Прочетен: 5913 Коментари: 13 Гласове:
Последна промяна: 29.04.2014 06:56
Архимандрит Серафим (Алексиев)
http://ebooks.ucoz.com/knigi-serafim/Pozvoleno_osajdane_1.pdf
А. Разграничаване между нравствени немощи и грехове против вярата
В древните повествования четем: Един отшелник видял някой си брат да съгрешава и заплакал: “Горко ми! – рекъл той. – Както брат ми съгрешава сега, може би аз ще съгреша утре!” След това, като се обърнал към ученика си, добавил: “В какъвто и тежък грях да падне в твое присъствие някой брат, ти не го осъждай! Но трябва да бъдеш уверен, че ти грешиш повече от него, макар той и да е светски човек. Като изключение от това правило може да бъде случаят, когато чуеш някого да богохулствува или да говори нещо еретическо” (1).
Този светоотечески разказ отразява прекрасно православния отговор на въпроса какви трябва да бъдат нашите отношения към двата възможни вида съгрешаващи люде: 1. съгрешаващите в нравствено отношение и 2. съгрешаващите против вярата.
Към първите ние трябва да бъдем снизходителни и да не ги осъждаме, понеже и нашите души са грешни, а чрез осъждането стават още по-грешни. Самата Църква великодушно търпи и лекува такива грешници, очаквайки тяхното разкаяние и изправление. За такъв вид грешници се отнасят Господните думи, че трябва винаги да им прощаваме, щом се каят, и то не само до седем пъти на ден, а до седемдесет пъти по седем (Мат. 18:21-22; срв. Лука 17:4).
Към вторите пък ни е заповядано да бъдем не снизходителни, а крайно бдителни, критични и непримирими. Св. ап. Павел, който ни учи в никакъв случай да не одумваме ближните си за нравствените им слабости, нито да ги презираме, а с любов да ги церим (срв. 1 Кор. 13:3-7), изведнъж става много строг, щом се постави въпросът за съгрешаващи против чистотата на вярата. Бащински грижовен към немощните (срв. 1 Сол. 2:7-8) и препоръчващ нежни отношения към братята (срв. Рим. 12:10), той пише много остро против еретиците: Пазете се от псетата, пазете се от злите работници! (Филип. 3:2). Гледайте, братя, да ви не увлече някой с философия и с празна измама според човешкото предание,... а не според Христа (Кол. 2:8). Защо той е толкова рязък към лъжеучителите? Защото безспорно лъжеученията са отрова за душата, а безкритичното отношение към тях и приемането им води към вечна гибел. Нравствените немощи могат понякога да послужат за смиряване на човека и за довеждането му до спасение в Господа чрез надлежно покаяние. Но ереста направо погубва.
Никъде в Свещеното Писание не срещаме указания, че можем да прощаваме греховете против богозаповяданата вяра, и то безброй много пъти, както сме длъжни да прощаваме на провиняващите се против нас по човешка немощ. Прегрешаващите против Православната вяра се провиняват пряко против Бога, а не против човеци. Те хулят богооткровената Истина, а не обикновени човешки мнения. Затова е казано: Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж! (Тит. 3:10). Сама св. Църква, тази най-грижовна майка за грешните си чеда, е крайно строга към еретиците. След неколкократно приканване към опомване и покаяние, при отказ от тяхна страна да се покаят, тя ги отлъчва от общение със себе си като невразумими и упорити изопачители на Божествените истини.
http://ebooks.ucoz.com/knigi-serafim/Pozvoleno_osajdane_1.pdf
Що е ереста? – Лъжеучение, което малко или много изопачава истинското Божествено учение и хитро работи, за да го измести и само то да се настани на негово място. Истините на вярата са ни открити веднъж завинаги (срв. Иуда 1:3) от Бога! А ересите са изобретение на дявола. Последният се стреми чрез посяване семената на разномислие в сърцата на хората да ги откъсне от Бога, да ги раздели, да ги скара помежду им и така да ги владее. Истината води към Бога. Тя ни учи да изповядваме Светата Троица: да се покланяме на Бога Отца, на Неговия Божествен Син, дошъл на земята да ни изкупи от греховете, а също така и на Божествения Дух, Който е Дух на Истината (срв. Иоан. 15:26) и ни учи на всяка истина (срв. Иоан. 16:13). Откровенията, които Бог ни е завещал, са правда и съвършена истина (Пс. 118:138). Затова те така задължават! Вечен живот се придобива чрез познаване на Единия Истински Бог и пратения от него Иисус Христос (срв. Иоан. 17:3), а не чрез противене на истината. За словото Божие е казано, че е словото на Истината (Еф. 1:13). Тази Истина освещава (срв. Иоан. 17:17), а заблудата, като рожба на тъмния дух на злото, помрачава и погубва човека.
Вселенските и поместните събори на св. Православна Църква са имали за своя най-важна задача да пазят унаследеното здраво Апостолско учение от ереси (срв. 1 Тим. 6:3). Те са увещавали еретиците да се смирят пред Божествената истина, съхранявана в Църквата, и да се откажат от своето лъжеучение. В случай на упорство Църквата ги е отлъчвала от общение със себе си, с цел да се опомнят и да се научат да не богохулствуват (1 Тим. 1:20).
На някои такова поведение на Христовата Църква може да се струва твърде “жестоко”. Но тя е постъпвала не жестоко, а тъкмо обратното – любвеобилно; любвеобилно и към еретиците, и към верните си чеда. С отлъчването на отклонилите се от истината тя е правела последен и върховен опит да ги вразуми, като им е предоставяла възможността и след отлъчването им да се покаят, ако поискат. А към верните си чеда тя е била много грижовна, като ги е пазела от пагубните ереси. Жестока би била тя към чедата си, ако не би ги предпазвала от смъртоносната зараза на ересите и би ги изоставяла в ръцете на сатаната. Защото знае се, че ереста, като порождение на дявола, въвлича в ада. Постъпвайки строго към еретиците, Църквата е следвала
не някакъв човешки каприз, а изричната повеля на Христа, Който говори за непоправимите човеци: Ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар (Мат. 18:17).
Аргументът е на вид много похвален, тъй като се обосновава с желанието за миротворчество. Знае се, че никой разумен човек не иска да има война. Но зад тоя благовиден предлог се крият не светли, а тъмни дяволски планове за омаловажаване на Божествената Истина, за приравняване на истинската Христова Църква към сборищата на еретиците, претендиращи да бъдат те истински “църкви”, и за подкопаване вечните устои на основаната от Спасителя Една, света, съборна и апостолска Църква, каквато е само Православната (срв. Мат. 16:18).
Спасителят е казал: Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители: по плодовете им ще ги познаете (Мат. 7:15-16). Нека видим какви са плодовете на участвуващите в икуменизма, тръгнали да се обединяват с еретиците! Ратувайки уж за избягване на враждуването с далечните, те влизат в идеологически конфликт със своята собствена Църква и с ближните си. Създавайки връзки с инославните, те прекъсват връзките си със своите православни братя, които не желаят да нарушават
До какво се стига по тоя път на икуменизма? – До побратимяване с еретиците и до разбратимяване с православните. Не е ли това дяволски план за разкъсване на православното единство, и то под предлог, че се работи уж за постигане на посочения от Христа идеал – всички да са едно (срв. Иоан. 17:21)! Но Спасителят никога не е искал да има единство между Истина и лъжа, между Православие и лъжеучение, между светлина и тъмнина, между Христа и велиара (срв. 2 Кор. 6:15). Напротив, Той дойде, за да донесе разделение между вярващите души и дявола. Неговите Божествени слова са ясни и непререкаеми: Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч (Мат. 10:34; срв. Лука 12:51).Той наистина се моли за единство, но за единство в Истината, а не против Истината. Ако сектантите, еретиците, лъжеучителите пожелаят да се откажат от заблудите си и да се върнат в лоното на Православната вяра, това именно ще бъде изпълнение на Христовия завет – да бъдат всички едно (Иоан. 17:21). И тогава радостта в небесата ще бъде безкрайна! Но докато има откъсване от Истината, не може да има едно стадо под един пастир (срв. Иоан. 10:16). Христос не включва всички в Своето стадо. Той отделя от това единство неповярвалите в Него юдеи, като им казва:Вие... не сте от Моите овци (Иоан. 10:26).
Ония, които не приемат цялата Божествена Истина, а само част от нея, като я примесват с лъжа, не принадлежат към Христовото стадо. Също така и ония, които наглед са в кошарата, обаче вътрешно се лъчат от нея, от нейните догми и канони, не са нейни членове. Това ще стане явно, ако не по-рано, то непременно на Страшния Христов съд.
Лъжехуманистичният дух на нашето време измества строгия евангелски дух и полага своя печат на мислене дори върху просветени православни християни. Тоя лъжехуманистичен дух, явно съвсем противен на духа на Вселенските събори, прилъгва мнозина към отстъпление от Истината (срв. 2 Сол. 2:3). Той ги подтиква към непослушание на Майката Църква. Тя обявява ереста за непримирима със здравото учение, а днес се внушава криворазбирано равноправие между дяволската лъжа и Богооткровената Истина. Църквата изключва лъжеучителите от своето общение, а днес се проповядва съвместно молене с тях. Тя не допуска никакво богослужебно-сакраментално общуване между православни и инославни, а днес някои даже си позволяват да се причастяват при протестанти. Тя осъжда изопачителите на Истината, а днес осъждането им се смята за грях наравно с житейското одумване.
Някои ще се опитат да оправдаят неосъждането на еретиците с аргумента, че то се вършело в името на мира и за избягване на войната. Но кой подпалва войната? – Тъкмо ония тъмни масонски сили, които проповядват и смесването на изповеданията, и сближаването на верите! Тяхната цел не е избягването на ужасната за всички война, а унищожаването на Истината и довеждането на православните християни до отстъпване от нея (срв. 2 Сол. 2:3).
Нека илюстрираме мислите си по тоя предмет с една басня!
— Аз измислих начин. Ще подпалим гората и така ще изкараме всички зайци, сърни и елени от скривалищата им. И после... вие се сещате, какво можем да направим после!...
Планът бил приет и гората – запалена.
— Пожар! Пожар! – чули се една сутрин уплашени викове.
Наизлезли разтревожените животни от бърлогите и скривалищата си. Наизскачали зайците от дупките си, показали се сърничките от гъсталаците си и се чудели накъде да бягат. Появили се и смъртно уплашени мечки, лисици и други хищници. Всички били стреснати и укротени от общата беда.
— Какво се чудите?! – извикал старият вълк към тревопасните си братя. – Дайте да се побратимим и да бягаме всички заедно! Тичайте с нас! Ние знаем къде е безопасно!
Една стара умна сърна се обърнала към по-младите си сестри и им викнала:
— Недейте отива с вълците!Да бягаме от пожара, но не заедно с нашите врагове, а в друга посока!
Някои я послушали и тръгнали с нея. Но повечето тревопасни се отделили от нея и последвали вълците.
— Дето са всички, там ще бъдем и ние! – рекли те. – Сред мнозинството ще бъдем по-спокойни!
Всички животни – едни наляво заедно с вълка предводител, а други надясно заедно с умната сърна – се втурнали в буен бяг и излезли от обсега на пожара. Но когато стигнали до “сигурното” място, кръвожадните вълци нападнали беззащитните си тревопасни събратя и си устроили с тях зловещ пир...
Такава съдба готви на православните Христови овци началникът на преизподнята, подклаждащ духовните пожари...
Всичко се е объркало в нашето злополучно време на материална просвета и духовен мрак! Одумването на ближните за техните нравствени прегрешения вече никого не шокира, въпреки че то е изрично забранено от Бога (срв. Мат. 7:1-3; Лука 6:37) и че създава ежедневни войни между хората. А издигането на глас срещу прегрешенията против правилната вяра се счита за тесногръдие. Изпитването на омраза към личните врагове се посреща като нещо нормално. А омерзението срещу лъжеученията на религиозна почва е непонятно чувство за мнозина, въпреки че словото Божие ясно ни го внушава чрез устата на св. пророк Давид, който пише: Аз ли да не мразя ония, които Тебе мразят, Господи, и да се не гнуся от ония, които възстават против Тебе? Със съвършена омраза ги мразя. Те ми са врагове (Пс. 138:21-22 по слав. превод).
Заслужава си да спрем вниманието си на тези важни псаломски мисли. Кои са подразбираните тук Божии врагове? Св. Атанасий Велики отговаря: “Божии врагове са най-напред и в собствен смисъл на думата нечистите демони; на второ място, след демоните, това са защитниците на идолослужението и ересеначалниците” (5).
Но как може Божието слово да проповядва омраза? Трябва подчертано да отбележим, че тук не се касае за обикновена омраза, каквато човек изпитва към личните си врагове, защото въпросът се отнася не до такъв вид неприятели, а до Божиите врагове. Затова и омразата, изпитвана към тях, не е порочна. Тя не случайно е наречена “съвършена омраза”. В омразата към личните врагове има страст, злоба, мъст – прояви на човешко несъвършенство. А в омразата към Божиите врагове, каквато е изпитвал кроткият Давид, няма подобни несъвършенства. В нея има само едно непонятно за нас грешните съвършенство, свързано не със страсти, а с безстрастие, което умее да мрази злото у хората, а не самите тях, да отхвърля ереста, но да щади еретиците.
Според блажени Августин, съвършената ненавист е оная, при която някой ненавижда злото, но не храни ненавист към грешния човек (7).
Подобно нещо казва и св. Йоан Златоуст: “Трябва да проклинаме еретическите учения,... но нужно е да щадим хората и да се молим за тяхното спасение” (8). В друга своя проповед той заявява: “Аз не се отвращавам от човека, а ненавиждам заблуждението му и искам да привлека към себе си заблудения. Аз водя война не с личността, която е Божие творение, а искам да поправя ума, развратен от дявола. Както лекарят, когато лекува болния, не се бори против тялото, а премахва вредното за него, така и аз, когато се сражавам с еретиците, сражавам се не със самите хора, а искам да изтребя заблудата” (9).
Одумването на ближните за нравствените им грехове е злъчно, порочно, а осъждането на изопачителите на вярата трябва да бъде обсъждане, а не осъждане. Който одумва, изпълнен е с гняв против своите лични съперници, омразни съседи и неприятни роднини. В тях той съзира свои зложелатели, врагове на своите интереси. А който е критичен към ересите, вижда в еретиците Божии врагове и затова зорко се пази от тях. Ако ти чуваш, че твои съседи вършат против тебе някакви безобразия и кротко понасяш това, ти се упражняваш в добродетелта търпение. Но ако узнаеш, че те са еретици и искат да увлекат теб и някои твои близки в своята ерес и затова пламнеш от свещен гняв, Бог няма да ти вмени това в грях, стига само да несе
изроди този твой чист и богоугоден гняв в удовлетворяване на твоята лична страст, наречена мъст и злоба.
Спасителят ни учи да не се гневим напразно (срв. Мат. 5:22 по слав. прев.).
Блажени Теофилакт, архиепископ Български, пише: “Този, който се гневи на брата си напразно, ще бъде осъден; но ако някой се гневи по разумни причини, с възпитателна цел и от духовна ревност, такъв няма да бъде осъден. И Павел е говорел гневни думи на магьосника Елима, както и на първосвещеника, но не напразно, а от ревност. Напразно се гневим ние тогава, когато кипим от гняв за имущества или слава” (11).
Гневът ни е даден за добро, а дяволът го обръща за зло. Гневете се, но не грешете! – учи св. ап. Павел (Еф. 4:26; срв. Пс. 4:5). Оттук следва, че ние трябва да се гневим дето трябва, за да изпълняваме християнския си дълг и да не се възмущаваме дето не трябва. Накратко казано, не бива да използуваме способността си за възмущаване, за да одумваме. Но и не бива да покриваме ересите със снизхождение, чрез което се провиняваме против дълга си – да пазим тайнството на вярата с чиста съвест (1 Тим. 3:9).
Въпреки тази очевидност на нещата, заразата на модерните веяния се шири с бързината на неудържима епидемия. Много умове днес така са объркани, че се оплитат в дяволската заблуда – да смятат верността към св. Православие за мракобесие и тесногръдие, а молитвеното и сакраментално общуване с еретици, както и очевидната или скрита изневяра спрямо догмати и канони – за широта и отвореност към света.
Врагът на спасението трескаво работи върху съзнанието на хората и замъглява умовете.
А при това нещата са толкова ясни и прости! При защитата на св. Православие от ересите съвсем не се касае за наша, човешка правота, а за Божествената правда и истина. Бог, Който е самата Истина (срв. Иер. 10:10), ни е открил чрез Божественото Писание спасителните истини на вярата. Те се черпят не от човешки умове, а от Божественото откровение на Стария и Новия Завет. Предадени чрез богоизбрани мъже, тия истини са подготвяли в старозаветната епоха
спасението на цялото потънало в езически заблуди човечество. В Новия Завет Сам Господ Иисус Христос, Синът Божий ни доразкрива в пълнота истините за Бога – Един по същество и Троичен по Лица, за промисъла Божий над целия човешки род, за изкуплението, извършено от Божия Син, за оправданието, постигано чрез вяра и добри дела, за свещенството, получавано по апостолско приемство, за Тайнствата, преподаващи благодатта, за Църквата, основана върху истинската вяра в Иисуса Христа (срв. Мат. 16:16-18) и поставена да бъде за търсещите спасение сред океана от заблуди Ноев ковчег до свършека на света и пр.
Бог е истинен! А дяволът лъже, като клевети Бога, че уж лъжел (срв. Бит. 3:1-5). Бог е наш незаменим Благодетел, наш Промислител, наш Изкупител! А дяволът, тоя противник на Бога, е наш изкусител, наш враг, наш губител! Като лъжец и баща на лъжата (Иоан. 8:44), той не стои в истината, а `и се противи. Той гледа да я измести от сърцата на вярващите, като я замени със своята лъжа. В старозаветната епоха той измисли идолопоклонството и се проявяваше чрез идолите, в които се криеха бесове (срв. Пс. 95:5). А в новозаветната благодатна епоха на мястото на Църквата, този единствен по рода си в света богочовешки институт, дяволът постави еретическите общества, като ги подучи да отричат истинската основана от Христа Църква и да претендират, че те са Христови църкви! Още св. Киприан Картагенски (III в.) обаче ни е предупредил: “Дяволът лъже, за да прелъсти,... той обещава мир, за да не може да дойде мир, предлага спасение, за да прегради на съгрешилия пътя към спасението, обещава църква, а действува така, че повярвалият на думите му съвсем погива за Църквата” (13).
В миналото дяволът е разединявал християните, за да ги разделя и владее. Той същият сега ги обединява, за да може в блатото от заблуди да потопи и истинската Църква – Православната. Той е погубил в първите векове от историята на Църквата много души чрез
измислените от него ереси. А сега погубва и ще продължава да погубва до края на световната история още повече души чрез обединяването на всички в една всееретическа “църква”.
Но истинската Христова Църква ще оцелее до свършека на света, съгласно неотменното обещание на Спасителя (срв. Мат. 16:18), и ще стои на поста си макар и само в лицето на малцина останали верни до смърт (срв. Откр. 2:10) православни християни. Църквата е плавала и ще продължава да плава върху потопа от заблуди и лъжеучения като истински Ноев ковчег, устремен към небесния Арарат (срв. Бит. 8:4)!
(Следва)
БЕЛЕЖКИ
* Сакраментално общение – общение в Тайнствата на вярата →
1. Архимандрит КлиментРилец. Наръчна книга за духовен живот. Ч. I. София, 1941, стр. 69. →
2. Сергей Большаков. На высотах духа. Брюксель, 1971, стр. 39. →
3. Пак там, стр. 40. →
2. утешение
3. за децата
4. библиотека за дечица
5. уродив ради Христа
6. аутсайдери
7. за младите
8. православен каталог
9. muguet blanc
10. български светии
11. църковни сайтове
12. Жития на светиите - Чети-Минеите на св. Дм. Ростовски
13. jeanne d'arc
14. grenouille verte
15. за науката за смъртта - от П. Калиновски
16. шахмат в рая
17. добротолюбие
18. за молитвата
19. Светици с името Виктория в Православната църква
20. Бог е любов
21. да възпиташ християнче
22. църковен вестник
23. икони света гора.зограф
24. православен свят
25. всемирно православие
26. момкови сълзи
27. света гора зограф
28. Свети места вж загубените софийски храмове
29. Душата след смъртта - Йеромонах Серафим Роуз
30. Архимандрит Серафим (Алексиев) — Духовно наследие