Митрополит Антоний Сурожски отговаря на въпрос

В наше време разводът стана факт от ежедневието, хората се отнасят към този въпрос много леко. Църквата гледа иначе…

Разводът е една от най-големите трагедии, които могат да постигнат човека. Той представлява не само край на любовта, която е обусловила брака, но и край на надеждите за един цялостен живот, пълен с радост и дълбочина. Именно в това отношение разводът трябва да се разглежда много, много внимателно. Защо хората се разминават? Как може да се случи двама души, обичали се съвсем доскоро, изведнъж да открият, че помежду им няма любов и че им остава само да се разделят? Първата причина, струва ми се, е в това, че твърде много бракове се сключват между недостатъчно зрели хора, които си въобразяват, че радостта им, когато се срещат, общуват и вършат нещо съвместно, ще продължава безкрайно, че те самите не са длъжни нито да я защитават, нито да се грижат за нея. Втората причина е, че понякога любовта, която в началото е изглеждала истинска, се оказва по-повърхностна, отколкото сме очаквали, а обстоятелствата на живота биват толкова тежки и неочаквани, че рушат единството, което би могло да устои при голяма, истинска и много силна любов.

На Запад голяма част от християнските църкви не приемат развода. В Православната Църква той е приет. Защо? Как е възможно това? Хората от Запада се позовават на това, че в Евангелието Господ казва как Моисей е разрешил да се дава разводно писмо само поради жестокосърдечието на хората. Но отначало не е било така. Бих казал следното: християните на Запад мислят, че това изречение на Христа се отнася само за Неговото време и че сега ние сме свободни от тази сърдечна жестокост и затова при нас не може да има развод. Всъщност знаем колко безчувствено, тесновато и хладно е понякога човешкото сърце; колко е лесно, когато човек мисли, че обича другия, изведнъж да охладнее, защото любимият човек в нещо се е оказал (както му се струва) недостоен за тази любов или го е наранил в област, която е твърде болезнена и скъпа. Ето защо ние, православните, отчитайки че човешкото сърце бива сурово, кораво, твърдо и неустойчиво, считаме, че разводът е възможен, въпреки че го възприемаме като една от най-големите трагедии в живота. Нещо повече – приемаме това върху себе си, защото отговорни за развода са не само мъжът и жената – отговорност за разводите носи и цялата Църква. Та ние венчаваме безразборно всеки човек, който може да докаже, че е кръстен. Нима това е основание? Или става дума за съединяването на двама души „по право”? Не, християнският брак трябва да бъде образ на взаимните отношения между Христос и Църквата – съвършено отдаване един другиму и готовност с целия си живот, до смърт да обичаш човека до теб, просто защото той е любимото същество. Уви, това се среща рядко. На практика, голяма част от идващите да се венчават търсят радостта от взаимните срещи, но не мислят за носенето на кръста. Затова, когато се сблъскат с трудности във взаимоотношенията и се оказва, че не са готови за труден съвместен живот – те се разделят. Докато венчаваме формални „християни” и незрели хора, разводите у нас ще продължават.

Ще кажете: трябва ли тогава да прекратим венчавките? Не, но трябва да възпитаваме хората! При това не с думи и проповеди, а с пример! Как, откъде млад човек, млада девойка да научат, да знаят, че може да се съединят истински само в ликуващата любов на кръста, когато дори в християнските общества това не се среща? Затова считам, че отговорността за разводите лежи върху цялата Църква, върху цялото християнско общество. Църквата допуска развода, защото самата тя е виновна в лицето на своите служители и членове: родители, свещеници, обкръжаващата среда, цялата общност. Но разводът си остава една трагедия – може би най-голямата – защото това е момент, при който двама души, били макар и в едва зародило се единство, изведнъж престават да бъдат единни и стават отново чужди един на друг.

Не приемаме развода на свещеници, защото свещеникът е длъжен да бъде пример, образец за своите пасоми, но с милосърдие, с любов и дълбока болка допускаме развода сред миряните. Това не е норма, не е една от възможностите, стояща пред хората, когато те решат да се венчаят; това е катастрофа… Затова в древността дълго време след развода, понякога до седем години, Църквата не допускала до следващ брак развелите се, считайки ги незрели да встъпят в нов брак. Те са били длъжни да преминат цяла школа за духовно възпитание – не образование, а именно възпитание, израстване – за да могат да встъпят в брак по нов различен начин, вече като зрели хора.

Из „Бракът като подвижничество”. Заглавието е мое