Тази глава е за това, което могат да направят роднините и приятелите на тежко болния човек, за да облекчат страданията му и да му помогнат, доколкото това е възможно, да се примири с неизбежното.

Предсмъртната болест продължава известно, а понякога и дълго време. Това не е само процес на отслабване и умиране. Ние вече писахме, че терминалната болест може да бъде период за израстване на личността и за духовно развитие. При все това тя носи със себе си душевни и телесни страдания. Трудно е за болния, трудно е и за близките му. Трябва да се направи всичко възможно, за да му се помогне.

В миналото смъртта често се възприемала като естествено явление, познавали я и правели всичко, както е нужно. Сега всичко това се е изменило. Стараят се да не я забелязват и не я познават, а когато все пак наближи, то става особено трудно не само за болния, но и за роднините му.

Ние често смятаме, че за умиращия са нужни само грижи и комфорт. Това не е така. Случва се, когато заболее възрастен човек - майка, баща, мъж или жена, роднините, разбирайки, че болестта е неизлечима, бързо го отпращат в болница или в друго заведение. По-рано такива заведения се наричаха "дом за неизлечими" или още по-лошо, сега им дават други по-хуманни названия. За ужасните условия на съществуване в такива старчески домове за безнадеждно болни пише Людмила Медведева в списание "Знамя" (1988, бр.8). Тя описва един от сравнително хубавите старчески домове и все пак: "Живеят на етажа... без обувки и връхни дрехи.. техният свят е леглото и нощното шкафче. Врата към стълбите е заключена. Персоналът е беден, работи в тежки условия, дразнят се, карат се... трябва да се угодничи, да им се угажда... самота".

Няма за какво и с кого да се разговаря. "Караниците за телевизора достигат да сбивания - полуслепи, глухи, зли".

Старите хора, мъже и жени, пристъпват към най-важния час от своя живот без любов, не успокоени и примирени, а унижени, нещастни и понякога озлобени.

Родствениците смятат, че там на болния ще му бъде по-добре, там знаят какво да правят. От време на време жената или мъжът навестяват болния и мислят, че са направили всичко, което е нужно и възможно. Но да го видят им е трудно и колкото повече се задълбочава болестта, толкова по-трудно става. Визите стават все по-кратки и редки. Децата също са заети със своите проблеми; мислят, разбира се, и за болния баща или балната майка, но като цяло всичко това се възприема най-вече като усложнение на техния собствен живот.

За такива ситуации ние няма да пишем, нищо не би се променило. За щастие това не се среща често. Дори в наше време, когато семейните връзки отслабват, болният най-често не остава сам. Неговата или нейната мъка разделят жената, мъжа, майката, децата.

Скоро се налага де се решава въпроса къде да се умира - в болницата или в къщи. Да се умира е трудно при всякакви условия, но да се умира вкъщи, когато около теб са тези, които обичаш и които те обичат е по-леко. Помислете всеки за себе си; когато дойде вашият ред - къде?

Болницата може да бъде неизбежна и необходима за изследванията и за техническите лечебни процедури. Но когато този стадий вече е преминал, за болния е по-добре да бъде в позната обстановка, у дома си, в обкръжението на любящи роднини.

Болницата обезпечава реда, ефективността, стерилиността и квалифицираните грижи, но в нея има бюрократизъм и свързаното с него безразличие.

Ние се молим в Църквата за даруване на "непосрамена мирна кончина". Човек иска да съхрани своето достойнството до самата си смърт. В безличната обстановка на болницата това е особено трудно.

Ето смъртно болната съпруга, жена и майка, е отправена в болницата. В приемната стая я внасят на носилка. Преди това би могло да има извикване по спешност, автомобил на "бърза помощ" с виеща сирена. Суета, шум, ярка светлина. Изпращането в болница често дава първото сериозно усещане за близостта на смъртта.

Процесът на обезличаване започва от момента на пребиваване. Очакването на приемането, попълването на различни формуляри, събличането - дори ако то не е необходима. А след това болничните правила, на които трябва да се подчинява. Болната е лишена от индивидуалност и свобода, от правото да решава и да постъпва според волята си, командвана е като дете и при това без любов и някакви емоции. От жена и майка тя се превръща в болна на легло номер 4 в стая номер 6. През цялото време нещо се случва: лекари, сестри, лаборантки, помпи, тръбички, рентген и т.н. Тя може да иска покой, мир, някакво уважение, а получава: вливания, апарати и инжекции по график. Развива се угнетение, потиснатост. "Трябва да се държа примерно, иначе няма да се отнасят добре с мен".

Болната през цялото време е сред хора, но се чувства самотна. Визитацията обикновено протича по следния начин: отпред върви професорът или завеждащ отделението, след него - лекари, сестра и група студенти. Приближавайки леглото на болен от неизлечим рак, професорът пита: "Как се чувствате? Апетит? Действат ли червата?" Опипва пулса, оглежда бегло и назначава на сестрата. Професорът ще обясни на студентите, че могат да настъпят еди какви си усложнения. Неизлечима е, но може да се продължи животът. И отминават нататък. Всичко е нормално, много делово, но у болната след визитацията настроението е по-лошо, отколкото преди нея и чувството за самота е по-силно.

Колкото по-близо е смъртта, толкова по-студено е в болницата. Наоколо са чужди и често безразлични лица и неуютни стени. Последните часове от живота на умиращия не са осветени от любов, а той иска да бъде с близките си, да почувства любовта им и да им даде своята.

Намирайки се у дома си, болният ще съумее по-дълго да съхрани обичайния си начин на живот. Някои неща ще трябва да се променят, необходимо е да се научи да приема опеката без огорчение, а близките ще съумеят така да се грижат за него, че той да не забележи много осезателно промяната и да не почувства безпомощността и зависимостта си от другите. Дайте му възможност колкото е възможно по-дълго да продължи да се труди, да се грижи за семейството и да участва в решаването на въпросите, които касаят него или семейството.

На болния трябва да се осигури максималния възможен физически комфорт. Не е задължително да има болки. Сега има средства, които могат да отстранят всяка болка. Това основно е работа на лекаря, но също и на роднините. Лекарят не вижда пациента си всеки час и дори не всеки ден. Той ще осигури нужните обезболяващи средства - не инжекции, а таблетки или микстури, но умелото ползване на тези лекарства е дело на семейството. Не е нужно да ги натрапват на болния и да му ги дават редовно, напр. четири пъти на ден. Ако болката е съвсем лека и болният не иска лекарства, то не и нужно. Болният често се бои, че ако болката стане по-силна, той ще страда много. Той трябва да бъде уверен, че във всеки момент, когато само помоли, неговата болка ще бъде напълно отстранена.

Не трябва много да се боим от привикването с лекарства. При внимателното ползване и смяната на лекарствата може да не се допусне сериозна зависимост от тях, а дори и да се привикне малко не е голяма беда. А да се заставя човек, който е близо до смъртта, да страда от болки и страх, за да не привикне към лекарства е жестоко и ненужно.

Внимателният лекар може силно да намали опасенията на болния и неговото семейство, ако каже: "Няма да ви оставя, ще ви помогна". Изписвайки рецепта, той си тръгва, но се връща след няколко часа, а след това отново се връща, за да определи дозата и продължителността на действие на лекарството. Първата доза често бива недостатъчна и трябва да бъде увеличена.

По-рано в болниците или в старческите домове понякога се грижели монахини. Можело да се чуе мнението, че щом болката веднъж е била изпратена от Господ, не бива да се заглушава. Сега, разбира се, не се разсъждава така. Лекарствата също са ни дадени от Господа.

Всичко, което беше казано за болките се отнася и за другите неприятни симптоми на болестта.

Ние вече писахме, че може да вземат болкоуспокояващи средства, но не бива да се дават никакви успокоителни (транквиланти), разсъдъкът на болния трябва да остане ясен. Сънотворните средства са допустими, но не бива да се злоупотребява с тях и само в случай на действителна необходимост.

Болният понякога изпитва чувство на безпокойство и дори на вина. "Аз затруднявам близките си". Направете така, че това чувство да изчезне.

Ако умиращият е глава на семейството, той ще се тревожи за много неща. Какво ще стане със семейството му когато умре? Ще може ли жената (мъжа) да възпита добре децата? Как ще се държат те? Ще се запази ли мира вкъщи? Дружните грижи на всички членове от семейството ще облекчат съмненията на умиращия. Ако няма земни тревоги и грижи, ще си отиде по-леко и с мир.

За какво да се говори с безнадеждно болния? Може ли да се разговаря за болестта? За смъртта? Разбира се, може, но не винаги. За него самия е трудно да започне такъв разговор, но често му се иска. Празните разговори с приятели и роднини само го угнетяват. Ако успеете да нарушите заговора за мълчание и за него, и за роднините му ще стане по-леко. Но кака да стане това? Тук е нужен голям такт и разбиране на настроенията и състоянието на болния. В сферата на емоциите безнадеждно болните често стават почти като деца; те търсят у другите разбиране, съчувствие и любов. Дайти им ги, ако можете.

Състоянието на болния е добре описано от Лев Толстой в "Смъртта на Иван Илич": "Най-голямото мъчение за Иван Илич беше лъжата, тази, кой знае защо призната от всички лъжа, че той е само болен, а не умира... та той знае и се измъчва от тази лъжа... и го заставя да вземе участие в нея. Той виждаше... че никой не иска дори да разбере положението му.

Само Герасим го разбираше и затова Иван Илич се чувстваше добре само с него... Иван Илич много искаше да го съжаляват... да го приласкаят, целуват и да поплачат за него. Той знаеше, че е значим, че има побеляваща брада... но все пак му се искаше".

Една от болните на д-р Кюблер-Рос малко преди смъртта си написала писмо до грижещата се за нея болнична сестра. "Аз умирам и се боя. Вие идвате, мерите кръвното ми и аз чувствам, че вие знаете, че скоро ще умра, боите се и това прави страха ми по-силен. Вие се боите и не знаете какво да правите. Но просо си признайте какво си мислите и се погрижете за мен. Това е което искаме ние".

Постарайте се да облекчите страха на човека, чиято смърт наближава. Това може да бъде трудно, но ако има искрено желание, вашата интуиция ще ви помогне.

За болния не е толкова лесно да се разкрие. Често му е по-добре да не говори, а да слуша. Иска му се да разкаже за себе си, да срещне разбиране и да сподели чувствата си. Често си припомня младите години. Помолете го да разкаже за себе си, затова как е живял по-рано, за приятелите и интересите си.

Ако сте му близки, напомнете за важните събития от общия ви живот, спомнете си с благодарност за трудностите и щастливите дни, преживяни заедно. Попитайте как спи, сънува ли и какво.

Понякога е по-лесно да се пише, отколкото да се разговаря. Ако е така, напишете на болния за вашето съчувствие. Това ще бъде оценено, а после той ще остане с вашето писмо насаме и ще получи облекчение. Написаното понякога е по-хубаво от казаното.

Случва се, особено в началото на болестта, узнавайки за нейната неизлечимост, болният да се намира в състояние на шок. Той отказва да разбере, и все още не е способен да види ужасната за него истина. В това трудно време болният се нуждае от помощ и съчувствие повече, отколкото когато и да било. Сега не бива да се говори за смъртта. Напротив, съгласете се с него "Да, това не прилича на рак".

Винаги трябва да се стараете да съхраним надеждата за оздравяване у болния, а ако успеете, дори я закрепете. Желанието за оздравяване и вярата в него понякога прави чудеса. Известни са случаи на оздравяване на болни с изоставени ракови заболяваня. Разкажете му за това.

Стадият на протеста и гнева също е труден за болния. Той е раздразнителен, взискателен и може да стане неприятен. Ако разберете състоянието му, вие и тук можете да намерите необходимите думи.

В по-късните стадии, когато болният макар и частично е приел неизбежното, може и трябва да се говори открито, той през цялото време мисли за това и много неща го тревожат. Може да му разкажете, че сега на науката й е известно за живота след смъртта на тялото, да му се даде книга за това или, ако е възможно, да го запознаете с човек, имащ личен опит в излизането на душата от тялото.

Ние вече писахме, че Кюблер-Рос е разговаряла с болния, че пише научна работа за смъртта и го е молила да й разкаже за преживяванията и усещанията си. Тя пише, че болните не са плашели, а напротив, охотно се съгласявали, разказвали и получавали облекчение.

С хората, знаещи, че тяхната болест е неизлечима, може да се разговаря открито. Попитайте ги какво чувстват и какво биха искали. Какво още искат да направят. Болният може да си мисли за другите, да се грижи за тях и ще му стане по-леко. Понякога можете да попитате и направо: "Страх ли те е?" "Молиш ли се?"

Един от болните казал, че когато разбрал за неизлечимия си рак му станало по-леко. Неизвестността до този момент предизвиквала колебания, смяна на надеждата с отчаяние и това било най-лошо от всичко.

Американците не се задоволяват само с това и не само съветват, но отиват и по-нататък. В САЩ има специална организация, чието название в превод звучи - "Ракът не е край". Членовете на тази организация, болните и техните семейства, се събират заедно, разказват за своите мисли и преживявания, дискутират. Участие вземат и лекари, тези от тях, които са разбрали, че традиционното отношение на медиците към смъртта (премълчаването) не помага на пациентите им. Целта на организацията е да помогне на неизлечимо болните да преодолеят стремежа си да се отдръпнат от хората и да продължат да живеят пълноценно колкото е възможно повече. Сега такива организации има и в други страни.

Откровеността може да помогне и на болния, и на роднините му. Познавам случай, когато мъж и жена страдали отделно, а започвайки да говорят откровено и двамата получили облекчение.

Когато болните отслабват, започва да ги мъчи самотата. Това е още една от причините, поради която им е толкова трудно в болниците, особено нощем. Бъдете с тях.

Тук не са нужни много думи. Не призовавайте болния да понесе стоически нещастието си, да се държи и да бъде силен. За него не е нужно да се старае да бъде силен; по-добре е да признае опасенията и страховете си. Това поражда взаимно доверие и той ще приеме вашето съчувствие, което му е много нужно.

Добре е ако болният поплаче. Не му пречете, а напротив - помогнете. Понякога за него е полезно и да се разсърди на някого, дори и на вас. Не се обиждайте.

Не го оставяйте за дълго сам. Просто бъдете в една стая, поседете заедно. Мълчаливо. Докосвайте ръката му, гърба, косите. Когато контактът е не само емоционален, но и физически, той е по-пълен. Ако вие сте негова съпруга - спете в едно легло или поне в една стая. Когато той спи, също чувства, че сте наблизо. Дори ако се е забравил или е в безсъзнание, все пак чувства; говорете с него, дори ако не разбира.

Има още една причина да не оставяте болния сам. Да се предугади времето на смъртта е трудно. Болният може да умре, когато ви няма и после ще се упреквате, че не сте направили всичко, което сте могли.

Когато болният започне да чувства, че смъртта не е толкова далеч, мислите му стават по-задълбочени и сериозни. Сега му е нужно да разбере това, за което по-рано не е мислел. Помогнете му. Прочетете му писмото на св. Теофан Затворник до умиращата му сестра. Ние вече приведохме цитат от него, а сега го прилагаме изцяло:

"Прощавай, сестро! Господ да благослови твоя изход и твоя път след него. Та ти няма да умреш. Тялото умира, а ти ще преминеш в друг свят жива, помнеща себе си и узнаваща целия обкръжаващ свят. Там ще те посрещнат татко и майка, братята и сестрите. Поклони им се и им предай нашите привети, помоли ги да се погрижат за нас. Ще те обкръжават твоите деца с радостните си поздрави. Там ще ти бъде по-добре, отколкото тук. Така, че не се ужасявай, виждайки приближаването на смъртта: за теб тя е врата към по-добър живот.

Твоят ангел-хранител ще поеме душата ти и ще я приведе по пътищата, по които повели Бог. Греховете ти ще дойдат - кай се за всичко и бъди с крепка вяра, че Господ и Спасител изглажда всички грехове на каещите си грешници. Изгладени са и твоите, когато си се покаяла. Издигни тази вяра в себе си и пребивавай с нея неразделно. Да ти дари Господ мирен изход! Ден-два и ние ще сме заедно. Затова не тъгувай за оставащите. Прощавай, Господ да бъде с теб!"

Много полезни и утешителни неща могат да се намерят в християнската и в добрата светска литература.

Последното, но и най-важно. Трябва да се молите и ако е възможно, роднините и болният да се молят заедно.

Ето няколко молитви за изцеление:

"Господи Иисусе Христе, посети и изцели лежащия и страдащ от болестта си на одъра твой раб (името), защото Ти, като Многомилостив, си понесъл недъзите и болестите на нашия род и можеш всичко."

"Пресвета Богородице, помогни ми чрез всесилното Си застъпничество в молитвите ми към Твоя Син и мой Бог, за изцелението на Неговия раб (името)."

"Всички свети ангели Господни, молете Бога за Неговия болен раб (името)."

Има случаи, когато е нужно да се молите не за изцеление, а вече за друго. Може да се молите за избавление на болния от страдания, за прощаване на греховете му, за мирна и спокойна кончина и за даруване на душата му Царството небесно. Няколко молитви бяха приведени в 14-та глава. Можете да се молите и със свои думи. Постарайте се да осигурите на умиращия изповед и причастие. Ако той е достигнал душевен мир, помолете го да се моли за вас в задгробния свят.

Виж също:

• За болен и близките му
• Молитви на болен
• Молитви преди операция
• Молитви на родители за болното им дете
• Молитви в скърби и злополуки