Александър (Милеант), Буeнос-Айрески и Южноамерикански епископ (1938 - 2005 г.), е клирик на Руската задгранична православна църква – необикновен, неуморим, легендарен, подвижник на ниватаХристова. В света бил работещ учен, който успешно съвместявал семейството и светската работа с църковната дейност. Роден е в Русия, починал в Лос Анжелис.

От 1985 до 2005 г. издава 763 брошури, 300от които на руски език, 192 на английски, 168 на испански и 103 на португалски. Неговият сайт и брошурите му се ползват с голям успех за духовно възраждане. В настояще време това е единственият източник в света, откъдето могат да се получат всички начални знания по Закон Божий на четири езика, при това напълно безплатно.

+   +   +

„Начало на греха е гордостта“ (Сирахов 10:15)

За източник на вероучението католиците признават (за разлика от протестантите) не само Свещеното Писание (Библията), но и Свещеното Предание, което в католицизма (за разлика от Православието) включва в себе си, освен постановленията на вселенските събори на католическата църква, и цял реднововъведения.

Самоназванието католическа църква на гръцки буквално означава„съборна," но в интерпретацията на католическите теолозипонятието съборност, толкова важно в православната традиция, сезаменя с понятието „вселенска", тоест количествена широта навлияние (действително, римо-католическото изповедание еразпространено не само в Европа, но и в Северна и Южна Америка, в Африка и Азия).

Различията между католицизма и Православието се проявявали дълго преди формалното отделяне на римската катедра от Вселенската Църква през 1054 г. Едно от най-важните прояви на различието в богословието било възприемането на Запад на проблема с почитанието на иконите. Този проблем възникнал във връзка с иконоборческата ерес във Византия през VIII – началото на XI век. Ако за Източното християнство иконата била принцип на духовния живот, в съответствие с който небесният първообраз се отразява в земен образ, за католизицма такъв стремеж към небесния първообраз бил излишен и не се разбирал. Затова, макар че на Запад иконоборческата ерес била формално осъдена поради своята крайност, заради унищожаването на светите икони, въпреки това самият догмат за иконопочитанието не бил възприеман от Запада в цялата си пълнота и дълбочина. По същото време се очертало и ново богословско разминаване между Изтока и Запада, така нареченият проблем филиокве, т.е. добавянето към Символа на вярата на думите за това, че Светият Дух изхожда не само от Отца, но и от Сина.

Съхранявайки, особено в началото, много от чертите на древната неразделна Църква, римо-католическата църква придобила от момента на отпадането ясно очертаващи се особености в догматите, обредите, устройството на църковното управление, дисциплината и каноните. За разлика от Източната Църква, римо-католическата допуска възможност за развитие на догматическото учение на своята църква и допълненията му чрез провъзгласяване на нови догмати.

Основните догматически нововъведения на западната църква, върху които се строи цялото здание на католицизма, са следните:

• Учението за абсолютната, еднолична власт на Римскияепископ (папа) над Църквата, и за неговата непогрешимост;
• Учението за изхождането на Светия Дух „и от Сина" (лат. филиокве);
• Тези два пункта били основните причини за отделянето на римската катедра през XI в.; логически извод от учението заабсолютната, еднолична власт на папата над Църквата било учението за непогрешимостта на папата по въпросите на вероучението, формулирано като догмат на I Ватикански съборпрез 1870 г.;
• променило се учението за спасението, за първородния грях, в резултат на което възникнали догматите за удовлетворяването на Бога заради греха, за чистилището, за съкровищницата назаслугите и индулгенцииите;
• През XIX и XX век били провъзгласени два нови, така нареченимариологични догмата: за непорочното зачатие на Дева Мария(1854 г.) и за Нейното телесно възнесение на небето (1950);
• през 1962 - 1964 г. на II Ватикански събор било подложено на коренно преразглеждане учението за Църквата и за нейната роля в спасението на човека. 

УЧЕНИЕТО НА РИМОКАТОЛИЦИЗМА Написана от Епископ Александър (Милеант) - из "Православие и католицизъм" ; Превод: Всемирното Православие Главна категория: Католицизъм Категория: Ал. Милеант "Православие и католицизъм" (книга)  Публикувана на 15 Септември 2017    

Александър (Милеант), Буeнос-Айрески и Южноамерикански епископ (1938 - 2005 г.), е клирик на Руската задгранична православна църква – необикновен, неуморим, легендарен, подвижник на ниватаХристова. В света бил работещ учен, който успешно съвместявал семейството и светската работа с църковната дейност. Роден е в Русия, починал в Лос Анжелис.

От 1985 до 2005 г. издава 763 брошури, 300от които на руски език, 192 на английски, 168 на испански и 103 на португалски. Неговият сайт и брошурите му се ползват с голям успех за духовно възраждане. В настояще време това е единственият източник в света, откъдето могат да се получат всички начални знания по Закон Божий на четири езика, при това напълно безплатно.

+   +   +

„Начало на греха е гордостта“ (Сирахов 10:15)

За източник на вероучението католиците признават (за разлика от протестантите) не само Свещеното Писание (Библията), но и Свещеното Предание, което в католицизма (за разлика от Православието) включва в себе си, освен постановленията на вселенските събори на католическата църква, и цял реднововъведения.

Самоназванието католическа църква на гръцки буквално означава„съборна," но в интерпретацията на католическите теолозипонятието съборност, толкова важно в православната традиция, сезаменя с понятието „вселенска", тоест количествена широта навлияние (действително, римо-католическото изповедание еразпространено не само в Европа, но и в Северна и Южна Америка, в Африка и Азия).

Различията между католицизма и Православието се проявявали дълго преди формалното отделяне на римската катедра от Вселенската Църква през 1054 г. Едно от най-важните прояви на различието в богословието било възприемането на Запад на проблема с почитанието на иконите. Този проблем възникнал във връзка с иконоборческата ерес във Византия през VIII – началото на XI век. Ако за Източното християнство иконата била принцип на духовния живот, в съответствие с който небесният първообраз се отразява в земен образ, за католизицма такъв стремеж към небесния първообраз бил излишен и не се разбирал. Затова, макар че на Запад иконоборческата ерес била формално осъдена поради своята крайност, заради унищожаването на светите икони, въпреки това самият догмат за иконопочитанието не бил възприеман от Запада в цялата си пълнота и дълбочина. По същото време се очертало и ново богословско разминаване между Изтока и Запада, така нареченият проблем филиокве, т.е. добавянето към Символа на вярата на думите за това, че Светият Дух изхожда не само от Отца, но и от Сина.

Съхранявайки, особено в началото, много от чертите на древната неразделна Църква, римо-католическата църква придобила от момента на отпадането ясно очертаващи се особености в догматите, обредите, устройството на църковното управление, дисциплината и каноните. За разлика от Източната Църква, римо-католическата допуска възможност за развитие на догматическото учение на своята църква и допълненията му чрез провъзгласяване на нови догмати.

Основните догматически нововъведения на западната църква, върху които се строи цялото здание на католицизма, са следните:

• Учението за абсолютната, еднолична власт на Римскияепископ (папа) над Църквата, и за неговата непогрешимост;
• Учението за изхождането на Светия Дух „и от Сина" (лат. филиокве);
• Тези два пункта били основните причини за отделянето на римската катедра през XI в.; логически извод от учението заабсолютната, еднолична власт на папата над Църквата било учението за непогрешимостта на папата по въпросите на вероучението, формулирано като догмат на I Ватикански съборпрез 1870 г.;
• променило се учението за спасението, за първородния грях, в резултат на което възникнали догматите за удовлетворяването на Бога заради греха, за чистилището, за съкровищницата назаслугите и индулгенцииите;
• През XIX и XX век били провъзгласени два нови, така нареченимариологични догмата: за непорочното зачатие на Дева Мария(1854 г.) и за Нейното телесно възнесение на небето (1950);
• през 1962 - 1964 г. на II Ватикански събор било подложено на коренно преразглеждане учението за Църквата и за нейната роля в спасението на човека. 

Заглавие Автор
Божествено вдъхновение
Свещено Писание
„БЪДЕЩЕТО НА ПРАВОСЛАВИЕТО ЗАВИСИ ОТ ВЕРНОСТТА КЪМ ЦЪРКОВНОТО ПРЕДАНИЕ” Написана от www.bogoslov Превод от руски език: Пресцентър „Всемирното православие”
Божествено предание
Символът на вярата
Отче наш
ТАЙНСТВО ПРИЧАЩЕНИE ИЛИ ЕВХАРИСТИЯ Написана от презвитера Валя Кантарджиева
ТАЙНСТВОТО КРЪЩЕНИЕ Написана от Вяла Кантарджиева Снимка: http://sofia-seminaria/
ТАЙНСТВО СВЕЩЕНСТВО /РЪКОПОЛОЖЕНИЕ/ Написана от презвитера Валя Кантарджиева; сн.:hram-obuhovo
ТАЙНСТВОТО МИРОПОМАЗАНИЕ Написана от презвитера Валя Кантарджиева
Заглавие Автор
КАКВО Е СИМВОЛ НА ВЯРАТА Написана от Издателство "Тавор"
КАКВО Е ПРАВОСЛАВИE (ЧАСТ ВТОРА) Написана от Автор: Петър Бориц Превод: презвитера Валя Кантарджиева
КАКВО Е ПРАВОСЛАВИE (ЧАСТ ПЪРВА) Написана от Автор: Петър Бориц Превод: презвитера Валя Кантарджиева
ЧАСТ СЕДМА: ЗА ПРИЕМАНЕТО НА ПРОСФОРА, АНТИДОР И АРТОС. МОЛИТВА ПРИ ПРИЕМАНЕ НА ПРОСФОРА И СВЕТЕНА ВОДА Написана от www.duhovnik; Превод от руски език Пресцентър Всемирното православие
ЧАСТ ШЕСТА: КАКВО Е ТОВА АНТИДОР И АРТОС Написана от http://duhovnik; превод от руски: Пресцентър Всемирното православие
ЧАСТ ПЕТА: КАКВО СИМВОЛИЗИРАТ ВЛОЖЕНИТЕ В ПОТИРА ЧАСТИЦИ, ИЗРЯЗАНИ ОТ ПРОСФОРИТЕ. КАК СЕ ПЕЧЕ ПРОСФОРА Написана от http://duhovnik; превод от руски: Пресцентър Всемирното православие
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА: СИМВОЛИЧНОТО ЗНАЧЕНИЕ НА ПРОСФОРАТА. КАК СЕ ИЗВЪРШВА ПРЕСЪЩЕСТВЯВАНЕТО НА СВЕТИТЕ ДАРОВЕ Написана от http://duhovnik Превод от руски език: Пресцентър Всемирното православие
ЧАСТ ТРЕТА: КАК СЕ ИЗПОЛЗВАТ ДРУГИТЕ ПРОСФОРИ ПО ВРЕМЕ НА ПРОСКОМИДИЯТА. КОПИЕТО, С КОЕТО СЕ ИЗРЯЗВАТ ЧАСТИЦИ ОТ ПРОСФОРИТЕ, Е ОРЪДИЕ НА БОЖИЯ ПРОМИСЪЛ Написана от http://duhovnik Превод от руски език: Пресцентър Всемирното православие
ЧАСТ ВТОРА. КАК ПРОСФОРАТА СЕ ИЗПОЛЗВА В БОГОСЛУЖЕНИЕТО. КАКВО Е ТОВА ЕВХАРИСТИЕН АГНЕЦ Написана от http://duhovnik Превод от руски език: Пресцентър Всемирното православие
КАКВО Е ТОВА ПРОСФОРА, А

РОСФОРА, АНТИДОР И АРТОС. ЧAСТ ПЪРВА: ПРОСФОРАТА КАТО СИМВОЛ НА БОЖИЯТА БЛАГОДАТ. КАК СЕ Е ПОЯВИЛА ПРОСФОРАТА
Написана от http://duhovnik Превод от руски език: Пресцентър Всемирното православие

Догматите като правила на вярата не разрушават единството на вярата. Те са границите на Православието, Църквата, за да отделят от ереси Църквата като православие. Затова Църквата, като основа на вярата е пълнота на истината в Христа. Църквата мобилизира силите си срещу ересите, защото нейна основна задача е да съхрани истината неизменна. Гоненията на Църквата никога не са заплашвали единството й, а често са допринасяли тя да събере силите си. Ересите винаги са носили беди. Затова ересите, които са отдалечаване от истината, заплашват съществуването на самата Църква и нейното единство. Христос, разделен, Който не е цялостна, въплътена истина, не е Христос, Който спасява. Еретиците не отричат истината, не се отказват от Христос, но не Го приеман в пълнота. Арий, например, като приемал човешката природа на Христос, отричал божествената. Други приемали Неговата божествена природа, но отричали човешката. Никой от тях не приемал Христос в Неговата пълнота и неделимост.

Ереста се старае да подчини истината на църковното предание на критерия на падналия човек. Еретикът става съдия и дава оценка на истината. Затова повечето еретици на всяка епоха са рационалисти. Еретикът става най-напред жертва на гордостта, която го изпълва с увереност в собствената правота. Така се отдалечава от животворната божествена благодат и се опитва да се спаси със собствени сили, а не с истината дадена от Бога. Ереста неизбежно води към религията „от човека“.

Св. Атанасий Синаит, един от ранните отци на Църквата, казва: „Православието е истинска представа за Бога и творението.“ Следва да разбираме, че Православието е права вяра и самата истина. Христос казва :„Аз Съм пътят, истината и животът“. Той е въплътената Истина. Ние можем да намерим и познаем Истината само в Христос, следователно, можем да се спасим само в Христос.



Съгласно казаното по-горе, Православие – Истина – се отъждествяват с Христос, Който е Вечната Истина. Бог Троица е източник на Истината. И това, че Той изразява Своето съществуване с фундаменталното и вечно Православие, към което се призовават хората, също се явява Истина.



След грехопадението човек изгубил Божията благодат, отпаднал от Бога, от Истината. За да възстановят общението с Бога, потомците на първия Адам са длъжни да влязат в общение с новия Адам, т.е. Христос. Спасението на човека е възможно само в Христос.

Във вид на каква истина ни се предлага Христос? Къде остава тя чиста и неизменна? Отговор ще намерим в Свещеното Писание, където Христос се назовава „стълб и утвърждение на истината“ / 1 Тим. 3:15/.

Волята на Бога е да дойде човек при Истината, т.е. при Христос /въплътен в Православието/ и само в Неговото тяло – Църквата. Изкуплението на човека е възвръщане и съединение с Бога, и спасението на човека е възможно само в Църквата. Църквата е създадена на земята, защото само в нея човек може да намери своето истинско съществуване, да се съедини с Бога и с целия свят.В Църквата човек намира смисъла на живота, своя път и преди всичко, истинското съединение с другите хора и цялото творение. Според св. ап. Павел Църквата е „ Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“. /Еф. 1:23/

Спасението, което Христос ни дари чрез Своето разпятие на Кръста и Възкресение, продължава в Църквата. Затова блажени Августин нарича Църквата „Христос, простиращ се във вековете“. Това означава, че Църквата е Христос, Който даже след Своето Възкресение и Възнесение, продължава спасението

Истината, съществуваща извън тялото Христово, извън Църквата, прилича на златен прах в калта. Това са разсеяни лъчи на божествено присъствие в падналата природа на човека, който е неспособен да стане и се спаси“.

Ако някой иска да познае в пълнота Христос, той задължително трябва да се приобщи към Църквата. „Извън Църквата, дори в така наречените „християнски“ ереси, не може да бъде открит истинния Христос и няма възможност за спасение“.

Изказването на св. Киприан, епископ Картагенски, че „вън от Църквата няма спасение“, не е преувеличено. „Без Църквата не можем да познаем Христос. Така както без Църквата не можем да разберем Свещеното Писание, Библията, която принадлежи на Църквата. Вярно е и твърдението, че Църквата трябва да бъде израз на Христос в цялата Му пълнота. В противен случай Христос остава неизвестен и недосегаем, а човек остава извън спасението – такава е участта на различните ереси. Само в църквата, Православието, т.е. правилната вяра, човек истински среща Христос и се спасява.

Църквата, според един свети отец, е „събрание на православни хора“. Църквата живее във вековете и живее като Православие. Църквата е немислима без Православие и само в този смисъл можем да разберем Църквата като предание, което се явява божествено и динамично движение на Бога в Историята. Румънският богослов Димитър Станилас казва, че „Православието е живо състояние, непрекъснат живот на Църквата“.

„Църквата винаги е смятала за своя най-висша отговорност и задължение да съхрани в Светия Дух неизменна и чиста апостолската вяра.“ Църквата се грижи всяко едно от децата й да остане в истината, в „ортодоксията“ и в „ортопраксията“, т.е. правата вяра и правото действие.Всеки християнин в Църквата е длъжен не само просто да вярва, но да вярва в единия Бог. Да вярва не само във висша и невидима сила, но в Бог-Троица, Който се е открил в Христа. Трябва не просто да обича, но да обича Бога и своя ближен.

Като се има предвид това, лесно е да се разбере, защо Църквата отхвърля всеки, който изкривява правдата или отказва да я приеме. Тя го отхвърля като еретик не поради недостатъчна любов към човека, а от прекомерна любов, тъй като извън Църквата няма спасение. Християнинът е длъжен да приеме всичко, което ни е открил Христос и което дава Неговото Тяло /Църквата/. Той трябва да приеме цялата истина, а не минимума. Православието е в пълнотата на вярата. Само Православната Църква дава пълнотата на истината за Христос.

В днешно време сме свикнали да опростяваме нещата и сме станали равнодушни към Истината на Църквата. Повърхностно и лекомислено отделяме внимание на външните форми и твърдим, че е достатъчно да приемем основата на вярата, а всичко извън това е безсмислено. Трябва да изоставим догматите и каноните написани от човека и „заради любовта към човека.

Догматите като правила на вярата не разрушават единството на вярата. Те са границите на Православието, Църквата, за да отделят от ереси Църквата като православие. Затова Църквата, като основа на вярата е пълнота на истината в Христа. Църквата мобилизира силите си срещу ересите, защото нейна основна задача е да съхрани истината неизменна. Гоненията на Църквата никога не са заплашвали единството й, а често са допринасяли тя да събере силите си. Ересите винаги са носили беди. Затова ересите, които са отдалечаване от истината, заплашват съществуването на самата Църква и нейното единство. Христос, разделен, Който не е цялостна, въплътена истина, не е Христос, Който спасява. Еретиците не отричат истината, не се отказват от Христос, но не Го приеман в пълнота. Арий, например, като приемал човешката природа на Христос, отричал божествената. Други приемали Неговата божествена природа, но отричали човешката. Никой от тях не приемал Христос в Неговата пълнота и неделимост.

Ереста се старае да подчини истината на църковното предание на критерия на падналия човек. Еретикът става съдия и дава оценка на истината. Затова повечет

Затова повечето еретици на всяка епоха са рационалисти. Еретикът става най-напред жертва на гордостта, която го изпълва с увереност в собствената правота. Така се отдалечава от животворната божествена благодат и се опитва да се спаси със собствени сили, а не с истината дадена от Бога. Ереста неизбежно води към религията „от човека“.

И така борбата на светите отци против различните ереси била насочена към съхранение на истината, която е условие за спасение и за запазване на всеки човек в лоното на Църквата, т.е. тялото Христово. Светите отци никога не водили богословски диспути с еретиците, премълчавайки това, което ги разделя и подчертавайки онова, което е общо за тях, както е присъщо на съвременните богословски диспути. Те свиквали Вселенски събори не за „минимум“ вяра, за да намерят нещо общо с еретиците, но да определят това, което ги разделя. Следвали са неотклонно истината, че ако Църквата е безразлична към съхраняване на вярата и преданието, тя няма да бъде вече Църква на Христос, негово Тяло. Няма да има отношение към Христос и Неговата жертва на Кръста, а ще бъде човешка организация или политическа идеология, която преследва политически или човешки цели.

II Какви са причините за разкола между Църквите?

Първите осем века Църквите на Изток и Запад били обединени и заедно се борили срещу различните ереси. Патриарсите и епископите носили отговорност за повереното им стадо. Всяка Църква била самоуправяема. След като се появял въпрос, изискващ решение, свиквали поместен или Вселенски събор. Нито един епископ в историята на Църквата не внасял нищо ново, докато Църквата чрез поместен или Вселенски събор не изразявала отношението си. Всеки отец покорно следвал постановленията на Църквата, която по думите на св. апостол Павел „е стълб и утвърждение на истината“ /1 Тим- 3:15/.

Това древно апостолско правило, както и единството на Църквата, били нарушени през IX век, когато Западната Църква изразила за първи път стремежа си към привилегии. По-късно водена от желанието си да бъде първа тя допуснала други догматични грешки, които подронили единството и довели до разкол между двете Църкви, разделящи християните до сега. В тази глава ще се опитаме да опишем двете причини за разкола през IX век, който довел до анатема на Църквата през 1054 г.

Главенство на Папата.

Както вече бе казана, всяка поместна Църква била самоуправляема и отговаряла за своята област. Църквата не давала право на епископа да се намесва в делата на друга църква. Тя признавала само първенство по чест, т.е. кой да седи пръв или да бъде споменат първи на събора. Така II Вселенски събор със своето 3 правило определил, че епископа на Константинопол „има първенство след епископа на Рим, тъй като Константинопол е новият Рим“. Църквата признава само първенство по чест и старшинство, но не първенство по власт над другите епископи на Църквта. По такъв начин и в този дух постъпвала Църквата през първите осем века.

През IX век папа Николай /858-867 г./ удивил не само епископите на Изток, но и на Запад, като се опитал да обяви, че има висша власт. С тези монархически настроения папата се опитал да се намеси в международния въпрос на Константинополската църква в годините на патриарсите Фотий и Игнатий. Константинополската Църква не оставила без внимание монархическите и противоцърковни настроения на папата, но той и неговите богослови, за съжаление, не се отказали от нововъденията на Западната Църква. Въпреки че православните останали верни на догматите изработени от светите отци на Църквата и Вселенските събори, те били наречени отстъпници.

Така първият удар по единството на Църквата бил нанесен от нововъведенията и монархическите настроения на папата. Пренебрегвайки това, че глава на Църквата е само Този, Който принесе Себе Си в жертва, Когото Отец „постави над всичко, за глава на Църквата, която е Негово тяло“ /Еф. 1:22-23/, папата поискал да стане видима глава на Църквата и да има висша власт. Обявил се дори за приемник на св. апостол Петър, който бил върховен глава на апостолите и за „наместник на Христа на земята“.