Загубата на близки хора е едно от най-големите бедствия, постигащи човека в този земен живот. За утешение при подобни нещастия мнозина са се обръщали към преосвещения епископ Теофан, просейки неговите наставления и молитви. Епископ Теофан обикновено давал отговор в писма, които по своята простота и дълбоко разбиране на духовния живот имат значение за всички.

Епископ Теофан смятал, че при гроба на близките и скъпи за нас хора е естествено да се поскърби и поплаче, но тази скръб трябва да бъде умерена и в никакъв случай да не преминава в отчаяние.

„Не може да не се поскърби - писал Светителят на единчовек поради смъртта на родителите му, - такава е нашата душа; но да се поскърби с мярка, и при това неголяма. Кое е главното при човека, тялото или душата? Главна е душата. Когато душата е жива и човекът е жив. А когато умира, кое умира - душата или тялото? Тялото, а душата остава жива. И така се оказва, че погиналите са живи; живи са и вашите родители. Те само са се разделили с вас и са започнали да живеят на друго място. Там ще преминете и вие в свое време и ще се видите. Раздялата при вас е само временна. Затова иказвам, че не може да не се поскърби, само че не много, колкото някои скърби, когато напуска дома си за известно време.

С нас така се е случило, че си представяме починалите такива, каквито са били, когато са лежали в ковчега... а след това в гроба, и даже нареждаме: колко ти е тъмно, колко ти е тясно, колко влажно... А в същото време там въобще ги няма тези, които оплакваме. Те са на друго място и даже около нас, но в съвсем друг вид."

„Плачете, плачете - писал на друго място Светителят на една майка, - в това няма нищо неестествено и укорител­но. Нечовешко щеше да бъде, ако майката не поплаче за смъртта на дъщеря си. Но и при това трябва да се знае мяр­ката: да не се разбива човек и да не забравя това разбиране за смъртта и починалите, което се дава на нас, християните. Умряла! Не тя е умряла, умряло е тялото, а тя е жива и жи­вее така, както и ние, само че в друг вид битие. Тя се прибли­жава и към вас и ви гледа. И трябва да предполагаме, че се удивлява, че вие плачете и се съсипвате, когато на нея й е по-добре. Ако тя се явеше и вие я помолите отново да влезе в тялото, тя не би се съгласила за нищо на света. Защо да вли­зате в такова разногласие с нея? Да желаете това, което й е противно? Каква любов има в това?

Не може да не потъжите, че не можахте да видите очи­те й за последен път, да чуете последна дума от нея, да йдадете последна прегръдка на майчината любов. Добре, по­плачете. Но не много. Телесните й очи се затвориха, а с ду­шевните тя гледа. Погледнете и вие към нея със своята душа. Не си я представяйте в гроба. Тя не е там. Там е тялото й, а тя е извън него и може би сега стои при вас. Езикът й е за­млъкнал, но тя не е лишена от възможността да ви говори в сърцето. Заслушайте се и ще чуете: „Майчице, не тъжи и не се разстройвай. Аз съм с теб и на мен ми е много добре." Отговорете й и вие: „Слава Богу, че ти е по-добре." Обятия­та са застинали, няма да се разтворят повече. Но тя със себеси, като душа, може да обгърне вашата душа така топло, както топла е и обичайната прегръдка. Отговорете й и вие спокойно, с умирена душа чрез топла памет за нея."

По този начин велико утешение за християнина е това, че починалите и след смъртта си продължават общуването с нас, направо с душата ни.

На въпроса, какво става с починалите, Светителят ка­зал; „Тялото се завръща в земята, а душата получава някак­во място по Неговото усмотрение, където пребивава до все­общото възкресение в радостно очакване или в ужасно отча­яние. Това е страна, скрита за нас. Какво е там - не ни е казано с подробности. Едно е казано ясно... че тамошното състояние напълно съответства на това как човек е настро­ил себе си тук на земята. А как да се настрои е широко разяснено в Евангелието и в посланията. И за нас сега това еглавното. Тъй като целта не е на земята, а в друга форма на битие, то разумно е да насочваме всички грижи към това, добре да се приготвим за там. Ако не се приготвим, всичко пропада.