Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.10.2013 17:48 - СТРАХ ОТ СМЪРТТА И СТРАХ ОТ БОГА.
Автор: sourteardrop Категория: Изкуство   
Прочетен: 902 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Страх от смъртта и неговата неизбежност. От какво се страхуваме? Смъртта на праведниците и на грешниците.

Терминалната болест е тясно свързана с физическите и душевни страдания и страхът от смъртта може да бъде най-трудното от тях.

От смъртта се боят не само хората, но и всички живи същества. Страхът от смъртта е естествено чувство, нужно за живота на природата. Животните, птиците, рибите, насекомите преди всички се стараят да съхранят своя живот. Страхът от смъртта е желание за живот и помага той да бъде съхраняван. Това е неизбежно чувство и на всички нас, и колкото и да е трудно, ни се налага да го изпитаме.

Какво да правим? Възможно ли е по някакъв начин да отслабим този страх? Или поне да обясним, защото всичко, което сме успели да разберем и да обясним става по-малко страшно. Хората мистично са се страхували от гръмотевиците и мълниите само до тогава, докато на разбрали причините за тях.

Или, може би е по-добре да не се опитваме да обясняваме каквото и да било, а просто да не мислим за това, че някога ще дойде смъртта, че някога ще трябва да умрем? Но смъртта няма да изчезне от това, че не мислим за нея и страхът от нея също няма да изчезне, а ще отиде дълбоко в подсъзнанието. Там той ще бъде по-опасен и вреден, отколкото в съзнанието, неговата скрита отрова ще отравя през цялото време радостта ни от живота, а накрая ще се прояви навън в тежки страдания.

Няма да успеем да се избавим от страха от смъртта, ако затваряме очи и не мислим. Смъртта е не само естествена, но и неизбежна. Но да се помни и мисли за нея не означава да се боим. Паметта за смъртта е необходима и благодетелна за пълноценното и достойно човешко съществуване. Още в древния Рим са учили - Memento mori (Помни смъртта).

Християнските учители говорят за това съвсем ясно. Свети Йоан Дамаскин учи: "Мисълта за смъртта е по-важна от всички други дела. Тя ражда чистотата на неизтлеваемото" и "Паметта за смъртта подбужда живеещите към труд, към търпеливо приемане на огорченията, към оставяне на грижите и към молитва".

Има един мъдър житейски съвет - "Всеки ден изживявай така, сякаш е последен от твоя живот". А ако искате да опазите някого от лоша постъпка, то в руския език има хубав призив: "Да побойся ты Бога" (Имай страх от Бога).

Стараейки се да не мислим за смъртта, ние се страхуваме повече, отколкото трябва.

Материалистичната философия, господствала през изминалия век, се опитвала да помогне, твърдейки, че въобще не бива да съществува страх от смъртта. Тя съветвала: "Не се страхувайте от смъртта. Не може да бъде страшно това, което е естествено". Казаното е авторитетно, но едва ли би могло да убеди някого.

Християнството учи, че страхът от смъртта е естествен и нужен. Ние не живеем на земята само за да получаваме наслаждения. Разбира се, Господ иска хората да се радват на живота и им дал всичко необходимо затова, но Той е дал и някаква жизнена задача на всекиго от нас - голяма или малка, съобразно нашите сили и способности. За времето на своя живот на земята ние трябва да извършим нещо влизащо в Божия промисъл за света. Затова говори и притчата на Иисус Христос за талантите, където господарят пита слугите как са използвали даденото им време и таланти (пари, но и способности) (Мат. 25:14-30). Животът ни е даден, за да извършим нещо нужно и полезно и ние трябва да го пазим.

Християнските философи, разсъждаващи за страха от смъртта учат, че трябва да се различават две различни състояния и им дават различни названия. Игуменът от Синайската планина пише за това в "Лествицата":

"Страхът от смъртта е свойство на човешкото естество... а трепетът от мисълта за смъртта е признак за неразкаяните прегрешения.... Христос се бои от смъртта, но не трепери, за да покаже ясно свойството на двете естества".

Всички ние в тази или онази степен се боим от смъртта. Обикновено не анализираме, не се стремим да вникнем, а просто се боим. Плаши неизвестното, заплашващото и неизбежното.

От какво, собствено, се боим толкова силно? Може би от физическите страдания, свързани с умирането? В последния стадий на живота може да има много телесни страдания, но те са присъщи на болестта, а не на смъртта. Умирането само по себе си е безболезнено и въобще неусетно. Дори нещо повече, ако е имало болки, то при умирането те ще изчезнат. Ще изчезнат и всички симптоми на болестта и личността на човека, престъпил плашещия праг, продължава да живее в нови условия за съществуване.

Боим ли се от пустотата, небитието, от това, че "мен повече няма да ме има", нещо от рода дълбок сън без съновидения и без пробуждане? Може би, ни плаши мисълта за небитието, но още повече се боим от нещо друго. Да не съзнаваш и да не чувстваш нищо е все пак почти като сън и само по себе си не е така страшно. Освен това, сега ние знаем, че при прехода на личността в задгробния свят съзнанието най-често въобще не се губи, а ако се губи, то е само за миг. Умрелият продължава да чувства и да мисли, както и по-рано, без прекъсване.

Умрелият може да изпитва мъка; да му е жал да напусне близките си хора, природата, всички и всичко, което е обичал на земята, но съжалението и мъката не са страх от смъртта, а съвсем други чувства.

Сега ние знаем, че преходът не е страшен и че началото на живота "там" също не е страшно. Няма самота, а има помощ и първите възприятия са благополучни и дори приятни. Но окончателната съдба на моята душа ми е неизвестна. Какво ще бъде определението на Господ за мене аз не знам и не мога да бъда уверен в нищо. Всички ние сме грешни и "нашите дела идват след нас", и съдбата на всекиго ще бъде различна. Ние не знаем, но подсъзнателно чувстваме, предчувстваме, че след смъртта може да ни постигне нещо лошо и самите ние ще бъдем неспособни да го променим. Един от православните светители пише: "Страшно би било, ако в това време у нас не би имало боязън от неизвестното бъдеще, не би имало страх от Бога. Страх от Бога трябва да има, той е благодетелен и нужен. Той помага за очистването на душата, готвеща се да излезе от тялото". Но страхът Божий не е панически страх от смъртта, не е смъртно треперене и в нашите молитви ние просим от Бога да ни даде мирна и достойна кончина.

Не всички се боят от смъртта. Хората умират различно. Смъртта може да бъде лека, но може да бъде и много тежка. Херсонският и Таврически архиепископ Инокентий, описвайки смъртта на праведниците и грешниците, подчертава това различие. Ето думите му:

"Тихата и достойна кончина е такова благо, заради чието достижение можем да се откажем от много удоволствия на живота. Но този, който работи за греха и служи на страстите трябва да знае отрано, че ако не се поправи, то това благо е изгубено за него; че на края на живота, при раздялата на душата с тялото го чакат не покой и услада, а скръб и мъка. Смъртта на грешниците е ужасна, казва Божието слово". Той продължава: "Тези, които присъствали при кончината на праведни хора, виждали, че те като че не умират, а сякаш заспиват и си отиват с мир някъде от нас. Напротив, смъртта на грешниците е мъчителна".

У праведника има вяра и надежда, у грешника, напротив, страх и отчаяние. Той не е готов за смъртта и когато тя изведнъж се оказва близка, поражда ужас, малодушие и отчаяние.

Дори на самата граница не ни е дадено да знаем Божието определение, но мнозина го предчувстват, както и бъдещата си съдба и това предчувствие прави прехода по-лек и радостен или по-труден и страшен.

Често леко умирали селяните, изкарващи хляба си от земята. Те се трудели, помагали на другите, отглеждали добри деца и не позволявали да бъдат объркани от разни безбожни философии. Разбира се, грешали, но се разкайвали и се стараели да не повтарят греха си. При тях имало усещането за живот, който не е изживян напразно. Те извършили делото си на земята и си отишли леко.

Често лека смърт имали и учените, отдали своя живот на науката, а не на търсенето на наслаждения.

Хората с хубав живот, които се трудели и грижели за другите, умират мирно и чувствайки приближаването на смъртта не се страхуват от нея, а я приемат спокойно.

Отците на Църквата учат, че "съвършеното чувство към смъртта е свободно от страха". Във "Вестник Русского движения" (144, 1985) има статия от християнския философ О. Мат ел Мескин. Той пише: 

"Първият и определен знак затова, че животът Божий е започнал да действа в нас ще бъде нашата свобода от усещането за смъртта и страха от нея. Човек, живеещ в Бога изпитва дълбокото чувство, че е по-силен от смъртта, че е излязъл от нейните клещи. Дори умирайки, той няма да го усеща; напротив, в него ще живее силното чувство на непрекъсващия се живот в Бога".

В трета глава ние споменахме, че отец Сергий Булгаков преживял епизод на временна смърт по време на операция от рак на гърлото. По-късно той описал преживяванията си в "Автобиографични записки". Ние ги цитираме по книгата на Л. А. Зандер "Бог и светът" (ИМКА-Пресс, Париж. 1948).

"След страшната мъка на адското горене, което беше "като ходене по митарствата, в което се разкриват парещите рани на душата"... изведнъж в огнената пещ на моето сърце проникнаха прохлада и утешение... Изведнъж почувствах, че нищо не ме отделя от Господа, защото аз съм изкупен от Него... Небесна, неизразима на човешки език радост изпълни цялото ми същество... И в този миг почувствах как... всичко е свързано с любов и загриженост с моето сърце... всички мои любими... се отделиха от мен, някъде се отдалечиха, аз умрях и се оказах зад границата на този свят. Всичко в мен светеше с особена радост. Яви се съзнанието, че са живи и близки всички - и живите, и умрелите. Аз чувствах всички духовно със себе си... виках ги при себе си, сякаш ги пипах, духовно целувах отдавна, отдавна умрели, така както и живите, изпитвах и чувство от чувството за място... Над всичко царуваше присъствието Божие. Аз завинаги познах, че има само Бог и Неговата милост, че трябва да се живее само за Бога, да се обича само Бога и да се търси само царството Божие..." (с. 35).

Такова било откровението за смъртта, от което Господ върнал отец Сергий към живот, "като новороден, защото в моя живот настъпи обрат, защото през него премина освобождаващата ръка на смъртта" (с. 35).

Църквата често нарича напускането на земния живот на праведниците не смърт, а успение, показвайки по този начин неговия мир и покой. А сега ние знаем, че това не е смърт на личността и не е сън, а мирен и щастлив преход в задгробното съществувание.

Смъртта на озлобените и неразкаяли се хора, преследващи Бога и ближните си може да бъде много трудна. Те умирали в отчаяние и ужас; понякога в самото време на прехода виждали в задгробния свят различни гадове и страшни фигури, които ги очаквали. За това говорят и християнските писатели (включително и отец Серафим Роуз), и учените (напр. Елизабет Кюблер-Рос).

Човек, пропилял живота си в търсене на материални блага, почести и удоволствия, не мислил нито за Бога, нито за собствената си душа, не достига до щастие. Около него цари пустота; няма никой, който истински да го обича. А да си помисли затова, което го очаква напред е страшно.

Такива хора имат ужасни видения. Ето какво е написано в една от християнските книги:

"Преди кончината завесата, скриваща невидимия свят се повдига от ръката на смъртта и умиращият вижда това, което е невидимо за всички останали, които го обкръжават. Праведниците, отиващи си с мир, виждат хубавото, светлото и придобиват мир и душевен покой... понякога при умирането на праведниците има светлина, аромат, възприемани от всички присъстващи... А какво вижда неразкаялия се грешник? Какво може да го очаква от духовния свят, освен духовете на злото, с които през живота си той е влязъл в невидимо, но тясно съдружие? И сега те ще го посрещнат, за да вземат това, което им принадлежи, в своето вечно общество, в истинския ад".

Тежко страдал преди смъртта си Волтер. Той се оплаквал: "Аз съм изоставен от Бога и хората", и обръщайки се към Бога, обещал да направи всичко, което може - "нека само още половин година да живея!"

Страшни картини и адски мъчения виждал умиращия Талейран: "Аз страдам, о Боже!"

Иисус Христос и всички християнски учители призовават хората да се покайват и да молят Господ за прошка винаги и особено, когато смъртта е близка. Смъртният ужас е ръката на спасението, протегната към грешния човек, призив на Господа умиращият да разбере целия ужас на лошо изживяния живот и да се обърне с искрена молитва към Бога.Човекът, достигнал до съдбоносната линия, може да се почувства на ръба на пропастта и в тези последни минути да се обърне към Бога. Молбата за прошка може да успокои измъчената душа и да облекчи участта й.

Християнството учи, че всеки от нас при прехода си в задгробния свят ще срещне зли духове и ще премине през тяхната проверка. Те търсят своето. Иисус Христос е казал преди смъртта: "...иде князът на този свят, и в Мен той няма нищо" (Иоан. 14:30).

Демоните, приели ужасен вид, могат да изплашат грешника и да го доведат до отчаяние. Подавайки се на страха, той ще се предаде още повече в тяхна власт. Но и в това време умиращият може да моли Бога за помощ и да помни, че съдбата на неговата душа се определя не от злите духове, а от Господ Иисус Христос. Архимандрит Серафим Роуз пише: "Ако в нас има срах, ние няма да преминем свободно покрай владиката на този свят".

Съществува и друга опасност. Апостолите и отците на Църквата ни предупреждават, че злите духове, приемайки светъл облик, могат да се стараят да внушат на умиращия, че всичко е наред и разкаянието е излишно.

Свети Йоан Лествичник пише в "Лествицата":

"Когато оплакваш греховете си, никога не слушай онова псе, което ти внушава, че Бог е човеколюбив, защото то прави това с намерението да те откъсне от плача и от безстрашния страх. Мисълта за милосърдието Божие приемай само тогава, когато видиш, че се свличаш в бездната на отчаянието".

Епископ Теофан много години преди последните открития на науката за живота на душата писал:

"Бедното нашето време. Изхитри се врагът да погубва душите ни. Знае, че страхът от смъртта и съда са най-силното средство за отрезвяване на душата и се грижи всячески да го изгони, и успява. Но ако този страх угасне, ще си отиде и страхът от Бога, а без страха Божий съвестта ще стане безгласна. И душата ще стане пуста..."

Архимандрит Серафим Роуз през 1980 г. издава на английски език книга "Душата след смъртта". Той разглежда изследванията на д-р Муди и на други учени и достига до извода, че в техните заключения има грешки, които вредят на хората, отвличат ги от страха Божий и от покаянието. Отец Серафим пише:

"Днешният свят е разглезен и не иска да слуша за реалността на духа и за отговорността за греха. Много по-приятно е да се мисли, че Бог не е много строг и че ние сме в безопасност пред любящия Бог, който няма да търси отговорност. По-лесно е да се чувства, че спасението е осигурено. В нашия век ние чакам приятното и често виждаме това, което чакаме. Действителността обаче е друга... Часът на смъртта е време на дяволско изкушение. Съдбата на личността във вечността зависи най-вече от това, как самата тя гледа на своята смърт и как се готви за нея. Старецът Амвросий Оптински учил, че пред съда Божий имат значение не характерите, а направленията на волите. Главното в християнското отношение към смъртта са страхът и неувереността... обаче този страх не е безнадежден. Хората с праведен живот не се боят от смъртта".

Почти всички свидетелства на хора, получили някакво познание за задгробния живот били радостни и светли. Някои от тях се върнали към земен живот, чувствайки се в безопасност и нищо не променили в начина си на живот. Но лекотата на прехода още нищо не говори за бъдещата съдба и за съдбата на душата. Лекият преход е милост на Господа към всички хора в труден момент от живота. Слънцето също свети еднакво за всички хора - и за добрите, и за лошите. Но определението Божие все още предстои и все още е скрито от умрелия.

Освен това, не всички завърнали се "от там" са имали светли възприятия; някои не навлизали в светлина, а в "мъждива тъмнина", в "сив сумрак", в тъмнота. Има разкази за отблъскващи фигури, огнено езеро и т.н.

Авва Пимен пише:

"Блажен, който оплаква себе си тук. Ако ние не плачем тук, то ще плачем във вечността. Не бива да избягваме плача, било когато е доброволен, било когато е принуден".

Аввата не говори за паническия страх, който понякога обхваща неразкаялите се хора с лош живот, а за спасителния страх Божий, за милостта на Бога към човека, достигнал до последната граница в своя земен живот.

Страхът Божий не е опасение от нещо лошо, което може да се случи с мен. Този страх се ражда от чувството на величието и висотата на Бога.

Преходът в задгробния свят е велико тайнство за всеки от нас. За него трябва да се готвим с цялата си сериозност, с покаяние и молитва, имайки страх от Бога - неувереност и надежда - това, което свети Йоан Лествичник нарича "безстрашен страх".

 



Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: sourteardrop
Категория: Изкуство
Прочетен: 4177678
Постинги: 5188
Коментари: 2777
Гласове: 1163
Календар
«  Септември, 2022  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930