В първите глави на тази книга се говори за новите данни, добити от медицинската наука, които показват, че след смъртта на тялото съществуването на личността продължава. Фактите са несъмнени, отнасят се до всеки от нас и то много близко. При все това мнозинството хора проявяват много малък интерес към това.

Ако вие се опитате да поговорите с някой от вашите познати за това, то по-скоро ще чуете: "Аз не вярвам в такива неща". Защо? Как се получава така, че той заявява това веднага и то много авторитетно?

За това, че трябва да купи ново палто - ще помисли, за дребния семеен конфликт или неприятност в службата ще се безпокои, а да помисли за смъртта няма нито желание, нито време. А въпросът никак не е маловажен. Ще бъде ли смъртта края на всичките му стремежи и мечти, край на всичко или напротив, някаква решаваща промяна, по-важна, от целия му живот до този момент?

И дори не това е най-важното. Ако душата е безсмъртна, значи има Бог. А вярата, познанието, че ние не сме сами в този студен свят, че има всемогъщ и любящ Господ, Който се грижи за нас, това е опора и светлина, и радост. Този, който е видял и разбрал, веднага открива смисъла на живота, много неща стават по-ясни и светли за него. Вярата прави човека по-добър и щастлив. Изчезват много ненужни малки страхове и опасения, които отравят съществуването ни, настъпва мир, покой и любов - любов вътре в нас и към нас.

За мнозина от нас беше трудно да повярват. Ние не умеехме, съмнявахме се, а и от ежедневната суета нямахме време да се вглъбим в себе си. И живеехме трудно. И сега живеем трудно, особено тези от нас, за които "това не може да бъде".

Такива хора не чувстват, не виждат, като слепци преминават покрай съкровището, което сега е открито, изложено, достъпно. Забележи, погледай и вземи накрая тази скъпоценност, която ти даряват, за да те направят по-добър и щастлив. Какво те задържа, какво ти пречи? Сега вече не е нужно да "се вярва", а е достатъчно да се помисли малко и "вярата" ще дойде неизбежно, а ето, човек може да изживее целия си живот и да умре, така и не разбрал какво съкровище е пропуснал. Защо?

Преди всичко, всичко ново, радикално ново, такова, което може да ни застави да преосмислим своя светоглед, винаги се приема бавно и трудно. Новото поражда не само недоверие, но и враждебност. Хората са привикнали към нещо; привичното е познато и безопасно, и те го пазят. Защитавайки се от новото, съзнанието преди всичко не го допуска в себе си. Новото не се забелязва или, ако се забележи, не му се обръща внимание. Много е лесно да гледаш и да не виждаш или дори да видиш, но да не забележиш. Това човешко свойство е добре известно.

Когато християнската религия навлиза в света, Иисус Христос и апостолите постоянно призовавали хората да помислят и да разберат: "Който има уши да слуша, нека слуша" и при все това оставали много хора, които посрещнали новото учение с недоверие и враждебност.

Човешкото мислене е по-консервативно и лениво, отколкото ние обикновено смятаме. Има една хубава книга - "Изкуството да мислим" от А. Димне. Авторът предполага, че само един човек от десет е способен на отвлечено мислене. Болшинството хора живеят потопени в ежедневните грижи - как да осигурят прехраната си и пр. Мислят и за развлечения и ако остане свободно време, мислят как да го убият. Някои от хората понякога се замислят, а други се боят да мислят. Така живеят до времето, когато идва смъртта и става късно да се мисли.

Към новото, ако то идва в разрез с общоприетото, се отнасят с подозрение. Особено трудно се приема абстрактното. Димне пише, че човек с не много високоразвит интелект трудно би осъзнал нещо абстрактно, той вярва само на непосредственото възприятие на своите органи и не търси нещо повече от това, забравяйки, че с тях далече не всичко съществуващо в природата може да се познае.

Откритията на Коперник и Нютон показали, че Земята се върти, а не стои на едно място и че Слънцето не обикаля около Земята, а Земята - около Слънцето. Но това знание дълго не достигало до повечето жители на планетата. Хората, в това число и астрономите, виждали със своите очи, че Слънцето изгрява и залязва, движейки се около Земята, а Земята устойчиво стои под краката им, без да се върти.

И сега, в наше време става нещо подобно. Учени - медици и биолози доказват, че животът на личността продължава и след смъртта на тялото, но хората, в това число и лекарите, след като видят, че човек престава да се движи и диша, че изчезват всички признаци на живот, си правят извода, че умира целият човек, отново не мислейки за това, кое е достъпно за нашите органи на възприятията и кое - не. Новото често може да изглежда странно и неправдоподобно.

Описани са два типа хора, които са особено невъзприемчиви и враждебни към всичко ново. Едните се отличават с голяма самоувереност при малко знания. Те не са запознати със сериозната наука. "Това вече го знам", а знаят само за материалното и дори това им знание е повърхностно. Другите се боят да мислят самостоятелно, не смеят да погледнат извън това, което познават, от всекидневното, материалното. Тяхната психология е добре описана от еврейския писател Морис Самюел в книгата "Вие, неевреи" ("You Gentiles").

"За мислещия човек не е нужен нито телескоп, нито микроскоп, за да види Бога. Самият живот, с чудото на своето съществуване, напълно запълва у възприемчивия човек способността да се удивлява.

Този, за когото съществованието е станало ежедневна привичка или този, който никога не е падал ничком пред великата тайна на съществуването, нищо няма да разбере... Масовият човек приема за разбиране своето вулгарно познанство с обкръжаващото го. Той пътува в автомобил, ежедневно ползва телефон и си въобразява, че е по-умен от дивия варварин. В действителност той е по-ниско от него, защото в безсрамието си не вижда своята собствена ограниченост. Безумец, решил в сърцето си, че Бог не съществува вече, този градски луд, който не може да бъде учуден с нищо, не познава Бога".

Ето още няколко цитата, отнасящи се към проблема:

"Ограниченият човек живее по-лесно в привичните условия. Новото изисква мислене, преразглеждане. Намират думи за новото явление, приемат ги за обяснение и с това мисловният процес приключва. Повтарянето на тези думи го превръщат в нещо обикновено и вече не възникват никакви въпроси. В това проличава удивителната способност на човека да бяга от проблемите и да не ги вижда".

"Това е способност да не забелязваш собствения си дефицит. Отвсякъде презрение към всякаква духовност и гордост от собствената си ограниченост. Неприемането на новото е защитен механизъм на психиката да не вижда личната си ограниченост".

"Блажени са хората за които всичко е просто и ясно. Те няма за какво да променят своето повърхностно мислене. Те винаги обясняват новото и необикновеното само със старо и обикновено. За тях безусловен авторитет е само науката, при това само установените научни данни и те не забелязват когато старите теории се рушат, а всичко невместващо се в научните рамки те просто отхвърлят като суеверие и бабини деветини. Новото се приема само тогава, когато с него се свикне. И конете престанаха да се плашат от автомобилите, когато свикнаха".

"Робство в мисленето, малодушен страх да се прекрачи зад чертата на кръга, очертан от това, което смятат за наука".

Мнозина учени постигат новото, виждат светлина и са огорчени от човешката ограниченост, която пречи на хората да се издигнат на по-високо ниво на своето съществувание. А днес такава възможност е предоставена на всеки, който успее да отхвърли лъжливото съмнение и не се побои да мисли със своята глава, а не с привичните шаблони. Да се осъзнае новото не винаги е лесно, а за някои хора е особено трудно да приемат идеята за безсмъртието, защото тя неизбежно води до мисълта за отговорността за всичко извършено през живота на земята.

За човек с лош живот такава мисъл е неприемлива. За да не го тревожи тя, той ще отрича очевидното и охотно ще вярва на всеки "научен" довод за невъзможността на задгробния живот. Най-лесно от всичко, разбира се, е просто да не се мисли и да се живее както преди, но това не носи щастие. Ето как един от християнските философи описва състоянието на ума и душата на такъв човек:

"Порочният човек не вижда Бога и светлината и започва да твърди, че те не съществуват. Неговият ум е роб на страстите му. Не го убеждавайте, нищо няма да излезе. Такива хора не искат да видят истината. Те са затъпели - не могат да отличат истината от лъжата и вярват само на това, което им е изгодно, а всичко по-висше ненавиждат и се борят с него. Тяхното знание е повърхностно и дребнаво. Най-опасните хора са образованите, но отдадени на страстите. Те завършват с лудост или самоубийство".

Солженицин, говорейки за такива хора, употребява думата "образованщина".

Има много хубаво определение за неверието: "Неверието не е продукт на мисленето, а напротив, на усещане плюс нежеланието да се вярва". Английска пословица казва: "Хората вярват в това, в което искат".

Някои философи - богослови смятат, че за усещането на духовния свят човек, освен естествените пет органи на възприятие, трябва да има и "шесто чувство" и че някои хора са напълно лишени от това възприятие на духовното. Това едва ли е лъжа. Усещането на духовното, на присъствието на духовни сили в света има у всекиго, но като всяко друго усещане, което не се употребява може да угасне. В съвременните условия, при непрекъсната суета, мнозина никога не достигат до мисълта, че трябва да помислят за духовната страна на живота.

Отците на Църквата учат, че за да се възприеме това, което е по-висше от материята са нужни опит и знание. Неверието никога не идва като резултат от знанието. Напротив. Ако вие поговорите с някой от "убедените неверници", ще разберете, че той никога не е чел Свещените книги, дори Евангелието, не знае нищо за Христовото учение и въобще не се интересува от тези "легенди". А за да "се вярва" или да не се "вярва" е нужно все пак да се знае за какво става дума. Защото ако ние решаваме нещо, без да познаваме същността на нещата, то каква е цената на нашето мнение или на нас самите?

Но само с отвлечени знания, само с изучаване не бива да се усвоява истината, особено духовната истина. Освен знанието е нужен и опит. Молитвата е опит да се познае Бога. Ако вие се съмнявате и искате да проверите дали духовното съществува, то трябва да се обърнете към него. Църквата съветва да започнете да се молите, дори ако не вярвате. Молитвата е обръщение към духовните сили, които са по-висши от човека. Помолете да ви се помогне и може да получите отговор.

Един от отците на Църквата съветва:

"Опитайте се да живеете по заветите на Христа и ще престанете да се боите от смъртта; вашият живот ще стане пълноценен и щастлив, ще изчезнат пустотата, неудовлетвореността неяснотата и страхът от бъдещето".

Не се откъсвайте от природата - това е пътят към Бога. Просто гледайте и забелязвайте чудесата на обкръжаващия ни свят и разсъждавайки се опитвайте да си ги обясните.

Галина Заречняк поместила в "Руско възраждане" статия за Пирогов.

Николай Иванович Пирогов - крупен учен и баща на руската хирургия. Той изучавал внимателно природата и живота в нея. Ето как той сам изложил своето светоразбиране:

"Всичко в природата е толкова удивително за нас, защото още в своето начало или сила на живот тя е приспособила всички механични и химични процеси към известни цели на своето битието... Основната същност на вселената е проявление на творческия план във веществото, а веществото е подложено на изменения".

И по-нататък:

"...опитвах се преди всичко да позная какво е това "аз"... започнах да наблюдавам самия себе си и не само в себе си, но и в целия световен живот без участието на мозъчната мекота... Така моят ум откри най-висшето начало на съзнанието и мисълта".

Той завършва със следните думи:

"Мозъкът на отделния човек служи на органа за мислене на световната мисъл. Трябва да се признае... съществуването освен на мозъчното мислене и на друго, по-висше, световно".

Уединението също може да бъде опит. Това е което не достига на мнозина от нас - да се уединим в тишина, да останем насаме с мислите си и да се отдадем на свободното течение. Уединението, вглеждането в себе си е най-доброто средство за избавление от дребните грижи и тревоги и тогава могат да дойдат другите, по-високи усещания и мисли.

Късно вечерта, преди сън, можем да излезем в полето или парка или просто в тихия ъгъл на градината, да погледаме тъмното небе със звездите, да послушаме тишината, да бъдем сами или с някого, но мълчаливо; да помислим малко и да почувстваме онова, което не сме забелязали в суматохата на деня.

Има още един фактор, способстващ за развитието на неверието - нашето прекомерно доверие към т. нар. наука; разбира се, не към настоящата, обективна наука, а към някои учени. За мнозина думите на учения са думи на науката и се приемат на вяра. Това е неправилно. Учените грешат така, както и всички останали, а понякога - дори повече от нас с вас. Днес е невъзможно да бъдеш универсален учен; всички съвременни учени са специалисти в някоя област от знанието. Тук те са на върха, но в другите области често знаят по-малко, отколкото обикновения човек. Освен това, погълнати от детайлите на своята специалност, те са склонни да пропускат усещането си за цялото.

Универсалните учени са почти изчезнала порода хора; мъдростта и знанието са различни неща.

Няколко думи за това какво е учен. Това е човек, който обективно и без предубеждение изучава и изследва някакъв феномен, предмет или явление (материално или нематериално) и достига до изводи, логически произтекли от резултата на изследването. Не всички, които по наше мнение са учени, отговарят на тези изисквания. Далече не всички професори и академици са учени. Не всички членове на различни научни общества и институти или хора, получили звания и награди за научни заслуги са обезателно обективни учени.

Много правдиво пише за учените Алексис Карел в своята книга "Човекът е неизвестно".

"В края на краищата, учените са само хора... те охотно вярват, че фактите, които не могат да бъдат обяснени с теориите на настоящото време, не съществуват. Днес (1933-35 г.) тези учени, които се занимават изключително с физическите, химическите или физико-хмическите аспекти на физиологичните процеси, все още гледат на телепатията и на другите метафизически феномени като на илюзия. Очевидните факти, ако изглеждат неортодоксално, не се признават".

Новото значимо явление често се приема най-трудно от специалистите на засегнатата област, защото за тях е трудно да признаят погрешността на това, в което твърдо са вярвали и на което са учили всички останали. Те могат дълго да не признават дори очевидното, задържайки с това развитието на науката.

Могат да се приведат няколко примера. До XIX в. хората не вярвали, че съществуват метеорити, макар да виждали следите им по земята, а понякога виждали и самите тях. Сляпо вярвали в тогавашната наука, която обяснявала, че "камъни не могат да падат от небето, защото там няма камъни". По-логични от тях били древните, които обяснявали метеоритите с гнева на някое божество. Те давали неверни обяснения, но признавали фактите, а някои мислители на нашето време отричат и самите факти.

В миналото учените - техници се надсмивали над телефона на Едисон, биолози и лекари осмивали Пастьор, а астрономи - Кеплер и Галилей. Отричали, осмивали, премълчавали. И в наше време точно така отначало отричат и осмиват, а сега се стараят да премълчат и факта за съществуването на живот извън тялото.

Карел завършва разсъжденията си за поклонението на хората пред теориите със следните думи: "По този начин ние трябва да се върнем към преките, непосредствени наблюдения над самите нас във всички аспекти, без да отхвърляме нищо и просто да описваме това, което познаваме". Продължавайки, той пише, че "всички мистични феномени също са достъпни за изследване, макар и не пряко".

Същността на всяка наука е не толкова в теориите, колкото в откриването на нови факти, в тяхното усвояване и в натрупването на знания. От време на време, когато се публикува нещо ново, което е в разрез с господстващите теории, тези остарели теории трябва да се преразглеждат, а понякога и съвсем да се отхвърлят. Това и се случва сега с тази част от медицинската наука, която изучава смъртта на човешкия организъм.

За прогреса на науката са нужни и теории, но те имат само помощно значение и се променят според необходимостта.

Съществуват два източника на познание - религията и науката. Материалистите, създавайки свой научно обоснован строй, твърдят, че религията и науката си противоречат взаимно и много хора им вярват и до сега. В действителност това не е така. Религията е несъгласна с някои теории, но не с обективната наука и не с получените от науката фактически данни. Противоречие няма, напротив, религията и науката са близки и често взаимно се допълват.

Доктор Вернер фон Браун, ръководител на американска програма за изучаване и усвояване на космоса, пише: "Двете най-мощни сили в света религията и науката, днес определят и формират нашата цивилизация. Чрез науката човек се старае да проникне в тайните на мирозданието, а чрез религията се старае да познае Създателя.

Нито една от тези сили не действа независимо. Аз не разбирам учения, който не би признал Висшия Разум във всички системи на мирозданието, както не бих разбрал и богослова, който отрича прогреса в науката. Религията и науката са сестри. Двете се стремят към създаването на по-добър свят".

"Човек също трябва да се научи да разбира, че неговият живот тук и в задгробния свят зависи от това как ще се държи духовно, а не научно".

Ето още два цитата, взети от трудовете на велики хора.

Паскал: "Последната крачка на разума се заключава в това да признае съществуването на множество такива неща, които излизат извън пределите на нашето познание и ако разумът не достига до това познание, то той е твърде слаб разум".

Робърт Майер: "Ако повърхностните умове се надуват с отрицанието на съществуването на каквото и да било по-висше, свръхматериално и свръхчувствително от възприемания свят, то такова жалко познание на отделните умове не бива да се зачита като вина на науката".

Един от учените нарича поклонението пред науката за сметка на религията съвременно идолопоклонничество.

Науката придобива новите данни по два пътя - чрез наблюдение и опит, а сега учените, най-вече психолози и психиатри, говорят и за трети път. Знанието, по-дълбокото разбиране и дори откритията могат понякога да идват до човека от всеобщото световно съзнание, с което някак е свързан разумът на отделни хора. Тази концепция е много близка до религията; в частност, именно със съществуването на "всеобщо съзнание" се обяснява този толкова добре известен факт, че понякога големите и сякаш неочаквани открития са се правели в едно и също време от различни хора на различни места от земното кълбо.

Християнството обяснява тези неочаквани открития с Божественото откровение. До новото се достига не в резултат на изучаване, а някак от само себе си. Понякога това не е ново откритие, а изведнъж дошло по-дълбоко разбиране за нещо отдавна известно. Най-често до него достига човек, който е близо до Бога или природата.

За мистичното просветление на ума знаели още в Древна Гърция. Платон вярвал в разума и в неговата способност да познава истината, но само до известна степен. Той смятал, че висшето знание може да се получи само чрез мистично възприятие - прозрение или просвещение на ума.

Исаак Сириец учи, че има видения естествени и видения духовни.

За същото пишат и Теодор Одески - "може да се познава с телесния ум и с безтелесния ум" и св. Симеон Нови Богослов - "има външна мъдрост и съкровена премъдрост".

Религията и науката назовават различно източника на това познание - Бог или всеобщо съзнание; това е едно и също, защото всеобхватният разум е едно от свойствата на Бога. Астрономът - философ Медлер пише: "Истинският учен не може да бъде невярващ, тъй като естествените закони и законите на Бога са едно и също".

В нашия материалистичен век малцина четат трудовете на християнските философи, а има и възрастни хора, които нито веднъж в живота си не са отгърнали Евангелието. И напразно. В тези книги няма суха ученост, а дълбочина на чувствата, ясност на мисълта и абсолютна честност. Привлича и съвършенството на езика. Книгите на Свещеното Писание са едно от най-великите съкровища на световната литература. Това признават сега и съветските учени. Докторът на философските науки Генадий Батигин пише: "Библията е нужна не само на милионите вярващи, но и на всеки културен човек".

Загубата на вярата при съвременния човек и неговото отдръпване от хриситиянството са неестествени. За тях способстват ненормалните жизнени условия, в които е поставен съвременният, главно градски жител. Откъснат от природата, обезличен от големия град с неговата суета и непрестанен поток от все нови и нови впечатления, той трудно би могъл да се уедини, а без това по-сериозните мисли не биха могли и да дойдат. Това, обаче, е само едната причина, има и други. Към загуба на вярата и угасване на духовния живот води дейността на определени кръгове, които искат да заменят на нашата планета Божиите заповеди със свои собствени закони.

В тоталитарните страни това е естествено. Комунизмът и всяка тоталитарна власт са несъвместими с християнството. За диктатора е нужно населението да признава неговия най-висш авторитет и да се подчинява само на неговите закони. Ние писахме за това по-подробно в предходната глава.

В така наречения свободен свят методите за борба с християнството са по-меки, но не по-малко упорити. Тук властители на умовете са някои академици и професори - най-вече от различни социални и хуманитарни факултети, много политици, журналисти, водещи персонажи от телевизията, радиото и т.н. - целия наш "прогресивен" и "либерален" елит. Техните главни усилия са насочени към създаването у хората още от детството им на определено умонастроение, което да се поддържа през целия живот. Основният акцент пада върху възпитанието и обучението на младежите и на обработването на умовете на възрастното население чрез средствата за масова пропаганда.

Детското обучение се провежда така, че всичко, което може да породи мисъл за Бога или за душата се изключва от учебната програма. Публичните молитви в училище са забранени. На децата от училищната скамейка, а понякога и в детската градина се внушава, че трябва да се вярва в науката, а не в християнското учение. За философите и учените, вярващи в Бога и за причините за тяхната вяра учениците не научават. Нютон се представя като учен, разплел религиозните догмати, а за неговите трудове за Бога не се споменава. Теорията на Дарвин се опростява до глупост и се поднася като опровержение на Библията и т.н.

Излизайки от училищната възраст, човек е подложен на постоянна и непрекъсната обработка. Почти всички достъпни нему знания и информация са еднопосочни и внушават бездуховен материализъм.

Като пример може да бъде посочена новата Британска енциклопедия, издадена през 1986 година.

Това е широкоизвестно и почтено издание. В отдела "Макропедия", което означава дълбоко изучаване, в 16-ти том е поместена статията "Смърт" в дванадесет и половина страници (25 колонки) сбит шрифт.

Статията е съставена така, че в никакъв случай да не възбуди мисъл за духовната страна на смъртта, да не говорим пък за безсмъртието на душата. В нея има всичко, освен най-главното. Няма нито дума какво е това смърт и какво става с нас след нея. Ето няколко цитата в превод: "Смъртта е неизбежна за всички живи организми... разбирането на това състояние винаги се е заменяло с тайни и предразсъдъци... смъртта на мозъка е необходимо и достатъчно условие за смъртта на индивида".

Статията изчислява смъртта на различните тъкани след смъртта на мозъка. Има голяма част, посветена на смъртта на клетките.

"Всяка култура, започвайки с Древния Египет, има свое разбиране за смъртта" - следва описание на различни остарели вярвания и обреди.

След това се прави разбор на биологичните и социални проблеми между индивида и обществото (човекът умира, а обществото живее). "Човекът" в енциклопедията е винаги индивид, а не личност.

Споменаването на душата е главно в исторически аспект. Според енциклопедията християнските и другите доктрини описват душата различно; съществуват вегетативна, чувствителна, размишляваща душа. А след 1672 г. във връзка с развитието на анатомията, душата и тям подобни отишли в миналото.

И нататък все в този стил. Няма нито една дума за учението на Иисус Христос и за смъртта и живота на душата. Неговото възкресение не се оспорва, а нещо по-просто - не се споменава. Видимо, епохата на християнството не е съществувала в историята на човечеството или във всеки случай, подрастващото поколение не е нужно да знае за нея. Не се споменават достиженията на науката за смъртта през последните 15-20 години. Няма нито едно име, нито един цитат от трудовете на тези учени, които пишат за духовната страна на смъртта. Британската енциклопедия не признава духовната страна на света.

Статията в енциклопедията разчита на сериозния читател, но съществува изобилие от издания и за по-непретенциозни вкусове. Описва се, например, съветски космонавт, който казал, че по време на своя полет внимателно се оглеждал наоколо, но никъде не забелязал нито Бога, нито ангелите.

Ето и още по-куриозен пример: един от пребивавалите "зад прага" и възвърнатите от реаниматорите към живот на земята видял и описал същото, за което вече писахме по-горе, но после добавил: "Нищо ангелско", т.е. там нямало никакви ангели - той не видял нито дяволи с опашки, нито ангели, свирещи на арфи и достигнал до извода, че вярата в задгробния живот е погрешна.

За разрушаването на религията помагат различни "комикси", непристойни измислици за живота на светците, за Дева Мария, дори за Самия Иисус Христос. Съгласни са на всичко, само и само да разколебаят вярата.

За това, към какво води загубата на вярата пише А. Кресли-Морисън: "Уважението, жертвоготовността, силата на характера, нравствените устои, въображението не се раждат от отрицанието и атеизма - това е удивително самозалъгване, която заменя Бога с човека. Без вяра културата изчезва, порядките се разрушават и преобладава злото". Това обаче не възпира хуманистите от различни направления.

За упоритото нежелание на някои хора да видят доброто пише епископ Теофан Затворник в своята книга "Мисли за всеки ден от годината".

"Хората не вярвали на свидетелстото на Йоан Предтеча, не вярвали в думите на Самия Иисус Христос, не вярвали на сътворените от Него чудеса... така и винаги невярващите не вярват, каквото и да им говориш и колкото и убедително да им доказваш истината; нищо не могат да кажат против, а все пак не вярват. Умът им сякаш е повреден от паралич, но за останалите предмети разсъждават разумно. Само когато стане дума за вярата, започват да се заплитат в понятия и думи. Заплитат се също и когато излагат своите въззрения в замяна на положената от Бога вяра. Изслушайте цялата им теория - и децата ще разберат, че това е пясъчна мрежа, а те не виждат това.

Непостижимо заслепление! Упорството на невярващите може да се обясни с нежеланието да се вярва, но откъде е самото желание? И от какво черпи то в случая такава власт, че заставя умният човек да се придържа съзнателно за нелогични мисли? Тук има тъмнина - дали не е от бащата на тъмнината?"

Християнството обяснява неверието в Бога и в духовния живот с нашата греховност: "Такова е човешкото сърце, опорочено от греха: който има уши да слуша, нека слуша" Една от заповедите за блаженствата, дадени от Иисус Христос казва: "Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога".

Казано е също: "Добрият човек чувства Бога интуитивно, а грехът Го скрива от него. Връзката с Бога е чрез сърцето, а не чрез ума".

Материалистичните теории не са донесли щастие на хората. Техният тъмен дим все още забулва земята, за мнозина смъртта е горчив и безсмислен край на тяхното съществувание; те се боят от нея, стараят се да не я забелязват и ако мислят за нея, изпитват ужас и отвращение.

Не всички, имало и немалко хора, съхранили вярата си в Бога и в безсмъртието на душата. Сега все повече хора се завръщат към християнството, защото изводите на материалистичната наука са твърде изменчиви, днес утвърждава нещо, за да го отхвърли утре.

Облаците се разсейват. Светът е много повече от материя. Ние не сме сами; в света съществува Разум, много по-висш от нашия и животът на земята ще бъде по-светъл, чист и щастлив.

 Пьотър Калиновски