Струва ми се, че изхождайки от Писанието, трябва да познаем още природата на времето и вечността. Защото Писанието не нарича всичко което съществува абсолютно неродено и действително вечно, нетленно и безсмъртно.

Често с названието "вечно" Писанието характеризира най-изначалното, древното, но пак като "вечно" означава цялото протежение на нашето време според свойството на вечността да бъде изначална, непроменима и да е мярка за цялото битие. А "време" нарича онова, което е подложено на възникване, тление и промяна. Затова богословието казва, че макар на земята да сме ограничени във времето, можем да станем съпричастни на вечността, когато достигнем нетленната и единосъщна вечност.

Понякога Писанието възхвалява времевата вечност и вечното време, макар да знаем, че отнасяме с по-голяма сила съществуващото към вечността, а ставащото към времето. Ето защо, не трябва да се мисли, че наричаното вековечно е безусловно съвечно на Бога, Който е преди вековете. Но като следваме превъзвишените Писания, трябва да разбираме вечното и времевото според общоустановените за тях форми, като средни между съществуващото и ставащото ­ свързани отчасти с вечното и отчасти с времето.

А Бог трябва да се слави като вечен и като Причина за всяко време и вечност, доколкото е преди времето и над времето и "променя времена и години" (Дан. 2:21). Пак Той началства отпреди вековете, понеже е преди вечността и над вечността и царството Му "е царство на всички векове" (Пс. 144:13).

Виж също Псевдо-Дионисий Ареопагит (V-VI в.) и Св. свещеномъченик Дионисий Ареопагит († ок. 96 година)