Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.08 03:14 - ЗА СЛИЗАНЕТО И ИЗКАЧВАНЕТО
Автор: sourteardrop Категория: Изкуство   
Прочетен: 216 Коментари: 0 Гласове:
0



 ОТЕЦ ВЛАДИМИР ДОЙЧЕВ

Преображение Господне – 6 август

„Срещнаха ме стражари, които обикалят града; не видяхте ли – попитах ги – оногова, когото обича душата ми?“ (Песен на песн. 3:3) – така чрез устата на премъдрия Соломон сякаш говори възлюбената от Господа душа, търсеща своя Небесен Жених, Който Единствен изпълва живота със смисъл. На този въпрос отговаря любимият ученик на Христа, апостол и евангелист Иоан, който казва: „Ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца.“ (Иоан 1:14).

imageЗа нас е важно да знаем кои и какви са тези, които още тук са съзерцавали славата на Господа, за да се опитаме поне малко да заприличаме на тях и придобивайки трошици от тяхната любов, да станем техни съсъзерцатели (ако изобщо има такава дума)… Разбира се, най-напред това са тези, „които от самото начало бяха очевидци и служители на словото“ (Лука 1:2) – богомъдрите апостоли. Но нима Бог е лишил другите свои ученици, които по-късно са тръгнали след Него, от това, което първите са видели на Тавор, а и през останалото време, когато са били с Него? Не, Той всякога се е явявал и се явява пред очите и сърцата на тези, които истински са Го обикнали. Та нали „ние Го любим, защото Той по-напред ни възлюби“ (І Иоан 4:19). Пред нас е цял сонм от благочестиви мъже и жени, истинските богослови, които свидетелстват за това, което са видели. И не само хора, които са живeли някога си, преди векове, но и такива, които до вчера са били с нас, били са наши събеседници, а сега събеседват с невеществените Ангели за несъздадената Троична светлина (Акатист на св. Николай Чудотворец – Икос 11).

Например, свети Паисий Светогорец разказва как прекарал една нощ в писане на житието на отец Тихон, а на сутринта му се случило следното: „Към 9 часа (около 6 часа светско време) не спях. Изведнъж сякаш изчезна стената на килията ми (до imageлеглото откъм работилницата). Виждам Христос в светлина, на разстояние около шест метра. Виждах го отстрани. Косата Му бе руса, а очите сини. Не ми проговори. Погледна малко встрани, не точно мен. Не гледах с телесните си очи. Те дали са отворени, дали са затворени, няма никаква разлика. Гледаха очите на душата. Когато Го видях, си помислих: „Как са могли да заплюят такова лице? Как са могли – безбожниците – да посегнат на такъв образ? Как са могли да забият гвоздеи в това тяло? Ах! Ах! Ах!“ Бях зашеметен! Каква сладост чувствах! Какво веселие! Не мога да изразя със собствени думи тази красота. Беше това, за което е казано: „Красивият е по-красив от синовете човешки.“ Това беше. Никога не съм виждал такава Негова икона. Само една, която някога бях видял – не си спомням къде – приличаше донякъде. Заслужава си човек и хиляда години да се подвизава, за да види тази красота, та ако ще и само за един миг. Какви велики и неизказани дарове е възможно да бъдат дадени на човека, а ние с какви незначителни неща се занимаваме.“

imageПодобно нещо можем да видим при св. Серафим Саровски, който по време на служба се удостоил да види Христос, идващ с Ангели в храма. Същият преподобен отец възклицавал по време на молитва в пустинното безмълвие: „Цял си желание, цял си сладост, пресладки Иисусе!“ Или при св. Нектарий Егински, който служел св. Литургия обгърнат от нетварна светлина, а умът му imageбил грабван на небето така, че се налагало певците по няколко пъти да пеят Херувимската песен, докато светията успее да продължи службата. И още много други. Какво е характерно за тях? Любовта им не е била дребнава. Не е била засенчвана от „незначителни неща“. Не се е оглеждала в лъскавите стъкълца на този свят, а е гледала към голямото съкровище. Този, който обича, тръгва с цялото си сърце след обекта на любовта си. Не остава място за „разумността“ и пресметливостта на този век. Няма втори вариант за оцеляване, както е с нас. Тръгнали са след Господа, поставяйки целия си живот в ръцете Му, въпреки че логиката на този свят настоява, че това е лудост. Вървели са нагоре, както и апостолите се изкачвали с Христа на Тавор.

Но, както повечето неща в Християнството и това „изкачване“ е парадоксално. Защото на планината на богосъзерцанието може да се изкачи само този, който слезe надолу. Да, точно така, изкачването е всъщност слизане. Или по-скоро слизането е изкачване. Ако някой е дошъл в Църквата, за да бъде удовлетворено егото му или за да се издигне и да началства, има голяма вероятност все да се разминава с Господа и да не вкусва от Неговата сладост. „Защото и Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ (Марк 10:45). И още казва Господ: „Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце.“ (Мат. 11:29). Изкачващите се след Господа са тези, които са се „поучили“ и са се смирили. Които като ап. Павел са се прекръстили от „голям“ на „малък“.

imageСвети Паисий Светогорец много страдал, че „днес никой не иска да си купува смирение“, защото хората не познават неговата стойност и сила. И наистина, много плашещо е това, че вчера някой се е кръстил, казал е няколко молитви, прочел е книга на някой свети отец и вече е готов да твори чудеса. Знаете ли колко такива хора съм виждал? Явява им се Господ и им говори някакви неща…, т.е., явява им се друг път… Вземат се насериозно, започват да се имат за голямата работа и врагът не пропуска възможността да им прожектира телевизия, както би казал свети Паисий. Те му вярват и съвсем се опрелестяват, горките. Понякога си мисля, че по-добре човек да падне в някой блуден грях, отколкото да таи такава „мистична“ гордост (само да не излезе, че насърчавам някого към грях). Защото някой ден все ще се погледне отстрани, ще види колко мерзко е блудството и ще се откаже от него. Но на възгорделия се и дума не можеш да му кажеш. Както и да го убеждаваш, той си знае неговото: „Ти си грешник и ми говориш едно, а Господ ми се явява и ми говори друго.“ Иди го убеждавай, че не е Господ. Пази, Боже!

Истинската мистика започва от виждането не на нетварна светлина, а на собствения грях. Преподобният Паисий говори: „Моля Бога да позная себе си. Ако позная себе си, ще имам покаяние. Когато дойде покаянието, ще дойде и смирението, след това благодатта. Затова желая покаяние, покаяние, покаяние. След това Бог изпраща благодатта Си.“ Който е въстанал срещу греха, знае колко страшна е битката с него. Не просто трудна, а направо невъзможна за печелене със собствени усилия. Тогава човек осъзнава нищожеството си и започва да вика към Господа така, както прави осъден на смърт. „Твърдо се уповавах на Господа и Той се наклони към мене, и чу моите вопли; извлече ме от страшен ров, от тинесто блато, постави на камък нозете ми и утвърди стъпките ми“ (Пс. 39:2-3). Бог обича храбрите войници, които се сражават за душите си и им явява избавлението чрез Христа: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него imageслушайте.“ (Мат. 17:5). При вида на Спасителя и осъзнаването на Неговата неизмерима любов към нас, от една страна и при разбирането на собственото недостойнство, от друга, истинският Христов последовател няма друг избор, освен да падне „ничком“ така, както постъпили апостолите на Тавор (Мат. 17:6). Ето къде е тайната! Божествената слава на Христос може да бъде видяна само от този, който е „паднал ничком“. А и също като апостолите се е „уплашил“. Уплашил се е със спасителния страх Божий, че ще се окаже недостоен за възлюбилия го Господ.

Нашият свят е далеч от Бога именно затова – защото не желае да се поклони и няма спасителен страх, а на тяхно място е поставил душегубителното нахалство. Мисля, че никога християните не са били такива, сякаш че Господ е длъжен да ги постави в Рая, а и те ще Му направят лична услуга, като влязат там. Истински Христов ученик е само този, който е чул думите на Бога Отца и желае да „слуша“ Неговия Единороден Син. „Ако спазите Моите заповеди, ще пребъдете в любовта Ми“ (Иоан 15:10), казва Христос. Съвременният човек не иска да слуша. Само му кажи за послушание и ще ти изприказва куп агресивни глупости. Дори и ние, които се имаме за православни, ги говорим едни…, че послушанието не било това, което са го мислили едно време, ами било едно друго нещо…, което изнася на егоизма ни. Затова и всички вкупом сме нещастни. Защото не пребъдваме в Христовата любов.

Онзи пък, който е послушал Христос и е тръгнал след Него, може да каже заедно с ап. Петър: „Господи, добре ни е да бъдем тука.“ (Мат. 17:4). Затова, казва и старецът Паисий и хиляда години подвизи са малко пред радостта да си с Христа. Тогава и молитвата не е само вик за спасение, но и сладка беседа с Този, на Когото си възложил всичкото си упование и Който и на теб, както на апостолите, казва: „Не бойте се!“ (Мат. 17:7). Как да кажа каква е тази молитва, като сам не зная нищо imageза нея? Преподобният Порфирий Кавсокаливит говори: „Ако ви разкажа, че медът е сладък, че е течен, че е такъв и такъв, вие няма да разберете, докато не го вкусите. Същото е и с молитвата.“ Човек трябва да вкуси от плода на покаянието, за да разбере чрез благодатта колко е благ Бог.

Но накъде Христос води Своите ученици? След Тавор Той отива на Разпятие. И който иска да върви след Него, трябва да вземе Кръста си и да Го последва. Онзи, който обича Христос, е готов всякак да пострада от света за Него, само и само да не Го изгуби. Такъв човек сякаш не живее в този свят, защото не може да бъде примамен от неговите похоти и тщеславия така, както всеки лакомник, който е опитал истински пчелен мед, вече не може да бъде съблазнен от глюкоза. „Срещнаха ме стражарите, които обикалят града, набиха ме, израниха ме… Заклевам ви, дъщери иерусалимски! Ако срещнете моя възлюбен, да му кажете, че изнемогвам от любов“ (Песен на песн. 5:7-8). Какво друго е това „изнемогване от любов“, освен Царството Божие, което е дошло вътре в човека (Лука 17:21). Така било, например, с великия свети Ефрем Сирин, който понякога молел Бога да намали струите благодат, защото не можел да издържа. Такъв човек логично съвъзкръсва с Христа и се наслаждава на неизказаната сладост на Неговото лице вовеки.

В този опит за проповед писах за неща, които далеч надвишават истинските ми познания. И това може би е дръзко. Но от друга страна, като християнин и свещенослужител, не мога и не искам да мълча! Как да мълча за великата Божия любов към нас и за радостта на тези, които са Го обикнали и заради своята любов са живели в смирение, покаяние, себеотрицание и постоянна молитва? Дано мъничко от тази любов да придобием и ние. Дано още отсега, от днес, да намерим в себе си решимост за нов живот и празникът да стане за нас наистина Преображение.

 

От книгата “Среща с Живота”




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: sourteardrop
Категория: Изкуство
Прочетен: 3054396
Постинги: 5151
Коментари: 2739
Гласове: 1124
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031