Мили, прескъпи родители - мои и наши общи; скъпи бабо, дядо и роднини; приятели и близки сродници!

Напред трябваше баят да се поразровя из старите редове на предишното ми комюнике, за да се сетя от кога аджеба не съм отразявал събитията в моя, вече 23-летен нескончаем дневник. Съвсем случайно се сетих, че на 22-ри този месец ще навършим поредната годишнина от пребиваването ни в Австралия и ако е рекъл Господ ще наченем следващата. Ама чакайте бре, какви ви ги приказвам аз? – че то днес е вече 03 Декември, а пък въпросната годишнина се навърши още преди десетина дни (всъщност трябваше да кажа, че се е “навършила” сама, защото ние така и не сме я забелязали, улисани в сивотата на нашето динамично ежедневие и в постоянната, почти непосилна надпревара с времето). Ето как се изнизаха почти трите седмици, откакто за последен път бях зад писалищната маса, без през това време да имам и най-малката възможност за творчество, свободни съчинения по картинка и разни сълзливи, меланхолични спомени. Тази вечер обаче, по едно голямо изключение и само поради някакво съвсем случайно, за щастие благоприятно стичане на обстоятелствата, пред мен се отвори прекрасният шанс да си събера акъла, отдавайки се единствено на своите най-чисти и съкровени мисли по всички вас. Днес Даниела и малката заминаха за Аделаида със следобедния самолет, а пък аз току напред се прибрах от вечерната си разходка – изкъпах се, направих си една голяма кофа мляко с какао и седнах да тракам зад пишещата машина (образно казано). Както до вчера бушуваха едни непоносими жеги, достигащи стойности доста над 30°C-35°C, така още от нощес навлезе някаква студена вълна, чийто фронт веднага пресече въздуха едва ли не до степен на полярен студ. Освен противния вятър навън, живакът в термометъра не се надигна повече от 20-градусовите си деления, което пък като усещане, сравнено със слънчевия благодат на предните дни, съвсем спокойно може да се нарече късна есен или мека зима. Това едва ли е съвсем всичко, което съм в състояние да кажа по тези и редица други въпроси, но нека поне за сега и като встъпително слово, то бъде достатъчно за уводната част на настоящата ми творба…

С цел свързването обаче на краят с началото на моите два последни репортажа, за момента се връщам малко назад във времето, за да преразкажа какво именно се случи и какво не през този не особено кратък период. Най-вълнуващото от всичко друго наоколо, все пак си остава моята служебна работа, която много ми харесва и за сега поне върви успешно. Моделът на изделието вече е напълно готов и дори започнах да изработвам отделните чертежи на множеството възли и съответните им детайли. Постепенно и поетапно на части, тази документация ще се насочи към братският всички нам Китай, където фирмата ни има представител, който пък от своя страна ще движи и следи цялостното изпълнение по процесите, свързани с производството на съоръжението. Плановете са такива, че когато приключа с тези чертожни документи и докато всичко все още се изработва в метал, аз да се заема с конструирането на следващата серия подобни бояджийски камери. Те ще бъдат изцяло насочени към задоволяване на вечно гладният и ненаситен американски пазар, със съответните си значително по-големи габарити (демек, с възможност да поемат техните по-нестандартни като размери автомобили – нали на големия брат всичкото му е по-голямо и вероятно дълго…) и редица други подобрения, с които на тоя етап не съм съвсем наясно. По моя груба преценка пред мен стоят барем още няколко месеца хубава и приятна работа, но пък дали далекогледните ми видения ще съвпаднат с тези на шефовете – това не се знае все още; съвсем не е изключено моят поглед да се окаже значително по-къс от този на директора (както обикновено се случва в реалната действителност; тук даже се сетих за един такъв “директорски” виц, ама няма да ви го разправям баш сега, че е малко мръсен)… Ама тъй и тъй съм почнал, я да го изкарам до край, пък вий шъ мъ прущавъти, значи, за простотийката.

Едно време по фабрики и из заводи, появата на директорите в някоя конструкторска зала, цех или производствен участък винаги всяваше, къде повече или по-малко респект, къде даже страх или страхопочитание, а на места дори просто присмех. Обикновено като рече някой: “Ей го, директорът идва – залавяйте се на работа и се правете на заети!”, отговорът на хората, на които не ни пукаше много-много беше: “Че какво като е той – да не би да е с два х*я, ки!”; по смисъла, че с нищо не е по-различен от нас, простосмъртните труженици в предприятието. И този лаф, крилата фраза се повтаряше и преповтаряше ежедневно, ежечасно и ежеминутно от всички ни без изключение - на всички по-нисши нива, отправени към всички по-висшестоящи персони от йерархията на управлението. Та, така един прекрасен ден чистачката стрина Пена влетяла с парцала и кофата у директорския кабинет да му мие пода и бърше праха, а пък в това време другарят еди-кой-си бил напънал секретарката по партийна линия и я плющи връз бюрото на зелената покривка, ама хем здравата я рендосва; пръхти оня и цвили, та чак се запенил от зор. Притеснил се обаче чилякът от ненадейното нахлуване на леличката по чистотата, смутил се и … тутакси му спаднало вдъхновението и мъжеството му се свило на изходно положение; а пък оная кака му рекла с ръцете си на кръста: “А ве, дрогарьо директор – ако както разпра’ат ‘ората ти наистина си с два *уя, то да зна’ш ‘начи, чи сига единият със сигурност ти е отвънка!”… Е, нали ви казах аз, че анекдотът ми не е твърде подходящ за ушите на деца и юноши младша възраст, ама вие: кажи го, та кажи го. Ами хайде, извинете ме за малко - или пък ме разпнете като Христа на кръста…

Даниела също работи неуморно през цялото това време и след няколко дни излиза в платен годишен отпуск - чак до средата на Януари (или нещо подобно, но не съм толкова сигурен, нито пък това е така важно да се знае). Чувам само, че тя пак е организирала разни малки, няколкодневни екскурзии – едната от които дори ни предстои следваща седмица. За тях обаче ще стане дума едва след като понаближат във времето, защото сега е твърде рано да им пускам обявлението в колонките за светска хроника на жълтата преса. Ванеса също приключи учебната си година успешно, въпреки че още не сме ѝ видели свидетелството за завършен пореден клас (казвам тук неопределено “пореден”, защото в момента не мога да се сетя в кой клас беше тя – някой от горните прогимназиални, ама 8-ми ли, 9-ти ли; убий ме, не помня). Надеждите на всички ни са за отличен успех, с изключение на математиката, която не е залегнала в приоритетите на задължителните ѝ предмети. Ако аз навремето имах подобна на тяхната възможност - т.е., да си избирам предметите, които да изучавам и които после да ми определят общия бал на дипломата, щях със сигурност да си остана само с “Физическо възпитание”, “Трудово обучение”, “Пеене” и вероятно най-много бих прибавил “География” – единствено заради другарката Добринка Добрева (Бог да я прости…), която ужасно много обичах и едвам си я поделяхме с моя верен приятел и съученик Пейо (с когото бяхме еднакво влюбени в нея, до степен на ученическа лудост, която от време на време избиваше в някоя детинска пакост).

Всичко изброено до тук обаче, носеше някак си повече или по-малко служебен характер и по никакъв начин то не допринесе за освежаване на духовното състояние и в частност на изстрадалата человеческа душа. Сега пък в следващите си редове ще ви занимая именно с по-емоционалната страна на тукашния живот – специално за разглеждания отрязък на фактора време и естествено, ведно с неговите плахи въздигания и триумфални падения (житейските имам предвид и конкретно тях визирам в този пасаж). Времето (този път като климатично състояние) през седмицата, непосредствено след Архангелов ден се улучи много подходящо за плаж, пясъци и морета. Независимо, че на празника валяха дъждове, в понеделник небето вече се изчисти и слънцето отново се облещи - с ослепителната си светлина и съответната изпепеляваща топлина, под жестоките удари на безмилостните му лъчи. С неколцина приятели решихме в неделя и ние да отидем на плаж, както правят останалите жители и гости на курортното ни селище. В петък Неси имаше една гостенка, която остана да спи в къщи, а на другия ден пак с нея щяха да ходят да се къпят по басейните. В събота сутринта детето си замина, Ванеса ходи на урок по пиано, а следобеда ни извади душите да я пуснем да излезе. Добре ама баш тогава отвън беше такава адска жега, че ние не ѝ разрешихме да ходи като смахната по слънцето. Чак в късния следобед Даниела заведе децата в парка с водните пързалки и след някой и друг час се прибраха каталясали от там. Другата мома е дете на наши приятели – с тях също щяхме да сме заедно на следващия ден покрай морските плажове на града.

Така ние в неделя се събрахме с няколко семейства под сянката на една беседка, в непосредствена близост до пясъка на плажната ивица. Само че не всички се възползвахме от морските предизвикателства – децата хукнаха из водата, но ние от “по-средната” възраст се задоволихме само с взаимната си компания, силно ангажирани в обмен на мисли, общи политически лакърдии и ледена бира. Там изкарахме целия ден, кажи-речи до здрач и чак привечер се прибрахме. Още там и тогава взехме налудничавото решение за провеждане на един съвсем неангажиращ планински поход – той пък беше планиран за следващата неделя (т.е., за онази, която вече си замина още преди няколко дни).

Втората седмичка също се търкулна надолу към долчината, барабар с всичките си трудови дни, семейни и служебни ангажименти. Планът ни за събота и по-специално за неделята отново се оформи с посещение на морската брегова ивица, със съответното изкъпване в хладните и бистри води на Тихия океан, едва след като обаче предварително изпълним (само)зададената ни туристическа програма. И тъй като за останалата част на този период аз нямам какво да отбележа с някакво по-значимо събитие, сега разказът ми преминава към малкия ни поход в неделния ден.

Естествено е човек да си го помисли, че след като през цялата седмица се обливахме в пот, пържейки се в собствените си сосове под напора на тукашното жарко слънце, към четвъртък-петък вече се позахлади и дори заоблачи. Плиснаха се и няколко краткотрайни освежителни валежа предимно от дъжд, защото както е известно - в нашия щат снегът не е познат като агрегатно състояние на водата. Появиха се и първите субективни съмнения във връзка с осуетяването на похода и отлагането му за по-добри климатични условия: от всяко кьоше ехти мърморене (предимно женско…) и мирише на разложено негодувание; от всеки комин изскача дим и се разменят дълги серии от взаимно любезни словесни престрелки (не лични и очи в очи, а само през слушалките на телефоните). В най-общ план, на никой не му се ходи никъде и чак толкова много, ама нека да сме видели първо какво ще е времето в неделната утрин, че тогава вече да решаваме окончателно - дали изобщо да излизаме или да си натискаме цял ден гъзовете по миндерите из къщята. С тази предварителна уговорка бъдещите участници в мероприятието се разделиха в съботната късна вечер и всеки се напъха под завивките за ободряващ нощен сън – “Сам, сам – пак съм сам; събота срещу неделя…” и т.н., както се пееше в едноименната песенчица на Бисерчо Киров от далечното минало по време на тъй социалистическият ни строй.

Часовникът се извъртя като че ли за миг и докато се опомня след твърде късното ми лягане – ето ти я заранта дошла: слънчева и тиха, спокойна, топла и благодатна като “Бургаски вечери” през късното ни юлско, знойно и черноморско лято. Сондирахме мненията си набързо по отделните пишман туристи и в крайна сметка решихме да не проваляме разходката само заради някакви си климатични прищевки на природата. Освен всичко друго, времето по прогноза също го предричаха да бъде лигаво и дъжделиво, но пък тукашната Любка Кумчева каза, че това щяло да бъде чак през късните следобедни часове на деня и то само евентуално, а далеч не със 100-процентова сигурност. Така след направените уговорки, всичкият ентусиазиран сбор от членовете на четири приятелски семейства се събрахме в уречения час и на точното място, за да поемем по маршрута.

Предния ден Ванеса ходи по разни нейни момински разходки с дружките си и после всичките спаха у едната от тях. Бяхме се разбрали с нас да дойде и тя, но в последствие и третата им приятелка пожела да се включи към групата. Така ние изедин път се оказахме като многодетно циганско семейство – че не само с една, ами с цели три тийнейджърки на главите си. Другите наши приятели също водеха децата подире си и в един момент младежите от подрастващата група се оказаха повече от самите нас – вече застаряващата прослойка на компанията. След като се събирахме близо час време, в 11:30 най-после се чу изстрелът за старта на големия планински траверс. Пред нас се простираха 12 км горски пътеки, предимно виещи из прохладната дъбрава на вековния тропически лес. Времето беше топло и лепкаво, влажно, макар и не съвсем слънчево – от сутринта, докато пристигнем до мястото на срещата и слънцето дори се скри иззад купесто-дъждовната облачност на небето.

Нямаше да сме минали и 2-3 км из пресечената местност, когато първите едри капки дъжд започнаха да се стичат по листата на дърветата и от там директно да падат по голите ни кратуни, от където пък се изливаха вече на по-пълноводни ручейчета направо в гърбовете ни, че и по-надолу; “Топъл дъжд, чакан дъжд, плиснал в миг и отшумял – как светът изведнъж стана по-красив и бял…”, ако мога да се изразя малко по-образно с рефрена на небезизвестната Силвия Кацарова, описвайки нашата почти неописуемата ситуация на залостен в селския обор на ТКЗС-то едър рогат добитък, наред с останалите дребни чифтокопитни бозайници. Положението ни беше достатъчно безнадеждно и твърде мокро – докато продължавахме да вървим смело напред, в същото време ние се и отдалечавахме все повече от изходния пункт, та в случая дори връщането ни обратно в базовия лагер при колите, не беше кой знае какъв разумен и колко пък спасителен вариант.

Дъждът се изливаше на талази както в песента “Сняг се сипе над гората, ти и аз сме тъй сами, а ветрецът в тишината чудни приказки мълви…” – с тази малка разлика, че снегът не мокри чак толкова много и като си отръска човек пуловера, балтона или косата, може да изкара дълго време без да се преоблича. Докато сега всички бяхме мокри като мишки без нито едно сухо петънце по нас. Спомням си, че когато съм се носил напред-назад с мотора, развявайки пръднята си напосоки по четирите краища на света и са ме валяли какви ли не проливни дъждовете из пътищата на Родината (че и не само там…), поне челото ми под каската и горе темето на главата оставаха винаги сухи, за сметка на останалата част от дрехите и тялото, разбира се. Обаче този път такива места нямаше – нито по одеждите, нито по снагите ни; все едно, че сме се въргаляли с дрипите и цървулите в някоя бара. Както и да е – връщане назад нямаше и пътят ни беше единствено напред и само нагоре. Тази думичка “нагоре” в конкретния случай се явява малко уклончиво понятие, тъй като пътеката беше равна като стъргалото в Габрово, без кой знае какви възвишения или пък слизания. Ела ми бако ти на мен, че да те опъна аз нагоре към Пеещите скали с раницата, пълна до върха с “Копърка” и пастет “Апетит”, пръчка телешки или хамбургски салам, буца краве сирене, шепа ланшна сланина и много хляб, плюс кило ракия в шише от “Швепс”, затапено с един полуразпадащ се кочан от мамул, че тогаз да видиш зор под небето и звезди посред бял ден; или пък да се натириш по зимната маркировка през Купените, за да стигнеш х. “Добрила” преди да са паднали мрака и мъглата (че дали пък не се казваше хижата “Дерменка”, но в случая е все тая). На това му викам аз истински туризъм, докато нашето беше само една приятна разходка по равното, с ръцете на гъза и подсвирквайки си “Нека да е лято, само да е лято, топло и зелено като горски мъх…” – е, вярно че пък и малко въздългичка ни дойде като разстояние (само на някои от нас…), но не баш това сега ми е темата на размисъл.

Приказката беше, че по пътя ни поваля и малко дъжд, който хубавичко ни намокри, бих казал и дори “изпра” – от главата до петите. Добре ама нали сега е жежко лято (влязло в сила и обръщение от първото число на настоящия месец Декември), та след няколко кратки водонапорни удара, валежите престанаха и слънцето едва проби с няколкото си мизерни лъча, през иначе гъстата мрежеста облачност на небосклона. Полека-лека започнахме и бавно да засъхваме, предимно откъм ръцете, но сега пък влагата от изпаренията наоколо беше толкова голяма и интензивна, че сякаш се намирахме в турска (или руска…) баня (а защо не и в “Римска…” по великият наш Станислав Стратиев). Така или иначе, циклонът премина и се отнесе някъде на север (вероятно към Сибир…) – лошото е вече зад гърба ни, музиката свири “туш” – фанфарите тръбят, барабанчиците бият по струните на тъпана и всички ние започваме интензивно да заветряме от пристъпите на ветреца, който непрестанно клати клоните в гората – “Повей, повей, верни мой ветре и любовта край нас нека засияй…”, съгласно незабравимата и непрежалима наша Паша Христова.

А, я-яя! - какво да видя? Поглеждам аз случайно към подгизналите ми и най-нови обувчици на кундурджийска фирма “Rivers”, нарочно закупени поради моите неотдавнашни и до скоро професионални електротехнически наклонности; понятно и съвсем умишлено подбрани с по-дебела гумена подметка, за да не ме тръска много трифазния ток, при случайните ми допирни точки и контакти с него, съскащ изпод фееричната изолация на разголените му жици. Независимо, че доставката на въпросната стока е някаква далечна производна на световно известната верига маркови и знакови бутици от серията “Life Line”, “Salvation Army” и “Saint Vincent de Paul” обединени под едно общо бомбе, въпросните бързоходки бяха (и продължават да ми бъдат…) много ценен аксесоар в моят, иначе вехтошарски гардероб. Та, целта на погледа ми всъщност беше да проверя степента на зацапването им с гъстата и лепкава кал на гората и до колко те ще бъдат годни за повторно обуване и носене в цивилизацията, насред обществото от неволно парадираща с невежеството си народна суета…

Оп-па, че каква е тая кръв, дет’ се стича на ручейчета по крака ми, бре? – ба мааму, не съм аз клал уж никой, нито пък с мечка съм се срещал/борил из горите тъмни, още тилилейски. Избърсах се небрежно, просто като случайно ухапан от комар, но гледам че и по другия ми крак се стичат едни такива малки и червени вади, сякаш някой касапин ме е драл, ама не е доуспял поради затъпения му нож. Бре, ами сега – видях се в чудо! Почнах веднага да се пощя, да се скубя, да се чеша; отстранявам уж крайния резултат, без все още да знам за причинителя му. Успокоителното единствено беше, че в този върховен момент на умопомрачаваща истерия, целият личен състав на планинския траверс започна да се дръгне, да се драпа, да подскача и да кълне високо сред необятната планинска шир – все на близки роднини от първо коляно. Малките шушони пискат и пищят, щом зърнат малко кръвчица; майките им, бесни-побеснели разпенено се чудят на кого по-изнапред да окажат първата си помощ: на децата си ли невръстно-невинни или пък да се озъбят свирепо на татковците им недни, дето видите ли ги довлякоха в този страшен горски ад; в тоя малък земен пъкъл! В края на краищата причина за смъртта (пардон – за кръвта…) по нас се оказаха едни много дребни и още повече гадни кръвосмучещи пиявици (с английското си прозвище “leeches”). Такава напаст, ако ми беше казал някой, че съществува по света и може да бъде толкова нахална и нападателна, аз тутакси бих му се изсмял в сурата. Този малък червей обаче, или скачаше по нас направо от клоните на дървесата, или пък се качваше от земята по обувките ни и от там тръгваше в неизвестна посока из дълбините на нещастните ни полуголи тела. Нито миризливи чорапи я спира тази гад, нито дебели гумени подметки на обувки (пък били те производство на пловдивския “Петър Ченгелов”, габровският “Сърп и Чук” и дори на обувната фабрика в гр. Пещера).

От този момент насетне екскурзията ни се превърна в един, за кои по-малък, за кои още по-голям кошмар и от средата на пътя (някъде от около 6-ти или 7-ми километър) започнахме да се мразим и ненавиждаме взаимно. Независимо, че съвсем безпричинно и конкретни виновници за нещастието ни нямахме излъчени (и съответно отлъчени от стадото…), остатъкът от деня беше помрачен и удавен в собствената ни кръв (а ние от своя страна засипахме пътеката с трупове на пиявици и други горски гадини).

По едно време съвсем за кратко опасността като че ли премина и сякаш излязохме от пиявишкото сборище. Тогава пък кърлежите ни нападнаха – Ванеса по традиция винаги си хваща по някой екземпляр и добре че измежду нас се намират смелчаци, които да ги вадят с ръце; иначе ако остане само на мен - не знам как ще се справям с подобна напаст. Обикновено мен такива животни не ме ядат, но пък виж – пиявиците ми изсмукаха кръвчицата (по-отровната част от нея, защото казват, че човешкото тяло така се пречиствало; мерси обаче от такава и подобна “чистота” – предпочитам да си остана токсичен)…

След като успешно преминахме през царството на пиявиците и се преборихме с най-отявлените им партийни клакьори, после прекосихме и империята на кърлежите, прегазвайки всяка вредна твар по пътя си, пред нас оставаха някакви си само 4-5 км до завръщането ни в лагера – при храната, при ледените бири, колите, сушините и т.н. Останалата част от разстоянието го провървяхме мълчаливо и напрегнато, оглеждайки един-друг постоянно голите си крачка (някои от мадамите бяха тръгнали по къси гащи, та наблюдението ни имаше и малко забавно-сладострастен характер). Пиявиците изглежда, освен че можеха да скачат, имаха нахалството да се катерят и нагоре, по непозволените за посещение и обрасли с вълна гранични райони. От време на време маранливия и спарен въздух се процепваше от нечие пискливо гласче и спасителният отряд на съответните родители се впускаше да разпъжда неканените гости. Миг след това пък нечий по-сериозен вой се надигаше от редиците ни, което означаваше че освен децата, майките им също са били нападнати. Когато пък връз нас от обоза се изсипваше негодуванието и набезите на пиявиците, всички дружно в хор изричахме вълшебните заклинания, но не само началния рефрен, започващ с “Мамка им…”, ами си кълняхме на воля с истинските литературни средства и техните продължения – баш както е по христоматията за 5-ти клас.

Точно след 4-часовото ни маратонско и бясно препускане по разкаляните горски пътечки, най-после излязохме на виделото (в гъсталака беше почти тъмно и ние не видяхме кой знае колко много от заобикалящата ни природна картина). Бяхме прегладнели, прежаднели и взаимно опротивели си до непоносимост. Започнахме да се чистим от калта, да изследваме раните си от по-успешните попадения на пиявиците. Привидно ни нямаше нищо, но аз като си събух чорапите и във всеки крак намерих по една такава твар, жадно смучеща кръвта от ахилесовата ми пета. Размазах ги на място и така жертвите им се увеличиха с още два ковчега, но неприятното усещане остави много дълбоки рани и травми в неподготвените ни за австралийският “екстрийм” (от extreme...) чисти и благородни, европейски души. За да подсили ефекта, Ванеса разправя, че на лагера си имали някакво момче, на което една подобна гад му се забила в крака и той я видял чак на другия ден, когато се подул целия, та щели да го прибират с хеликоптер от поляната. Оказа се, че трите по-големи моми знаеха прекрасно за суровите условия в тропическите усои на планинския масив и се предпазваха успешно от нападенията. За нас обаче, дъртите и останалата дребна челяд това си беше изпитание, което като че ли не искам да ми се повтаря повече. Впоследствие вече видяхме и една табела, която предупреждаваше за наличието на подобни влечуги и хората от националния парк на входа дори бяха оставили нарочна смазка за обувки, която уж да разпъжда набезите на пиявиците. Ние обаче, в суматохата и увлечени в надпреварата за първото място от похода не сме забелязали въпросния надпис. Майната му – за другия път ще знаем вече (ако въобще има такъв, след този всеобщ кошмар, който дружно изживяхме)…

Завръщайки се на изходната точка чак в късния следобед, намерихме една свободна беседка и там вече развързахме месалите и седнахме на продължителна софра - не станахме от там, докато не ометохме всичката храна, която носехме из торбите. Дъждът отдавна беше спрял, а дрехите по нас изсъхнаха в движение. Привечер се разделихме и всеки пое по своя път към дома, оставяйки неприятните си спомени далеч и горе по баирите. Е, ние сигурно пак ще ходим на подобни излети, но този път вече ще гледаме времето да бъде сухо, защото явно че от влагата пиявиците се разгонват и почват да хапят безмилостно. А пък аз специално ще си купя и нарочни ботуши, като тези с които рибарите ходят за риба из реките – те са като гащи и се връзват с колан за кръста. Нека ме ядат тогава, гадините им недни!...

Седмицата след злочестия ни планински траверс започна в понеделник, за да завърши успешно през вчерашния петъчен ден. Казвам това, защото днес е вече събота – 05.12.2015, когато пък е рождения ден на наш Сашко. Поради тази причина майка му Дани и Ванеса са на гости при тях, а пък предния ден (демек пак вчера) малкият Зак навърши едната си годинка. Голямото тържество по този повод ще се състои в неделя (утре…), на което ще присъстват около 60 души гости – една малка сватба все едно, но нека всички да са живи и здрави.

Погледнато технически, това мое съчинение беше започнато още в четвъртък вечерта, когато си останах сам и на спокойствие. Снощи продължих по темата и едва тази сутрин успях да приключа с изложението си. За довечера вече имам една оферта и ще излизам – Марио ми се обади, че трябва да се съберем с останалите членове от комитета на земляческата ни група, с които да направим последни уточнения за нашето Коледно празненство, планирано за след две седмици (пак на Никулден, само че по стар стил – 19 Декември). За утре чакам моят малък Неничко да дойде, че имал някакъв зор с компютъра си – трябва да му го оправя; аз наскоро се занимавах с подобни упражнения във връзка с моя нещастен лаптоп. Всъщност, една от причините за моето по-дълго “мълчание”, този път беше именно случилата ми се наскоро повреда, вследствие на която останах извън обсега на света около мен. Сега добре си спомням, че повредата се появи ненадейно и буквално ден, след като изпратих поредното си послание към обществото и в частност към самите вас. Тогава похабих една цяла събота и последвалата я неделя с надеждата, че с възникналите кусури ще мога да се справя сам. Добре ама положението беше толкова тежко, че дори и това компютърно светило Янко не можа да ми помогне в бедата. Едвам успях да събера разни стари информационни и други важни документи, складирах ги на едно отделно място и по неговия мъдър съвет, започнах да трия и да мажа всичко от самото му начало. Този компютър аз вече го имам от няколко години – поне 3-4 и през този период бях натрупал всевъзможни програми (нужни и ненужни…), както и безкраен низ от информация (също толкова ненужна). В продължение на една седмица се разправях с преинсталирането на друга операционна система (Windows 7 – малко старичка, защото на пазара вече има Win’ 10, но на мен тази ми върши отлична работа и съм свикнал с командите ѝ). На всичкото отгоре през дните от седмицата трябваше да ходя и на служебната си работа, което пък ми затормозяваше ужасно частнособственическите начинания и мероприятия. Обикновено тези процеси са отегчително дълги и са свързани с безброй рестартирания на компютъра, докато последният събере необходимата му актуализирана към днешна дата информация, с която успешно да продължи функциите си напред. Така дните и нощите хвърчаха едни след други, без самият аз да се увенчая с голям успех. Едно по едно успях да пусна всичките му агрегати, но за голямо мое съжаление установих, че вграденият микрофон сега не иска да проработи. Правих всякакви опити за неговото възстановяване по електронен път, но последния тъй и не рачи да тръгне. Беше ми притеснено, че не можех да се виждам с вас на Skype – писах само съобщения от служебния компютър в офиса. После пък трябваше да активирам електронната поща; изгубих всичките си адреси – след това пък по най-неведоми за мен пътища ги преоткрих, дълбоко заровени и законспирирани из паметта на старата операционна система. На края трябваше да активирам и програмата, с помощта на която пиша мемоарите си – с нея имам още да се боря, за да съживя речника специално на българските думи, който съм допълвал и обновявал в продължение на години. В противен случай всеки път, когато напиша нещо ново и непознато, което го няма в стандартния речник и ще ми дава грешка в правописа. А такива думи аз имам хиляди – жаргонни, архаични, вулгарни, остарели наречия и прочие литературни, пък и не съвсем изрази, с които най-активно боравя из драсканиците си. За малко като че ли бях позабравил с какво точно се занимавах близо две седмици, а ето че сега си припомних неволите, които ме сполетяха като гръм от ясно небе. Смятам, че на този етап съм закрепил положението – де да видим до кога ще е така. Та всъщност Неничко, с неговите подобни на моите компютърни проблеми ми напомни за онова, през което минах неотдавна сам. Утре е ред да решим и неговите – аз вече знам как…

Интензивността на работа не спира нито за миг. Китайците чакат да ги захраним с чертежи, за да почнат изработката на изделието ни в метал. Аз им бях изпратил готовият вече триизмерен (обемен) модел и те по него са направили необходимите калкулации за цената на готовия продукт. За едно парче, събрано с болтове и гайки, направено изключително само от заварени стоманени профили с общо тегло около 6-7 т, онези оризоядни човечета поискаха само някакви си $13,000 на машина (нашенски валутни единици - дори не и американски долари). Това е една изключително ниска тарифа, която другаде по света просто не може да има свой аналог (без разбира се да съм много сигурен какво е положението с една подобна обработка на метални конструкции в България; по принцип имаме и такъв вариант за покриването на европейския пазар, който тепърва има да се анализира и дообработва – не е изключена и тази “златна” възможност, за която аз ще пледирам по съвещанията ни с двете си ръце, стига да имам правото на глас).

Ето с какви въпроси и проблеми имах да жонглирам през последните няколко седемдневки. В най-близък насрещен план, следващата седмица заминаваме на почивка. Предварителната ни нагласа беше да тръгнем в петък и да се завърнем чак следващата сряда. Това действително ще бъде така, но само за някои членове на семейството – Даниела ще замине с малката и една нейна приятелка от училище (Мария, сърбойче – наше момиче…), докато аз ще отида едва в петък след работа, а пък в понеделник сутринта ще се прибера обратно и малко преждевременно, за да си гледам служебните задължения, от които за сега много успешно се храним, пестим средства за самолетни билети до България и си позволяваме други малки волности, които в противен случай биха били немислими за осъществяване. В хотела, където отиваме има две отделни стаи и Ванеса предложи на това дете да го вземем с нас, че да не е съвсем сама покрай двама ни с майка ѝ, а да си имат и тяхна, малко по-младежка компания.

С така заформилият се в края на годината сгъстен и често пъти доста претоварен график, просто не знам кога пак ще отделя толкова много време, за да седна с молива пред листите хартия (отново образно казано…). Ще гледам разбира се това да не е чак догодина, но дори и сега по празниците се очаква много интензивност около нас, та съвсем не ми е ясно кое как ще протича занапред. Така или иначе, аз вече съм свикнал с това мое писане и като че ли съм се пристрастил към него. Сега успях да наваксам изгубеното, което беше главно поради причини и следствия от повредения ми компютър. А пък тъй като утре е Никулден, аз предварително казвам на моя скъп татко честит му имен ден! Само здраве и дълъг живот да има, другото е все от Бога отредено. Моят непослушко Нени ще си го видя утре и лично ще му честитя празника, на който той така и не обръща особено внимание - но поне докато очите ми светят и все още мърдам по тая грешна земя, аз ще му го напомням, пък белким остане нещо трайно и от мен из непокорната му овнешка глава. Задочно казвам Бог да прости и на скъпите ми дядо Косьо, прадядо Нено, чичо Николай Керков; на неговият баща, който също се казваше Нено (и когото аз смътно си спомням, със своята чисто бяла коса, която той имаше тогава…). Вероятно покрай нас съществуват още десетки други наши близки, роднини и приятели, които утре също ще отпразнуват славното си име във възхвала на Св. Николай Мирликийски Чудотворец или просто ще бъдат поменати само с добро. Е, нека всички те имат моите най-прекрасни и сърдечни поздрави, а Дядо Господ да си има грижата и за онези, които отдавна вече не са измежду нашите непрестанно оредяващи човешки редици. Амин…

Сетих се да ви разкажа и за още едно величайшо падение на моята търговска същност. Нали си спомняте, че преди време от електронния търг се сдобих с една автомобилна стерео уредба, в която имаше DVD и хиляди други изгъзици, наред с които и навигационна система, подобна на тази в моята кола. Тогава я взех безумно евтино и се полакомих единствено заради ниската ѝ цена, за която платих само $100. Онзи ден най-после се реших и намерих време да отида на майстор, който срещу други $100 да ми я монтира професионално, с гаранция за качеството и т.н. Тези уредби далеч не са както едновремешните касетофони – изрязваш дупка в арматурното табло и закачаш останалата час с тиксо; или пък я привързваш с тел, че да не ѝ изпадат карантиите по трапищата и паветата на националната пътна мрежа. Навигационната система има нужда от допълнителна антена, която да се прилови към някой от сателитите, че посредством тези спътници и вградените пътни и географски карти в устройството, последните да оказват помощ за намирането на даден адрес по света. Тоест, монтажът ѝ съвсем не беше работа за мен, че да развия само две бурми и да стане за миг, ами си искаше нарочен занаятчия, който само с това се занимава и си изкарва хляба от такива шарани като мен.

Добре ама миналата събота въпросният майстор отсече, че кутията нямало да уйдиса в определеното за целта фабрично гнездо на нашата кола, защото мястото било по-малко от самата лицева плоча на устройството. Тогава веднага реших, че ще го продавам, за да се отърва от ненужната стока - а от там насетне вече евентуално ще търся подходящия размер за модела на колата. И така, след няма и ден един делегат от Сидней се обади, че ще ми купи навигацията за $250, като аз я бях обявил за $395 в електронния вестник за продажби на стоки за бита и народопотреблението. Проведохме серия от мъчителни пазарлъци и на края онзи кандиса на $320, та онзи ден се разправях с разни куриери по изпращането ѝ - $20 от тях ми струват пощенските масрафи, но по-важното е, че оринах непотребната вещ. Иначе подобна уредба струва $520 и аз по никакъв начин не бих купил такава изгъзица, за да стои само като паметник. На Даниелчето не ѝ разбира много-много главата от такива електронни устройства и тя се справя най-успешно с хартиените карти на градовете. Е, аз много исках да ѝ оборудвам автомобила с малко по-съвременна техника, но пък и не ми се дават излишни средства за нещо, което тя така или иначе няма да използва много активно.

Снощи пък едни хора идваха на оглед за старата ѝ кола - проклетият и ненавистен Фолксваген, който стои в двора под падащите листа и клони от дървото на съседката и е изложен на опустошителното цвъкане от страна на врабчетата. Аз съм я обявил за $1958, но ще се съглася да я хързулна и за $1500 – стига само някой да ме отърве от купчината ламарина. Тази сутрин хората ми предложиха само $1000, но на мен ми се видяха малко – ако се съгласят на $1400 и я давам без да се замисля; даже и за по-малко ще им я харижа.