Храмовете, в които служа, се намират в нещо като парк. Те стоят в двата края на едно езеро. В непосредствена близост до тях няма много блокове, а само няколко къщи. На мен това много ми харесва, защото не са такива църкви, на които можеш да се натъкнеш и да влезеш случайно. Например, да слезеш от автобуса и те да се окажат пред очите ти. Или пък да минеш покрай тях, докато отиваш до магазина и да си кажеш: „А, защо да не се отбия до църквата и да запаля свещ”. Напротив, трябва да преминеш през моста или да обиколиш езерото, за да стигнеш до „Св. Наум Охридски”, например. И все пак, дори и няколкото къщички могат да създадат проблеми...

Понякога настъпват нещо като „мъртви” часове, в които почти никой не влиза в църквата. Свещеникът може да използва точно това време, за да се помоли, без да има кой да го прекъсва. Така се случи и с мен веднъж по време на Великия Пост. Беше много приятен ден. Слънчевите лъчи влизаха през прозорците на олтара и гъделичкаха очите ми. Отворих Молитвеника с огромно удоволствие и тъкмо се готвех да потъна в думите му, когато заедно със слънчевите лъчи отвън влязоха и някакви неприятни звуци. В някоя от къщите, които се падат точно зад олтара, бяха пуснали чалга. Не беше обикновена чалга. Не че много разбирам от този жанр, но според мен беше ромска. Направо имах чувството, че физически усещам как се точи от някакви тонколони и заплашително се стича към храма, унищожавайки със силата на зурните и тъпаните всичко живо по пътя си. Имах чувството, че и по храстчетата не беше останало необрулено листо – толкова силно кънтеше. Казах си: Молитвата не трябва да зависи от това. Няма да обръщам внимание и скоро ще спра да я чувам. Но къде ти… Колкото повече се насилвах да не чувам музиката – толкова повече ме дразнеше. Опитах два, три, четири пъти – нищо не стана. Накрая изгубих търпение и излязох не само от олтара, но и от храма, за да видя откъде идва. Странното е, че чак когато излязох навън, си дадох сметка, че досега не съм различавал какво се пее. На кого мислите беше посветена тази музика, която не се слуша дори и в най-долнопробните кръчми, в които съм влизал? Пееше се за Исус. И ще ви кажа, защо написах Исус с едно „и”. Нечий протестантски мозък беше решил да превърне ромската чалга в евангелска проповед. Този абсурд направо ме смая…

Разказвам ви това, не за да видите колко немощна е молитвата ми (въпреки че става ясно). А защото тази музика е образ на това, че съвременната култура се опитва да превърне всичко в продукт за масова консумация. В нещо комерсиално, което задоволява и най-пошлия вкус. Дори Евангелието може да бъде поднесено така, че да гъделичка плътската похот. Това е ужасно и нетърпимо. Никой свят не е бил чак толкова абсурден, че да споменава името на Сина Божий в ритъм, който предполага въртене на голи кореми и раздвижване на тела в кючек…

Много ми е мъчно, че живеем в такъв свят. Имам чувството, че вече никой никого не иска да обича. Да обича до смърт. И до вечност. Хората подписват предбрачни договори. Християни твърдят, че бракът е нещо формално, без което могат. Още не са се събрали, а вече мислят за развод. Едно време майките и бащите са избирали булки на синовете си. И пак са се получавали щастливи семейства, макар и да са живеели в сиромашия. Е, добре, сега всички имаме право на избор. Хората внимават да не се излъжат. Пробват един, два, три… много пъти преди се оженят. Оскверняват се постоянно, стараейки се да не се „прецакат”. Но в крайна сметка броят на разводите постоянно расте. Това е защото нямаме елементарно смирение. Елементарно чувство на отдаденост на другия. Всичко е само в мое име. Така, както ме урежда мен. И затова винаги завършва с трагедия. Вече няма авторитет, пред който да се смириш.

Това егоистично отношение се прехвърля и спрямо Бога. То не позволява търсене на Абсолютната Истина. Защото ако я намериш, трябва да й се покориш. Ако разбереш наистина Кой е Христос, трябва да правиш и някакви неща, които Той казва, но на теб не ти харесват. Да се издигнеш до Неговия свят, където пеят ангелите, а не да се опитваш да Го свалиш до тебе, където дъни чалга.

Спомням си един показателен в това отношение случай, докато учех в Богословския факултет. Имаше някаква идея да променят името на програмата, по която учехме на „Съвременно Православно богословие”. В едно междучасие всички си говорехме за абсурдността на израза „съвременно Православно богословие”. Как може Православното богословие да е съвременно? Все едно, че св. Василий Велики е овехтял и сега е дошла нова мода. Точно в този момент в стаята влезе група учителки, които караха някакъв преквалификационен курс и имаха общи предмети с нас. Една от тях послуша за какво си говорим и с повелителен тон ни прекъсна: „Вие пък какво толкова сте се хванали за думата?”. Помня, че се вкиснах от тази забележка. И казах: „Ами, колежке, светите отци от Първия Вселенски Събор са водели спор за една буква”. Щях да кажа, че тази буква е разликата между това дали Христос е Бог или творение, дали сме спасени или не. Тя обаче ме прекъсна: „Ами ние затова сме на това дередже, защото се спори за една буква”. Направо се втрещих. Нямах представа какво да й кажа. А и не беше необходимо, защото тя ме довърши с думите: „Любов трябва! Любов!”.

Разбирате ли сега каква е ситуацията? Всички тези хора, присъствали на Първия Вселенски Събор – св. Александър Александрийски, св. Атанасий Велики, св. Спиридон и св. Николай, всички свети отци – са били просто някакви проклети брадати старци, които са нямали любов, според дамата. А са се разправяли за някаква си буква. Но най-после е дошла тя, с нейното преизпълнено с любов сърце, и остава само последното усилие – да изтръгне кормилото на Църквата от ръцете на тези свадливци и да го насочи към тихия пристан на някоя набързо сглобена от винкели, ламарина и стъкло кръчма, където всички заедно да слушат чалгата за Исус, да пият бира върху покапани раирани покривки и да си говорят колко много се уважават. Ето така ще се оправи и всичко в Църквата…

Гордото и егоистично съзнание отхвърля всичко, което е станало преди него. Цялата история винаги започва от него. То не търси Истината, защото си мисли, че я представлява. А и Истината, която Църквата е пазила в продължение на две хилядолетия, изглежда демоде. Такъв човек няма смирение. Няма послушание. Той има мисия. И мисията му е да изглади грешките на хората преди него. А „грешките” се състоят в това, че не всичко е подредено според плътското разбиране. Съвременният човек все по-малко се нуждае от Христос. Той си измисля Христос. Чувал съм хора да казват, че не се интересуват от догматите, а от любовта. Сякаш, че в догматите няма любов. Сякаш, че мъчениците са страдали заради някакви си идеологии. Мъченическата любов на Църквата е заменена с любовчийство без правила.

Всъщност, за да бъде участието ни в Църквата истинско, както обичал да казва владика Серафим Соболев: „Трябва да нагаждаме себе си към Църквата, а не Църквата към себе си”. Трябва да търсим Божието Откровение и да се смиряваме пред него. Защото именно то ще ни спаси. Това означава, че: Не! Ванга не е пророчица! Да медитираш може да е cool, но няма нищо общо с Православието и ще си навлечеш проблеми с бесовете! Йогата може да е полезна за тялото, но е супер вредна за душата! Протестантите може да са дружелюбни, но не са членове на Църквата! А католиците може да изглеждат любвеобилни и социални, но не изповядват вярата, която е спасителна! Църквата е нещо конкретно. И никой няма право да прибавя или отнема нещо от Нейното учение, само защото „времето е такова”!

Като празнуваме паметта на отците от Първия Вселенски Събор трябва да си дадем сметка кои са те и какво са направили. Не случайно има такъв празник. Дори най-елементарното съзнание трябва да направи такава сметка – чудесата, които извършват и до днес св. Спиридон, св. Атанасий, св. Николай и другите показват, че те са обичали Бога и ближните повече от нас, които постоянно говорим за любов. Но това не е попречило на свети Николай да удари шамар на еретика Арий. Защо го е направил? Вероятно защото е истински християнин, а не либерал като нас. И защото е обичал Христос и за него е било нетърпимо да чуе, че някой твърди, че Той не е Бог. Защото първата заповед е да обичаш Бога повече от всичко на света. А също и защото не е искал да направи компромис с Истината. А също и защото е искал да помогне на наглия Арий да се покае и се е надявал плесницата да го накара да се осъзнае. Този, който истински обича човека не го кара да вярва, че неговата заблуда може да го отведе на Небето. Защото Христос не учи така. И защото не се моли в своята първосвещеническа молитва за целия свят, а само за тези, които Неговият Небесен Отец Му е дал (Йоан 17:9).

И най-важно – светите отци от Първия Вселенски Събор, ръководени от Светия Дух, прокарват граница между Истината и лъжата. Отците от следващите Събори следват техния пример. Именно тази граница иска да премахне съвременният свят. Той не вярва в Истината и иска да събори стената на олтара, в който се намирах в споменатия по-горе ден. Иска да вкара едната тонколона на чалгата в храма и настоява, че тя има право на това. За онзи, който обича Христос, това трябва да бъде непоносимо. По-добре изобщо да не бяхме ставали християни, ако ще правим такива компромиси с Христос. Тогава бихме били по-малко виновни. Човек трябва да може да обича честно и открито, а не егоистично. И тази любов ще го заведе във вечността. Такава трябва да бъде любовта и към Бога, и към човека до нас.

Някой би казал: „Как ще се приложи това в живота?” Чувал съм, че светът сега е глобален, разбирай – различен от преди. Но тук въпросът не е за многото хора, с които се срещаме. Нито за правото ни да се виждаме и да обичаме хора от други религии. Нещо повече – ние сме длъжни да обичаме всички, но от тази любов към тях любовта ни към Христос не бива да намалява. Става дума за това да се прокара ясна граница между територията на Църквата, където са поканени само верните, и територията на светските срещи, където трябва да сме с протегната ръка към всички.

И все пак може би са прави в нещо тези, които казват, че светът се е променил. Сигурен съм, че до преди 100 години това, което говоря, щеше да бъде напълно очевидно за всички. А сега съм убеден, че на някого ще прозвучи скандално. Някои дори се обиждат, когато говоря така. Но „ако бях още угаждал на човеци, не щях да бъда Христов раб” (Гал. 1:10). Едно време, когато работех като журналист, най-много се притеснявах от това да не би да проявя угодничество към силните на деня. Би било смешно, ако сега правя компромис с вярата си.

А едно време какви католици имаше… Познавах един италианец от аржентински произход, който в отпуските си обикаляше света с мотор. Когато дойде в София, поисках да му покажа някои църкви. Стигнахме до „св. Ал. Невски”, а вътре течеше света Литургия. Момчето отказа да влезе. Каза ми: „Аз съм католик, не е редно да присъствам на ваша Литургия”. Веднага го разбрах. Той имаше усещането, че в католическата църква е Истината и не искаше да влезе на „схизматична” Литургия. Ние знаем, че той е в грешка. Но все пак, макар и да бърка, това момче имаше съзнание за Истината, каквото мнозина католици, а и православни от днес нямат. Може би за днешния ден се отнасят думите на Господа от Откровението: „Зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си” (Откр. 3:15-16).

Свещеник Владимир Дойчев, храм „Св. преп. Наум Охридски”, София