Няма съвременна българска дума, която съвършено да съответства на църковнославянската "успение".

Модерният език я превежда, като лъкатуши между думите "смърт", "заспиване" и в най-добрия случай "упокоение", но и трите са еднакво неточни.

Защото понятието "УСПЕНИЕ" е понятие дълбоко християнско. То не може да бъде напълно разбрано нито от юдеин, нито от мохамеданин, нито от езичник или будист, нито от атеист, нито даже от еретик. (Докато гореуказаните три думи в една или друга степен са "достъпни" за всички.)

Успението е смърт само дотолкова, доколкото е край на земния живот, завършек на тукашните грижи и суети. Но ние не приемаме смъртта в общовалидния смисъл, който се споделя от всекидневния език. Тя вече не е небитие, не е край на всичко и нескончаем мрак. За нея апостолът казва: "Де ти е, смърте, жилото?" (1Кор. 15:55). В светлината на християнството смъртта е обезсилена, погубена, посрамена, разбулена от страховитата тайнственост, смразявала от ужас човешкия род векове наред. Защото Христос възкръсна и победи смъртта. И така тя вече не е смърт, а вечен живот; начало, а не край; просветление, а не мрак. И ето че тази дума, толкова употребявана и така ясна за малки и големи, изведнъж губи очертанията си, разтваря се в надвишаващото я християнско разбиране, изгубва се в собственото си значение и остава валидна и понятна само в нехристиянски контекст...

Успението не е просто и "заспиване" от езика на всекидневието, въпреки че донякъде така изглежда спрямо метежа на земното "будуване". Но нима християнските въжделения свършват с очакването да спим вечно? Нима с това се изчерпва нашият идеал - да потънем в сън във вечно упоение? Това би осквернило Христовото учение, би опразнило Христовата жертва. Защото не безпаметен сън и не сънища очакваме ние, а пробуждане, отърсване от земната сънливост, яснота, богопознание и блажено бодърстване във вечността. Затова и баналното пожелание: "Спи спокойно вечния си сън!", по християнските некролози звучи недообмислено и твърде нелепо.

Вярно е, Христос казва за четиридневния мъртвец: "Лазар, нашият приятел, е заспал" (Йоан. 11:11), но не за друго, а за да възвести възкресението, да обяви победата над смъртта.

 

Що се отнася до нехристиянските възгледи, то дори и безверният материалист храни лукавата надежда, че очакващата го смърт ще бъде само като едно "заспиване" завинаги. А успението той не може да проумее.

Изглежда, че тази прекрасна дума най се доближава по смисъл до съвременното "упокоение", но и то се оказва доста неточно. Защото успението е нещо повече и от вечния покой. Упокоение намират по Божия милост мнозина християни, сред които и такива, които не са успели напълно да се освободят от греховните страсти и суетата. Успението обаче е нещо повече от това.

Като че ли неговият истински смисъл най-пълно и ясно ни се разкрива чрез блажената земна кончина на пресв. Богородица. При нейното славно успение ние и днес съзерцаваме Божия Син, Който Сам приема светата душа на Своята Майка сред благоговейното апостолско събрание. Това не е смърт, не е заспиване, не е просто упокоение. Това е крайната цел на християнския живот - пълно съединяване с Христа; обожение - не по същност, а по пълнота на получената благодат.

Както споменахме, мнозина са намерили вечен покой в Господа, но според учението на Православната църква пресвета Богородица е първото човешко същество, достигнало пълно единение и общение с Бога.

Успението е звеното, което свързва Христовото възкресение с всеобщото възкресение в Последния ден. Успението е противоположно на смъртта, чуждо на безпросветния сън, несъвместимо с тлението, по-извисено дори от упокоението. То не е просто разделяне на душата от телесната й обвивка, а залог за онова вечно, благодатно и нетленно съединение на душа и тяло, което представлява пълнотата на човешкото същество, за което човекът е създаден и което наричаме безсмъртие.

Някога праотецът Адам чрез непослушание изгубил своето безсмъртие и станал подвластен на тлението. Но Христос възкръсна, въздигна падналия, като дари и нему възкресение.

Успение Богородично пък ни разкрива, че възкресение е получила и "плътта от адамовата плът" (срв. Бит. 2:23) - Ева.

Успение и възкресение не са отделни, а взаимодопълващи се понятия.

 

През тази седмица ние празнуваме успението и на св. Иван Рилски. Неговите нетленни мощи, както и тези на мнозина други святи хора, ни дават основание да говорим не само за успение Богородично, но за успение и на светците.

Но смисълът на думата остава един и същ.

Затова, за да не се окаже, че празнуваме "смъртта", че честваме "съня" и "заспиването" или пък че не разграничаваме успение от упокоение, нашият модерен български език е принуден да направи избор: или да преведе както подобава "архаичната" дума "успение", или да се обогати, като я приеме като своя нова дума.

Ангел Величков

 

в книгата си "Прости думи за мъдрите неща": "Сънувах, че съм в приемната, когато чух от гостната детски гласове. Гледам - към мен идват различни деца, а сред тях – наскоро починалия ни син Володя. Усмихва ми се с предишната си ангелска усмивка. Протегнах към него ръце:

Володя, ти лиси? – той ми се хвърли на врата и силно ме прегърна. – Къде си радост моя, при Бога ли?

- Не, още не съм при Бога, но скоро ще бъда при него.

- Добре ли си?

- Да, по-добре от преди. Аз често идвам къщи. Понякога много страдам.

- Кога?

- Когато плачат за мен. Аз съм щастлив, когато за мен се молят, когато раздават милостиня в моя памет. Непрекъснато се моля за Вас, за мама, за братята, за Паша, за всички, които ме обичат. Прегърни силно мама от мен.

- Не си ли се виждал с нея, радост моя?

- Непременно ще се видя.

- Кога?

- Когато престане да плаче.

Тогава чух гласа на жена си в коридора и погледнах назад. Като се обърнах – него го нямаше.

Събудих се със силно сърцебиене. Вълнението ми бе толкова силно, че не се удържах и избухнах в ридания. После бързо взех хартия и записах случилото се."

Силно , истинско и емоционално......