Поздравявам всички вас с неделния ден, скъпи братя и сестри! Днес ние с вас чухме притчата на нашия Спасител за длъжника, който дължал на своя господар десет хиляди таланти (Мат. 18:23-35).

Притчата ни разказва за това, че господарят опростил този дълг на своя длъжник, макар отначало да искал да го накаже. Но когато последният паднал в краката му и молел, със сълзи на очи, да му опрости дълг и да не го хвърля в тъмница, тогава, както казва Свещеното Писание, господарят се смилил, т. е. умилостивил се над него и му простил огромния дълг. Но опростеният щом излязъл от тъмницата, тозчас отишъл при свой приятел, който му дължал сто динария, и започнал да настоява да му върне дълга Тогава приятелят му, както и той по-рано, паднал в краката му, молел се да не го наказва и да му опрости дълга. Обаче опростеният длъжник не се смилил над него, заповядал да го хвърлят в тъмница, докато не изплати целия си дълг. Тази крещяща несправедливост заставила приятелите на опростения длъжник да се обърнат към господаря и да се оплачат от жестокосърдието на своя приятел. И тогава господарят направил така, че последния отново бил наказан и хвърлен в тъмница, както казва Свещеното Писание, докато не изплати целия дълг. Но, най-важното е това как завършва Христос тази притча: „Така и Моят Отец Небесен ще постъпи с вас, ако не прости всеки от вас от сърце на своя брат съгрешенията му” (вж. Мат. 6:15; 18:35).

Това е удивителна притча в този смисъл, че, от една страна, тя ни представя реалиите на времето, когато Господ ходил по земята, а, от друга страна, разкрива и нещо по-голямо. Всъщност, ако прибегнем към неголяма статистика, ще се окаже, че средната заработка на юдеина по това време била десет динария на месец, а доколкото юдейските семейства били големи, екзистенц-минимума за преживяване бил един динарий на месец.

Тогава колко са десет хиляди таланта? Един талант, ако бил сребърен, се равнявал на шест хиляди динария, а златният талант – на десет хиляди динария. А десет хиляди таланта – това е сума, която е трудно да си представим. По-точно, можем да си представим, но да предположим как длъжникът може да натрупа такъв дълг, е много сложно, защото, за да заработи даже един талант, колко трябва човек да работи? Сто години! Без отпуски и без почивни дни! А тук десет хиляди! Затова тази сума символизира, разбира се, живота, даден от Бога на човека, това, за което човек не може да даде абсолютно никаква цена, това, което е безценно в прекия и преносния смисъл на думата.

Тогава и ние можем да поставим въпроса: а дължим ние нещо на Бога? Въпросът не е в това, че ние, действително, в нещо сме задлъжнели пред Господа и не Ме го връщаме, не. Но Господ ни дава живот, за да го ползваме правилно, за да го изразходваме за придобиване на вечното блажено Царство. И щом ние насочваме този живот към себе си, сякаш отнемайки го от Бога (да си признаем, всеки от нас се мисли за същество достатъчно автономно и независимо от Бога), ние ставаме длъжници пред Него. Писанието ни казва, че ние не можем да прибавим към ръста си, даже сантиметър (ср. Мат. 6:27). И косъм от главата ни не пада без Божията воля (вж. Мат. 10:30). Тогава за какво да говорим? Но удивително е (впрочем и притчата е точно за това): идва Синът Божи, става човек и изключително поради Своето милосърдие, се смилява над нас, - не защото ние сме направили нещо достойно, за да ни спаси, - Той ни донася дара на вечния блажен живот, Той ни освобождава от тъмницата на вечната смърт, в която се намираме, прощавайки ни всички наши грехове, и сякаш казва: „Живей и придобивай Царството Небесно.

А как след това да постъпваме по отношение на нашите ближни? Става дума, разбира се, не за парични дългове (макар и това може тук да се включи), а, на първо място, за тези грехове, които те вършат по отношение към нас. Какво са сто динария в сравнение с десет хиляди таланта, ние вече разбираме. В състояние ли сме да простим на нашите ближни за тези житейски дреболии, с които са накърнили нашето честолюбие?

Да, ние можем да простим, но малко неща. Ние по своето „велико” добродушие можем да простим, ако човек по невнимание, случайно, без свидетели, условно казано, ни е настъпил по крака. А ако това става пред хората, пък още повече не по невнимание: някой ни окалва, някой ни ядосва, някой ни унижава, някой е недоволен от това как се държим, как живеем, как грешим? Поради факта, че хората ни гледат, ние се сдържаме. Ние нищо не казваме на човека в лицето му, но сърцето ни кипи, то се задъхва от злоба. А става и още по-зле, когато и в присъствието на хора, е прекрачена, както ни се струва, границата в оскърбленията, - ето тогава може да стане нещо с непредвидими последици…

За какво свидетелства това? Това просто свидетелства, че сърцето ни така и не е вкусило, така и не е разпознало този Божествен дар, който ни е донесъл Христос, опростил греховете ни. Нали Божията заповед за опрощение на греховете – това е заповед спасителна: не научили се да се заставяме да прощаваме тези грехове, които извършва против нас човек, ние никога не отваряме своето сърце, за да влезе в него този Божествен дар, който се нарича спасение, този Божествен дар, който се нарича Господне милосърдие.

Ние ежедневно четем молитвата „Отче наш…”, и в нея има думи: „И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си”. А според другото четиво от Евангелието от Лука ние четем така, вече просто и разбираемо: „И прости нам греховете ни, защото и ние прощаваме на всеки наш длъжник” (Лк. 11:4). За отбелязване е, че в много най-древни ръкописи глаголът „прощавам” стои в минало време. Тогава текстът се получава такъв: „И прости ни греховете ни, както и ние сме простили на длъжниците ни”. То ест условието за дръзновена молитва пред Господа, молитвата за опрощение на греховете ни, не e обещание, че аз ще се постарая да простя - не! — а, че аз вече съм простил, най-малкото, в сърцето си, определил съм се по отношение на този човек: аз го обичам

Разбира се, такава притча, като днешната, ни заставя за много неща да се замислим. Тя ни заставя да направим преоценка на тези отношения, които имаме с нашите ближни, защото постоянните раздразнителност, осъждане, мърморене, - като плесен, като ръжда разяждат душите ни, ядосват ни, не ни дават възможност да се спасяваме, да обичаме, да се молим, да участваме в църковните Тайнства. Внимателно да се взрем в себе си: с какво са заети нашите мисли? С някаква постоянна дребна отмъстителност, с изясняване на отношения - кой, как, какво,- но изяснявания не добри. Ние не благоговеем, споменавайки нашите ближни, не ни става по-добре от това, че ги има. Става ни зле, че се налага да общуваме с тях. От какво произлиза това? Това произлиза изключително от това, че любовта, която е потребност за нашия дух и душа, е насочена към нас самите, единствени и любими. И именно затова всичко така не ни устройва и не ни удовлетворява: ние постоянно сме недоволни от нещо. Но, както е писал един подвижник на благочестието в своя дневник, ако сме били недоволни именно от себе си и дълбоко недоволни, то как бихме били доволни от всичко това, което ни заобикаля! Как бихме били щастливи, че около нас има наши ближни, които, макар неумело и, както ни се струва, обиждайки ни, но се опитват да проявят по отношение на нас любов, които се грижат и се молят за нас, които често страдат заради нас, заради нашия егоизъм.

В днешния ден да се помолим на Господа да ни напомни за молитвата, да се научим да прощаваме на нашите ближни, да се избавим от греха на осъждането и отсъждане за това, греховен ли е нашият ближен или не. Без това не ще се спасим… Не случайно  Господ казва: «Не съдете, за да не бъдете съдени, не осъждайте, и няма да бъдете осъждани” (вж. Лк. 6:37). Нека да прощаваме на нашите ближни техните грехове и прегрешения! И тогава ще ни прости нашият Отец Небесен съгрешенията ни. А това не е нищо друго, освен спасението, това заради което всеки от нас стои сега в храма. Амин.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев