Автор:  старецът Паисий Светогорец Ако хората не възпират сърцето си от пожелания за материални придобивки, които не са съществено необходими (и дума да не става за плътски пожелания) и не събират ума в сърцето си, за да ги отдадат заедно с душата си на Бога, тогава ги чака двойно нещастие. - Отче, винаги ли е лошо да желаеш нещо? - Не, желанието на сърцето само по себе си не е нещо лошо. Но когато някакви неща, макар и не греховни, заемат част от сърцето ми, тогава те намаляват любовта ми към Христа. Затова такова желание също е лошо, тъй като чрез него врагът възпира любовта ми към Христа. Когато желая нещо полезно, например една книга, и тя заема част от сърцето ми, тогава това е лошо. Защо някоя книга да заема част от сърцето ми? Книгата ли ще желая или ще копнея за Христа? Всяко желание, колкото и хубаво да изглежда, е по-ниско от това човек да желае близост с Христа или с Пресветата Богородица. Когато отдам сърцето си Богу, нима е възможно Бог да не ми отдаде целият Себе Си? Бог търси сърцето на човека. “Синко, дай си мен сърцето” (Притч. 23:26). Ако човек отдаде сърцето си Богу, след това Бог му дава и това, което сърцето му желае, стига то да не му е във вреда. Сърцето не се разпилява само когато бива отдадено на Христа и само у Христа човек намира богато ответно въздаяние от божествена любов в този живот, а в другия, вечния - божествено веселие. Трябва да избягваме светските вещи, за да не завладяват сърцето ни и да използваме прости неща, и то само колкото ни е потребно. Да се грижим обаче това, което ползваме, да е здраво и надеждно. Ако искам да използвам една красива вещ, отдавам цялото си сърце на тази красота и за Бога не остава нито едно парченце от сърцето. Минаваш през някое място и виждаш една къща с хубави мрамори, резби, украси; възхищаваш се от камъните, тухлите и оставяш сърцето си там. Или пък в някой магазин виждаш красиви рамки за очилата си и ги пожелаваш. Ако не ги купиш, оставяш сърцето си в магазина. Ако ги купиш, закачаш сърцето си да виси на тия рамки! Особено лесно биват ограбвани жените. Малко са онези, които не пилеят сърцето си по суетни неща. Искам да кажа, че с всички украшения, цветни и лъскави неща, дяволът ограбва богатото сърце, което имат. Някоя жена има нужда от чиния? Ще търси да намери чиния с нарисувани цветя по нея. Ще речеш, че ще прокисне яденето, ако чинията е без цветя. Някои “духовни” жени се трогват от по-сериозни украси: двуглав (византийски) орел и т.н. А после питат: “Защо оставам безчувствена към духовното?” Как да почувстваш, когато сърцето ти е разпиляно по кухненски шкафове и чинии? Нямаш сърце, останало е само парче месо, което бие в теб, тик-так, механично, като часовника, колкото само да се движиш! Защото малко сърце отива за това, малко за онова и за Христа не остава нищо. - Т.е., отче, и тези прости пожелания са греховни? - Тези пожелания дори и да не са греховни, са по-вредни и от греховните. Защото едно греховно пожелание някой път може да бъде осъзнато от човека, съвестта му да го осъди, тъй че да положи усилия, да се покае, да каже “съгреших, Боже мой”. Докато тези “добри” пожелания не го тревожат. Мисли си, че всичко при него е наред. “Обичам доброто, обичам красивото, казва си, а и без това, нали Бог е сътворил всичко красиво.” Да, но любовта му не се насочва към Твореца, а към творението. Затова е добре да отсичаме всяко пожелание. Когато човек полага усилия заради Христа и жертва това, което обича и прави нещо, което не обича (колкото и хубаво да е онова, което обича), тогава Бог му дава по-голямо утешение. Преди да се очисти, сърцето е изпълнено със светски пожелания, на които се и радва. Когато обаче се очисти, започва да се измъчва от светските пожелания, отвращава се от тях и тогава радостите са духовни. Сърцето се очиства тогава, когато, човек се погнуси от светските пожелания. Преди да се погнуси, то бива привличано от тях. Да, но ние не искаме ни най-малко да притесним ветхия човек в нас, искаме да следваме прищевките на ветхия човек. Но как тогава да станем последователи на Христа? - Отче, когато се затруднявам да отсека някое свое желание, трябва ли да настоявам в борбата? - Да, дори когато на сърцето ти му е мъчно, че не правиш онова, което му се харесва, не трябва да му се подчиняваш. Защото, ако се подчиниш, ще почувстваш една светска радост, а след това една тревога, която пак е светска тревога. Докато, ако не се подчиниш и сърцето ти се огорчи, че не си направил онова, което му харесва, а ти се радваш за това, тогава идва Божията благодат. А това е и целта - да придобием Божията благодат. Значи, за да придобиеш Божията благодат, трябва да бъдат отсечени пожеланията, макар и да са добри; да бъде отсечена собствената воля. Тогава човек се смирява, а след като се смири, идва Божията благодат. Когато сърцето се огорчи по светски, тогава ще се зарадва духовно. Нека, колкото е възможно, човек да се учи да избягва светските утешения, да извършва вътрешна духовна работа, за да получи божествена утеха. Светските радости са веществени радости - Отче, често светски хора казват, че чувстват една празнота, въпреки че имат всякакви блага. - Действителната, истинската радост се намира в близостта до Христа. Ако се свържеш с Него чрез молитвата, ще почувстваш душата си пълна. Светските люде търсят радостта в насладите. Някои пък “духовни” хора я търсят в богословски разисквания, беседи и т.н. Но когато тези разисквания приключат, вътре в тях остава една празнота и се питат какво ще правят по-нататък. Дали дейностите, с които се занимават, са греховни, дали са неутрални - все същото е. По-добре да биха отишли да поспят, та на другия ден да са по-бодри на работата си? Когато изпълняваме светските пожелания на сърцето, не идва духовна радост, а смут и тревога. Светската радост донася тревога и на духовните хора. Светската радост не е постоянна, истинска радост, това е една временна радост, за момента. Това е веществена радост, не е духовна. Обаче от веществените радости душата не може да почувства пълнота. Точно обратното, затлачва се с отпадъци. Когато почувстваме духовната радост, вече не желаем веществената. “С Твоя образ ще се насищам!” (Пс. 16:15) Светската радост не отморява, но повече натоварва и обременява духовния човек. Ако настаниш духовния човек в някой светски дом, той не може да намери там покой. А светският човек си въобразява, че намира покой, но всъщност се измъчва. Радва се външно, но вътре в себе си не е доволен, измъчва се. - Отче, сред светския порядък човек се задушава. - Хората се задушават, но и сами го желаят, както жабата бърза към устата на змията. Змията си стои на отсрещния край на водоема и постоянно гледа към жабата. Ако жабата се подлъже и погледне змията, тогава се наелектризира, става като зашеметена и с квакания бърза към устата на змията. После змията я ухапва и я отравя, за да не се съпротивлява. Тогава жабата пищи, но и да я измъкнеш, вече е отровена и ще умре. - Отче, защо хората се радват на светските хубости? - Днешните хора не мислят за вечността. Себелюбието ги кара да забравят, че всичко земно един ден ще изчезне. Не са схванали най-дълбокия смисъл на живота. Не са почувствали от другите, от небесните радости. Сърцето им не трепва за нещо по-възвишено. Даваш на някого примерно една тиква. Казва си: “Каква хубава тиква!” Даваш му и ананас. “Ананасът има люспи”, казва и го захвърля, защото никога не е опитвал. Или пък кажи на някоя къртица: “Колко е хубаво слънцето!” - тя пак ще се зарови в земята. Онези, които се чувстват добре във веществения свят, приличат на глупавите пиленца, които кротко и безшумно си стоят в яйцето, без да се опитват да счупят черупката, за да излязат вън, да се порадват на слънцето (небесният полет към райския живот), но си остават неподвижни и умират в черупката на яйцето. Източник:  "С болка и любов за съвременния човек"
   

Има доста верни неща в написаното. Но......
Бог ни е дал сетива, за да виждаме и да се радваме на всичко, което е Негово творение.
От малката тревичка, мравчицата до необятната Вселена. Ние живеем в този материален свят и не трябва да се изолираме от него, защото няма да оцелеем, а мисля, че не това иска Бог. Изкуството е да намерим баланса между духовното и материалното с отворени сетива. Ако ги нямаше книгите как щяхме да знаем за Бог? Не съм съгласен, че материалния свят отнема от любовта ни към Христа. Това би било така ако допуснем душата ни да служи на умът и тялото, които са тленни, а не както Бог определил , те да служат на душата, която е безсмъртна, частица от Св.Дух.
За мен всеки краен фанатизъм, колкото и да е в името на добра кауза, е вреден и ограничава полета на душата, нейната изява, нейното право на избор, което исконно ни е дал Бог при сътворението.