Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.08.2012 16:42 - Самоковската художествена школа през Възраждането
Автор: georgihadjiyski Категория: История   
Прочетен: 23945 Коментари: 3 Гласове:
10

Последна промяна: 09.10.2018 18:45

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Самоковската художествена школа през Възраждането


Copyright
© Георги Хаджийски 

Духът на Самоков през Възраждането

Един от макар и страничните ефекти върху българското изкуство на продължителния период на турското робство, османското владичество, ислямското присъствие..., с господстващата в него строга религиозна забрана на мохамеданските канони за изобразяване на човешки фигури, е свързан с изключително силно потискане на всички художествени жанрове, стремящи се да пресъздават човешки образи. Безспорно след преживяната Иконоборска епоха в Източната римска империя (Византия, 8 – 9 век) и мракът на времената на турското робство, османското владичество, ислямското присъствие..., оставя своята тъмна сянка и върху една от изконните форми на човешкия стремеж към безсмъртие, чрез която творящото същество се опитва да се докосне до образа на една от Божиите същности – приелият човешка плът и чисто човешки вид Богочовек, Божият син.

Ето защо, епохата на Българското Възраждане наред с еманацията на българския национален дух; на движението за съграждане на автономна българска православна църква; на утвърждаването на новобългарското просветно дело навсякъде, където живеят българи, е свързана и с въздигането на човешкия облик в творенията на знайни и незнайни български възрожденски художници. А по една или друга причина, именно в град Самоков възниква и се утвърждава като истински национална първата българска художествена школа, чиито представители успяват да наложат новите етични и естетически идеи за образа на човека по българските земи.

Разбира се в условията на междукултурна колизия и приемане дори и от тежките чорбаджии – християни от Самоков на господстващи в Отоманската империя мохамедански обичаи като например забулване на омъжената жена та била тя и ревностна християнка, това била трудна мисия, за чието реализиране помогнали редица благоприятни обстоятелства.

Преди всичко това било въвличането на българското християнско население от Самоков и региона в изпълнението на множество повинности към турската държава, свързани с превоз на произвежданото самоковско желязо до пристанищата на Солун и дори Родосто и Константинопол, както и в логистиката на османските армии в техните походи към Централна Европа. А във времената, когато обикновените хора и от българските земи, а и от Европа, рядко напускали през целия си живот своите родни места, този разширен кръгозор на самоковци спомагал и за тяхното отваряне към модерните европейски хуманистични идеи, както и за духовното им пробуждане. Затова не е и за учудване, че имената на много родени в Самоков и Самоковско българи биват откривани в запазените регистри и на Атонските манастири, и на Рилския манастир, а и на много други български черкви и манастири – при това в битността им и на монаси, и на архиереи, а и на дарители.

В онази епоха през Самоков минавали пътищата на православните поклонници – българи, руси, власи, към Рилския манастир, към Светогорските манастири и от Солун до Йерусалим, а и самите православни българи от този град били тясно свързани с Рилския манастир. Самата природна среда около Самоков, разположен в подножията на най-величествената планина на Балканите и препитанието на местните хора от нея, навярно също е спомагала за изграждане у тях на усет към красивото.

Богатството на града било предпоставка за съществуването на относително голяма междуетническа толерантност, което от своя страна стимулирало стремежа към независимо съществуване и личностно духовно израстване. Именно в Самоковската епархия е роден и авторът на „История славянобългарска” и вдъхновител на Българското национално Възраждане – Паисий Хилендарски. Самоковци вземат активно участие в борбите за църковна независимост, като още в началото на XIX век изгонват омразния на всички православни християни владика – грък Дели Матей, пишат прошения до султана и пращат делегации до Цариград. Самият Самоков бил твърде специфично духовно огнище на Балканите, при това за много народи, имащи различни вероизповедания. През XIX век тук съществувало американско богословско училище – може би първообраз на американския университет, нещо като първо висше училище по българските земи; имало и българско православно богословско училище, прерастнало в съществуващата и до днес в София православна семинария; сравнително рано била въведена в местните училище модерната взаимоучителната метода; а килийни училища имало през цялото време на робството; съществували и няколко мохамедански религиозни училища. В града имало много джамии, пет православни църкви, протестантска църква, синагога.

И понеже нищо не се появява на празно място и нищо не може да възникне от нищото, би могло да се предположи, че и преди зографската дейност на смятания за основоположник на самоковската художествена школа Христо Димитров, в Самоков е имало хора, които са се занимавали с това изкуство.

Представители на Самоковската художествена школа през Възраждането

Самият Христо Димитров (роден ок. 1745-50 г. в самоковското село Доспей – 24.05. 1819 г., Самоков), е изучавал зографското изкуство първоначално в Света гора, а през 1770 г. отива с вуйчо си във Виена, където се предполага, че се запознава с някои от модерните в Европа стилове в изобразителното изкуство. Голяма част от произведенията му са анонимни. Негово дело са иконите: „Христос велик архиерей” в софийската църква „Св. Никола Стари”, изгоряла по време на англоамериканските бомбардировки през 1944 г.; сбирка икони в църквата „Успение Богородично” в Ново село, Щипско; „Успение Богородично”, „Христос”, „Възнесение Христово”, „Св. Илия” и др., както и икони в църквите „Св. Георги” в Белово, Пазарджишко и църквата в Костенец.

Христо Димитров обучава в зографския занаят своите синове Димитър Зограф и Захарий Зограф, както и зет си Константин Вальов, а също и Златан Агнин от Дебърско, Димитър Пищолгьозлиев и др.

Димитър Зограф (1796 г., Самоков – 9.10.1860 г., Самоков), също работи предимно анонимно. Дълбоко религиозен, сдържан, скромен и почтен човек, със завидно майсторство той придава твърде специфичен колорит на своите творби – икони и стенописи, в които личи познаване на формите, здраво конструиране на фигурите, стилно чувство за цветова хармония, техническо съвършенство на изпълнението. Негово дело е изографисването на черквата „Св. Никола” в Плевен (1849 г.); както и икони в църквата „Покров Богородичен” в девическия манастир в Самоков (1819 г.); иконостасните икони, (без тази на Свети Иван Рилски) в църквата „Св. Неделя” в Пловдив. Заедно със синовете си и своя брат Захарий Зограф е работил по изографисването на църквите „Св. Богородица” в Берковица; „Св. Възнесение” във Враца (1857 – 1858 г.); Карлуковския манастир; църквата „Св. Петка” в Трън; голямата икона „Архангелски събор” за църквата „Св. Богородица” в Пловдив; иконостасните икони в Троянския манастир. Рисува също така и стенописите в нартиката, като и по западната стена на повечерното кубе на главната черква в Рилския манастир и образа на Св. Никола над вратата на черквата „Св. Никола” в Самоков.

Негови ученици са синовете му Зафир (Станислав Доспевски), Иван, Захарий и Никола.

Захарий Зограф (1810 г. – 14. 6. 1853 г.) безспорно е най-известният представител на Самоковската художествена школа. Поради ранната възраст в която остава сирак, първоначално учи зографския занаят от своя по-голям брат Димитър. Същевременно получава и много добро общо образование за епохата, в която живее, като негов учител е известният български възрожденски просветител Неофит Рилски, с който води оживена кореспонденция и чийто портрет рисува през 1838 г.

Захари Зограф е един от онези български възрожденци, които разнасят идеите на новото време и сътворяват единния български национален дух чрез творчеството си върху земите, обитавани от българския народ. Той живее, работи и твори и в Самоков, и в Пловдив, и в дн. Асеновград, в Рилския манастир, в Бачковския манастир, в манастирите на Света гора, в Плаковския манастир, в Троянския манастир, в Преображенския манастир, в много църкви в български села и градове, пръснати из Македония, Тракия и Мизия. Под много от творбите си той се подписва като „българин, родом от славния македонски град Самоков.”

Макар и живял сравнително кратко, неговото творчество би могло да бъде разграничено на три основни периода, всеки от които отразява специфични авторски търсения и има свой стил.

През първия период от своята творческа дейност, който продължава някъде до 1838 г., макар и да личи стремежът към осъвременяване на изображенията, Захари Зограф се придържа към късно византийските канони в изобразителното изкуство, които са били следвани и от самоковските зографи преди него. От този период са иконите: „Исус Христос” в черквата в с. Извор, Пловдивско; „Благовещение” в черквата в с. Болярци, Пловдивско; икони, изографисани за пловдивските черква „Св. Неделя” и „Св. Св. Константин и Елена” – „Богородица с малкия Исус”, „Св. Харалампи”; иконите „Успение Богородично” и „Св. Евстатий на кон” за черквата „Св. Богородица” в Копривщица, както и първият му известен опит за кавалетна живопис – „Портрет на Неофит Рилски” (1838 г.)

За начало на втория период от творческата дейност на Захарий Зограф се приема създаденият от него „Автопортрет” (1838 г.), едно от най-добрите живописни постижения в българската възрожденска живопис, открояващо се с изящен рисунък и  специфично чувство за композиция и съчетание на цветовете. От същия период са и стенописите на свода на аязмото при черквата „Св. Богородица Благовещение” в Асеновград; стенописните образи на Св. Георги над входната врата на дварния зид на черквата „Св. Георги Метошки” в Асеновград, като и иконата „Йоан Предтеча”.

Твърде интересни със своята композиция, сюжетни решения и изобразителни линии са стенописите в черквата „Св. Никола” в Бачковския манастир. В композицията „Страшният съд” изображенията на грешниците са реалистични, обреклото им е характерно за епохата, в тях биха могли да бъдат разпознати богати, успели и известни хора от Пловдив и Асеновград. В Бачковския манастир Захари Зограф създава и стенописите „Възнесение Богородично” в арката на черквата „Св. Арахангели”, както и „Богаташът и бедният Лазар” и „Девиците в дванадесетия час”.

Някъде през 1840 г. в Пловдив Захари Зограф взема уроци по живопис, касаещи умението за пресъздаване на заобикалящата действителност за изграждане на образа и мястото на перспективата в картините, като негови учители са двама френски художници. Между впрочем, през целия си живот художникът е мечтаел за получи академично образование по изобразително изкуство в Русия...

Това е и началото на третия период в неговото творчество, по време на който окончателно скъсва с предписанията на ерминиите (задължителните указания за зографите как трябва да бъдат представяни изображенията в църковното изкуство.) Новите творчески търсения биха могли да бъдат проследени в първите жанрово самостоятелни пейзажи в българската живопис – „Водопадът при Бачковския манастир” и Аязмото при Кукленския манастир”.

През 40-те години на XIX век Захарий Зограф работи в някои от най-тачените български манастири: Бачковския манастир (1840 – 41 г.); Рилския манастир (1844 г.); Плаковския манастир (1845 г.); Долнобешовишкия манастир (1845 г.); Троянския манастир (1847 – 48 г.); Преображенския манастир (1847 г. и 1849 г.) В Рилския манастир рисува големия среден купол, четири малки купола около него и дясната страна на певницата. В южния певник са разположени изографисаните от него стилно и реалистично ктиторски портрети на Тодор Дуган, майка му Рада и самоковския митрополит Йеремия. Една от най-внушителните икони, които рисува за Плаковския манастир „Св. Илия” е „Христос велик архиерей с Дванадесетте апостоли”. Изографисаните за Долнобешовишкия манастир икони „Арахангелски събор”; „Св. Богородица”; „Христос”; „Йоан Кръстител”, се отличават наситена цветова тоналност и майсторска изработка. Безспорно едно от най-големите творчески постижения на Захарий Зограф е изографисването на черквата на Троянския манастир (1847 – 48 г.) В композиционно отношение стенописите включват над 300 полета с умело вградени взаимодопълващи се евангелски сцени, които създават усещане за единен колорит накъдето и да бъде обърнат погледът – и към нартиката, и към притвора, и към предверието, и към певника, и към олтара, тавана, купола... Изключително интересни са и неговите творчески решения в работата му в Преображенския манастир, където е нарисувал за черквата иконите „Преображение”; „Арахангел Михаил”; Богородица”; „Христос”; „Св. Иван Рилски”, както и стенописите на български светци: патриарх Йоаким Търновски; патриарх Евтимий Търновски; патриарх Йоан Търновски. В разположения на източната стена на черковното предверие стенопис „Страшния съд” твърде реалистично са представени сценки с типични за времето си и присъщи на различните представители на българското общество „чисто” битови прегрешения: „При врачката за цяр”; Кръчмар”; „Бакалин”; „Воденичар”; „Пияница”, а разположената върху вътрешната стена на черквата композиция „Колелото на живота” е едно от типичните възрожденските олицетворения на идеята за преходността на живота и мимолетността на удоволствията в него. През 1851 г. рисува иконите „Богородица”; „Христос”; „Йоан Кръстител”; „Св. Троица” за манастира „Св. Троица” край Търново. Последните години от творческата дейност на Захарий Зограф са свързани с работата му по поръчки за черквата „Преображение Господне” при българския конак в гр. Карея в Света гора, за която рисува 15 малки икони за иконостаса и иконите „Преображение”; „Богородица” и „Христос” и стенописите в нартиката на Великата лавра „Св. Атанасий” в Света гора, които са свързани с изобразяване на сцени от апокалипсиса в типичния за него стил на наситеност на багрите и орнаментално богатство от растителни мотиви.

Наред със зографството, Захарий Зограф – подобно на другите истински български възрожденци, развива и значителна обществена дейност – спомага за откриване на български училища и читалища, като мечтата на живота му е създаване на общобългарско (висше) училище в Пловдив, радее за проповеди на български език в черквите, помага за отпечатването и разпространението на книги на български език. И делото на Захарий Зограф, подобно това на всеки голям творец, оставил трайна следа в народната памет, е подлагано на различни по характер оценки от български изкуствоведи и историци на изкуството – докато преди по-малко от четвърт век той беше само възхваляван и засипван със суперлативи като основоположник на съвременното, модерно, светско, откъснало се от църковното влияние българско изобразително изкуство, понастоящем се появиха и негови критици, които твърдят, че работите му са лишени от вдъхновение, често са прибързано направени, съзнателно или несъзнателно отдалечаващи се от класическите канони на православното църковно изкуство. Дори и в личностен план има упреци за сребролюбие... Безспорно естетиката, усещането на красотата като една типична проява на човешкия стремеж към безсмъртие, е нещо прекалено лично, за да може да бъде еднакво за всички. Самото изкуство на Захарий Зограф, в което той е превъплатил чрез образи и багри духа на българската възрожденска епоха, едва ли би могло да има по-обективни оценители от всички онези българи, които са посещавали, посещават и ще продължат да посещават православните храмове и чрез чийто очи и съзнания то се докосва до безсмъртната им душа. Що се отнася до личността на твореца – душата, носеща отговорност за делата приживе, може да я съди единствено Бог.

Любопитно:

Има една книга на българския писател Павел Спасов – „Греховната любов на зографа Захарий” – интересно написана, четяща се на един дъх – може би защото е и достатъчно кратка, за да не омръзва, в която авторът е пресъздал по своему един от вечните сюжети в литературата – любовта. А неговото въображение е персонализирало този сюжет и с реално съществували личности – Захарий Зограф и съпругата на неговия брат Димитър – Християния, чиито взаимоотношения са наситени с описание на тягостно изживяване на продължаваща през целия им съзнателен живот несподелена любов – при това и за двамата. Разбира се, използването на имената на известни личности като литературни герои винаги е спомагало за повишаване тиражите, но пък крие огромни рискове за абсурдно – понякога дори и абсолютно безсмислено, а и често несъзнателно очерняне на съответните личности – особено в населени места, където не само спомените за тях живеят дълго, но и където истината, макар и ясна за всички, лесно може да бъде подменена и превърната в приказка – именно паради факта, че е претърпяла метаморфоза в макар и интригуваща хората полуистина. Ето защо дори и в най-увлекателно представената полуистина поне един от героите не трябва да бъде истински... (Но пък книгата си заслужава да бъде прочетена.)

image

Станислав Доспевски (Зафир Димитров, роден в Самоков на 3.12.1823 – 6.1. 1878 г., Цариград), е син на Димитър Зограф и племенник на Захарий Зограф. Първоначално Зафир изучава тънкостите на зографското изкуство от баща си, като получава и добро общо образование в училища в Самоков и Пловдив. Съвместно с баща си Димитър е участвал в изографисването на икони в пловдивската черква „Св. Неделя” и в Рилския манастир. През 1851 г. заминава за Киев, където под влияние на панславянските идеи сменя името си на Станислав, като приема за фамилия названието на селото, от което произхожда родът му – Доспей. От Киев заминава за Москва, където постъпва в Художественото училище за живопис, скулптура и архитектура. Талантът му е забелязан и по настояване на негови преподаватели заминава за Петербург, където завършва с грамота и сребърен медал Императорската художествена академия (1856 г.)

След завръщането си Станислав Доспевски първоначално се установява в Самоков, а през 1860 г. се премества в Пазарджик, където построява своята красива къща, превърната в съществуващия днес музей „Станислав Доспевски.” Академичното образование, което получава в Русия, скоро го превръща в най-търсения портретист – негово дело са: „Портрет на Димитър Зограф” (1857 – 60 г.); „Портрет на Елисавета В. Чалъкова” (1857 г.); „Портрет на майката на художника – Християния” (1857 г.); „Портрет на Домника Ламбрева” – негова сестра (1857 г.); както и портретите на много видни българи от това време – на Трендафил Керелов; на Стефан Захариев; на Салчо Чомаков; на Иван Денкоглу; на Екатерина Зографска – съпругата на чичо му Захарий Зограф; на Атанас Самоковлиев – брат на художника и бъдещ първи следосвобожденски кмет на Пловдив; на Найден Геров и на Мария Герова; на Смарагда Самоковлиева...

Станислав Доспевски работи и по изографисването на много черкви и манастири. Негово дело са иконите на Богородица, Христос, Йоан Кръстител и Св. Димитър в черквата „Св. Димитър” в с. Паталеница, Пазарджишко (1859 г.);  запазена е и изографисаната от него икона „Арахангелски събор” в черквата „Св. Арахангел” в Пазарджик (1859 г.); иконите в черквата „Успение Богородично” в с. Ново село, Щипско; иконите на Христос за Пловдивската митрополия, както и иконите за пазарджишката черква  „Св. Богородица”. За Копривщенското училище е рисувал образите на светите братя Кирил и Методий (1860 г.); за Лопушанския манастир – Христос и Богородица (1863 г.); за Осоговския манастир „Св. Яким” е изготвил проект за щампа; изографисал е иконите в черквата „Благовещение” в Преображенския манастир, както и иконите на Богородица, Христос, Безсребърниците – Козма и Дамян и на Урбос в Бакутинския манастир (1867 г.) По предложение на Иван Денкоглу изографисва иконите на Богородица и Христос в черквата „Св. Неделя” в София.

Неговият динамичен обществен живот го прави и ревностен радетел на идеите за освобождение на България. Той подържа връзки с В. Левски, А. Кънчев, Д. Общи, И. Ангелов. След разгрома на Априлското въстание (1876 г.) оглавява пазарджишкия комитет за подпомагане на пострадалите българи, събира и дарява средства, пише дописки до чужди вестници, организира сиропиталище за сираците... Именно затова сред избухването на Руско-турската освободителна война през 1877 г. е арестуван от отоманските власти, затворен първоначално в пазарджишкия затвор, след това преместен в пловдивския, от където бил изпратен в цариградския затвор Мехтерхане, където умира от тиф.

Любопитно:

Макар e наречена „Самоковска художествена школа” голяма част от творбите на нейните представители са пръснати по българските земи. По една или друга причина в самия Самоков няма музей, който да е посветен на делото на разнеслите славата й майстори – зографи в много от светините на днешните България, Македония, Гърция и Сърбия. През 1952 г. в Пазарджик е открита съществуващата и до днес къща – музей „Станислав Доспевски” в дома, в който е живял художникът. Самата музейна сбирка проследява обществената дейност на Станислав Доспевски и неговите връзки с В. Левски и членовете на пазарджишкия революционен комитет. В експозицията, разположена в изложбената зала и в ателието, са включени някои от рисуваните от него икони и портрети. Това е един чудесен музей, който заслужава да бъде посетен!

Къща музей "Станислав Доспевски" - град Пазарджик

image

Видни представители на Самоковската художествена школа през Възраждането са и братята на Станислав Доспевски – Никола Доспевски, Иван Доспевски и Захарий Доспевски, които изографисват редица църкви по българските земи, като Захарий по време на бягството си от заточение рисува дори и в черкви в Йерусалим...

Образописовият род също е разнесъл славата на Самоковската художествена школа. Произхожда от село Продановци. Негови представители са Иван Образописов - родоначалникът (1795 г. - 1854 г.) и Никола Образописов (1829 г. - 1915 г.), който въвежда редица пейзажни елементи в живописта си. Работи върху стенописите в Бельова църква и Девическия манастир в Самоков, както и в Рилския манастир.

Коста Вальов и синовете му Сотир, Иван, Никола, Димитър и Петър остават многобройни стенописи и икони главно в църквите и манастирите в западните български краища и южна Сърбия. Коста Вальов участва в изписването на главната олтарна църква в Рилския манастир.

Христо Мишев, братята Захари и Васил Попрадойкови, Коста Геров и Михаил Белстойнев са само част от изтъкнатите майстори на Самоковската художествена школа. Христо Йовевич (1827 г. - 1872 г.) превежда и илюстрира басните на Езоп. Неговата къща била изрисувана с изгледи от Смирна и Цариград.

Наред с тези големи майстори в областта на стенописите и иконописите, Самоковската художествена школа през Възраждането е представена и от творческата дейност и на ненадминати майстори гравьори и дърворезбари.

Възникването на гравьорското изкуство у нас през смутните кърджалийски времена в Отоманската империя от началото на XIX век, също е свързано с дейността на бележити представители на Самоковската художествена школа.

Никола Карастоянов (1778 г., Самоков – 1874 г., Самоков) е един от онези макар и скромни в личен план, но значими с делата си български възрожденци, които  докоснали се до духа на европейския хуманизъм, на европейската модерна култура, на европейските технически достижения, ги пренасят и у нас и успяват за кратко време да „заразят” с тях българите по села и градове. Той е основателят на гравьорството, печатарството и книгоиздаването у нас. Първоначално бива обучаван на тънкостите на щамповането и книговезството от монаси – дамаскинари. Образован за времето си и интелигентен човек, за определени периоди от живота си е бил учител в Самоков, в Дупница и в с. Сапарево. През 1828 г. посещава Белград от където донася в Самоков първата у нас типографска преса и урежда собствена печатница. Заедно със синовете  си Анастас и Иван изготвя и отпечатва щампи с ликовете на православни светци, както и илюстровани книги с религиозно и със светско съдържание – „Часослов” (1833 г.); „Буквар или начално учене” (1834 г.); „Житие на Св. Харалампи” (1834 г.). Твърде интересен е сюжетния диапазон и на гравюрите, които са с религиозна, а и с „чисто” светска насоченост – „Възнесение Христово”; „Богородица Сладкоцелувателна”; „Пътеводител от Самоков до Рилския манастир”. Много от гравюрите са ръчно колорирани. През 1835 г. закупува от Будапещенската университетска типография 150 оки черковнославянски букви и започва да развива една сравнително модерна за времето си печатарска дейност. Синовете и внуците на Никола Карастоянов усвояват и тънкостите на авангардното за епохата фотографско изкуство – затова са и канени за придворни фотографи в Белград и София. В самоковската гравьорска школа работят и Г. Клинков и Н. Клинков, като към гравьорството проявяват интерес и Ст. Доспевски и Н. Образописов.

Макар и дърворезбарството да е твърде присъщо на православното църковно изкуство, а и в самия град Самоков да има редица блестящи негови образци, при това от различни епохи, в специализираната литература съществува мнението, че то не е типично за Самоковската художествена школа – може би защото един от най-добрите майстори – дърворезбари за епохата – Атанас Теладур, е преселник в Самоков от Солун (1821 г.) Атанас Теладур обучава самоковските дърворезбари Петър и Георги Дашини, Ст. Фандъков, калоферците Д. Станишев, А. Станишев, П. Гарка...

Изящното изкуство на дърворезбите на представителите на Самоковската художествена школа, умело съчетаващо мотиви от растителни и геометрични орнаменти и човешки и животински фигури, би могло да бъде възприето в съхранилите се и до днес иконостаси в Митрополитската черква „Успение на Света Богородица” в Самоков, както и в съборната черква „Света Богородица” в Рилския манастир.

По време на Възраждането изкуството на представителите на Самоковската художествена школа било изключително ценено по българските земи. Затова и до днес в много от най-светите, обичани и посещавани от българите храмове, биха могли да бъдат видени техни монументални стенописни композиции и изящно изготвени икони. А чрез тях би могъл да бъде почувстван полъхът на Българското Възраждане – със свойствените му велик хуманистичен светоглед, стремеж към личностна и народна свобода и възкресение на българския национален дух.

Художествени жанрове

Феноменът на Самоковската художествена школа през Възраждането би могъл да бъде проследен и в огромния спектър от художествени жанрове – стенописи, икони, портрети, пейзажи, гравюри, дърворезба... А влиянието й осезаемо се чувства не само в православните храмове по българските земи и в творчеството на редица зографи, произхождащи от други населени места, но и върху стенописите и дърворезбите в мохамедански и еврейски храмове, а и в религиозни и в „чисто” битови произведения на изкуството в къщите на богати и бедни представители на различни народности и различни вероизповедания по нашите земи.

Стенописи
image
Свети Кирил и Методий.
Стенопис от 1848 г. от Захарий Зограф в Троянския манастир

image
Стенописи на Захарий Зограф в притвора на католикона 
на 
Великата Лавра "Св. Атанасий Атонски"

image
Стенопис от Захарий Зограф в нартекса на главната черква на Великата Лавра

image
Колелото на живота, стенопис на Захарий Зограф в Троянския манастир

image
Захарий Зограф - стенопис Христос велик архиерей

image
Захарий Зограф, стенопис от Бачковския манастир - автопортрет на художника и свещенослужители

image

Рилски манастир - стенописи

image

   Никола Образописов - стенопис в Елешнишката черква


image

Пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски през 1469 г. Стенопис от ХIХ в., зографисан от Никола Образописов в метоха „Орлица".

image

Свети Георги, стенопис от църквата "Свети Георги" в Асеновград


Иконопис


image
Христос, икона на Захарий Зограф

image
Иконата "Света Богородица Кикос със свети Георги, св. Димитър и четири пророка" на Захарий Зограф

image
Иконостас изработен през 1805-1807 г. от бащата на Захари Зограф – Христо Димитров в църквата Света Троица - Русе
image


image
Икона на Арахангел Михаил

image
Най-известната самоковска чудотворна икона "Христос Вседържител"

image
Св. Йоан Кръстител. 
Икона от ок. 1859 г. от Станислав Доспевски.


image
Св. Богородица с Младенеца (Елеуса). 
Икона от 1874 г. от Станислав Доспевски.


Портрет


image
Захарий Зограф - автопортрет

image

Портрет на Неофит Рилски от Захари Зограф.

image
Християния Зографска, портрет от Захари Зограф, около 1840 г.

image
Автопортрет на Станислав Доспевски

image
Димитър Зограф
Портрет от сина му Станислав Доспевски.


image
Портрет на Домника, рисуван от брат й Станислав Доспевски

Гравюра


image
Н. Образописов, гравюра на дърво

image
Възнесение Христово, ръчнооцнетена гравюра, не е подписана, но се предполага, че е дело на А. Карастоянов


image

image
Гравюри от Н. Карастоянов и А. Карастоянов

image

image
Книга, отпечатена от Н. Карастоянов

Дърворезба

image
Фрагменти от иконостаса на църквата “Успение на св. Богородица” в Самоков

image

image

image
Централният храм на Рилския манастир -  "Рождество Богородично". Иконостасът е дело на Атанас Теладур и неговия екип




Гласувай:
10



1. mariniki - великолепен постинг...
26.08.2012 21:06
бях тук с удоволствие...
поздравявам ви..
цитирай
2. georgihadjiyski - Благодаря :)
26.08.2012 21:21
Радвам се, че Ви е харесало.
цитирай
3. georgihadjiyski - Библиография
06.05.2013 12:35
Енциклопедия България, том 2, изд. на БАН, София, 1981 г.
Енциклопедия България, том 3, изд. на БАН, София, 1982 г.
Енциклопедия България, том 6, изд. на БАН, София, 1988 г.
Енциклопедия България, том 7, академично издателство “Проф. Марин Дринов”, София, 1997 г.
Георгиев, Христо – Самоков, изд. “Медицина и физкултура, София, 1982 г.
Генчев, Николай – Българско възраждане, изд. „Отечествен фронт”, София 1988 г.
Косев, Димитър и кол. – История на България, том 5, изд. на БАН, София, 1985 г.
Косев, Димитър и кол. – История на България, том 6, изд. на БАН, София, 1987 г.
Семерджиев, Х. – Самоков и околностите му, Самоков, 1913 г. (фототипно издание)
Темелски, Христо – Самоков през възраждането, изд. фондация “Елана и Иван Дуйчеви”, София, 2000 г.
Христофоров, Асен – Самоков, Издателство на националния съвет на отечествения фронт, София, 1962 г.
Чавръков, Георги – Средища на българската книжовност IX – XVIII век, ДИ „Народна просвета”, София 1987 г.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: georgihadjiyski
Категория: Технологии
Прочетен: 2305258
Постинги: 382
Коментари: 550
Гласове: 3359
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031