земното (Кол. 3:2). Дори яденето и пиенето той е искал да се върши за слава Божия (I Kop. 10:31), a още повече молитвата, за която е казал: “Непрестанно се молете!” (I Сол. 5:17). Много неща в нашия ежедневен живот са навик. Ако не придобиваме добри навици, непременно ще добием лоши. Защо тогава да не се погрижим да добием добри навици?… Трябва да си дадем труда да свикнем още със ставането си от сън, през целия ден да мислим за Бога. Нищо особено тук не се иска, а само доброто желание, през време на изпълняване на задълженията си, да мислим за Бога, да се упражняваме да връщаме разсеяните си мисли все към нашия небесен Отец (10). Ние трябва да си напомняме винаги, че Господ е близко, че Той е около нас, до нас, че не ни изпуща из очи, че вижда делата ни, че забелязва и най-неуловимите движения на сърцето ни. Св. цар Давид така е постъпвал. Той е чувствувал всякога Божията близост, затова е могъл да каже: “Винаги виждах пред себе си Господа” (Пс. 15:8). Ние, новозаветните вярващи, които се радваме на великата чест да приемаме в сърцата си нашия Спасител чрез причастяването с Неговата нетленна Плът и пречиста Кръв, още повече имаме основание да чувствуваме Божията близост. Нали Сам Спасителят е казал: “Който яде Моята плът и пие Моята кръв пребъдва в Мене, и Аз в него” (Ин. 6:56)? А в Откровението четем Неговите думи: “Ето стоя пред вратата и хлопам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене” (Откр. 3:20). Привикналите да живеят непрестанно с мисълча за Бога сами виждат какви спасителни последици се появяват от това в душите им. Разбира се, помненето на Бога трябва да се свързва и със страх Божий и с благоговейно чувство. Само така се раждат спасителни настроения, извисяващи към Бога. За да добием навика да мислим за Бога, по съвета на св. отци, трябва всеки ден да четем макар и малко от словото Божие, особено от Новия Завет и от Псалтира, както и да се упражняваме ежедневно в тъй наречената Иисусова молитва. Поне по 100 пъти да си казваме: ,,Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния!” Естествено, тази молитва ще ни зарадва с благодатни плодове, ако я произнасяме не механически, а с благоговение и с молитвено настроение. 2. Храната, която поддържа духовния живот, това са делата, извършвани в Божието име, и то с дълбоко смирение, а не с показност. Храна за душата е самото смирение. То заменя и делата, според учението на св. Отци, изградено върху словото Божие. За наше назидание Спасителят ни е разказал високо поучителната притча за митаря и фарисея, учейки ни на смирение. Митарят нямал добри дела, но се каел искрено пред Бога за многото си грехове и със смирението си запълнил празнотата от добри дела в живота си. Така той се спасил (Лк. 18:10 -14). И фарисеят би могъл да се спаси чрез добрите си дела, ако ги беше покривал със смирение. Но той се възгордял, и тъкмо това причинило неговата гибел. От казаното следват два извода: 1) извършваните с гордост добри дела не спасяват, и 2) смиреното покаяние за пропуснатите случаи да се вършат добри дела води към спасение. Но има и трето положение: вършенето на зли дела. Каква е участта на онзи, който вместо добро върши зло и дори не помисля да се кае за това? Оня, който вместо добри дела върши лоши, той все едно че вкарва отрова във своя духовен организъм. Нищо друго не омаломощава духовния живот така, както следването пътя на злото и изпълняването прищевките на нашата покварена природа. Този път води към тежко духовно боледуване. Той разслабва волята, опорочава ума и развращава сърцето. Такъв човек, продължавайки да живее телом, умира за духовния живот и с право може да бъде наречен “жив мъртвец”. Разбира се, Бог може и него да възкреси чрез тайнството на покаянието. Възможности за покаяние Бог дава на всеки човек и особено на всеки православен християнин, получил възраждащата благодат при тайнствата Кръщение и Миропомазване. Веднъж дадена, благодатта не се отнема от грешника дори до края на живота му, тъй че всеки грешник може, ако иска, да се възползува от даруваната му небесна благодат, да се покае и да бъде жив (Иезек. 18:23; 33:11). Ако човек предпочете обаче да върви по нанадолния път на греха, Господ му предоставя свободата да върши каквото иска. И все пак в бащинската Си обич Той праща чрез разните обстоятелства в живота — особено чрез болести, скърби и нещастни случаи — напомняния и призиви към покаяние. Дори при най-упоритите богопротивения на грешника Създателят не отнема благодатта Си от него. Едва на Страшния съд Той ще лиши напълно от благодатта Си неразкаяните грешници, като заповяда на Своите служители, Ангелите, да ги посекат пред Него (Лк. 19:27). Духовният смисъл на такова посичане според тълкуванието на св. Василий Велики, това е окончателното отделяне; и отнемане на благодатта от ония, които не са я използували за свое спасение. Затова, докато човек не е умрял духовно, той трябва да се пази да не върши нищо, което съвестта забранява, и да не изоставя нищо, което Божият закон му вменява в дълг. 3. Третото важно условие за поддържането на духовния живот е търпението. То е жилището, в което е определено на душата да живее. На много места в Божественото Писание ни се внушава, че Бог иска от нас да бъдем търпеливи, защото в търпението човек се калява за духовния живот и чрез търпението той успява да расте духом дори и сред най-неблагоприятните условия на тоя свят, потънал в зло (I Иоан 5:19). “С търпението си спасявайте душите си!” — ни заповядва Спасителят, като ни сочи в търпението пътя към Бога. А св. ап. Павел ни учи “с търпение да изминем предстоящото нам поприще” (Евр. 12:1) на пътя към вечността. Често се чува такъв израз сред хората: “Той излезе от търпение”. Що значи това? — То значи, че човекът — разгневен и сърдит — е излязъл от благословеното си духовно жилище, в което Бог му е отредил да живее. Излязъл от жилището на душата си, т.е. от търпение, такъв човек е изгубил своя вътрешен мир, своя сладък покой и своето тихо благодатно настроение. Изведнъж той се е оказал сред бурните ветрове на изкушенията и се е видял изправен пред пропаст, до която го е довела неговата избухливост и нетърпеливост. Какво трябва да прави такъв човек? — Той трябва веднага да се върне в себе си, да влезе в жилището си, което по непредпазливост е напуснал, и там да възстанови загубения си мир в атмосферата на молитвеното покаяние. Ако се запитаме: Кога човек излиза обикновено из търпение, т.е. кога напуща дома на душата си? — ще си отговорим: Тогава, когато не може да стои вече вътре. Всяко жилище тогава е приятно, когато е хигиенично, проветрено, и когато в него има с какво да се храни човек. Иначе, ако не отговаря на тия условия, жилището става скучно и дори омразно, и човек гледа да излезе вън от него. Тъй е и в духовния живот. Човек живее в търпение, ако постоянно помни Бога, което е най-чистият въздух за душата, и ако храни сърцето си с благодатта на добрите дела и със сладкото чувство на смирението. Но ако не помни Бога, ако не поддържа молитвеното горение в себе си и ако линее духовно поради това, че не прави нищо добро, а върши постоянно зли дела, — такъв човек при всеки неприятен случай и при всяко външно изкушение излиза из търпение, т.е. избухва, гневи се, излиза вън от себе си, като напуща търпението — това благословено от Бога жилище на душата. Имайки предвид всичко това, дивният оптински старец о. иеросхимонах Амвросий е казал: “Домът на душата е търпението, а храната на душата е смирението. Ако няма храна в дома, живеещият там излиза навън”, т.е. ако човек няма смирение, той излиза из търпение. Колко просто и ясно е разрешена в тия няколко думи загадката на греха! Много неприятности ще срещне духовният човек по пътя си. Ако той няма търпение да изчаква с упование в Божия промисъл края на всяко изпитание и беда, никога няма да дочака плодовете на своя духовен труд. Търпението трябва да се простира върху всичко, което Божият промисъл ни праща в нашия личен духовен живот. Чрез търпението човек става добър борец и подвижник и постига често пъти повече духовни успехи отколкото друг някой с доброволното си подвижничество. Иов беше доброволен подвижник, докато живееше в благоденствие и, радвайки се на децата си, не забравяше да се моли Богу за тях всеки ден, за да отклонява Божия праведен съд от неволните им прегрешения. Той вършеше добри дела — беше баща на сираците и закрилник на вдовиците. Той почиташе Бога в дните на благоденствието си и с това много угоди на своя Създател. Но той стана и неволен подвижник, щом загуби всичко под ударите на пратените му от Бога изпитания — и ниви, и имоти, и добитък, и слуги, и деца, и дори здравето си, — и въпреки това не по ропта, а изрече незабравимите думи: “Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде. Господ и взе… Да бъде благословено името Господне!” (Иов 1:21) Доброволното подвижничество издигна Иова като дълбоко благочестив мъж, но неволното му подвижничество, изразено в изтърпяването на най-тежките удари, изсипали се върху него, увековечи името му и прослави по цял свят добродетелта му. Ако искаме прочее да поддържаме на подобаваща висота своя духовен живот, за да спасим себе си и близките си, трябва непременно да растем в най-победоносната добродетел — търпението.