Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.05 19:00 - СЪЛЗА ЗА ПРАЗНИКА
Автор: sourteardrop Категория: Изкуство   
Прочетен: 180 Коментари: 1 Гласове:
3



 ОТЕЦ ВЛАДИМИР ДОЙЧЕВ

Не, 24 май няма да бъде ден на веселие! Поне не скоро! Прекалено амбициозно е да се надяваме да бъде такъв. Затова е необходимо да разберем вътрешното му съдържание. Да вникнем в смисъла му! Да почетем светиите му… Защото политическите празнословия не са радост, всяко дете ще ви го каже!

imageСветите братя Кирил и Методий не са ни дали просто азбука или книга. Те са ни завели при Христос. При Вечния Живот! Те са осмислили съществуването ни, дали са ни перспективата на Рая. Истинското тържество е в това да търсиш отпървом Царството Небесно, знаейки че всичко останало ще ти се придаде. Истинската Kирило-Методиева култура е Христова. Тя е покана за кръст, за война с княза на този свят. И заедно с това ликуваща чрез Възкресението. Но това ликуване е непостижимо за плътския човек, за вторачения в благата на „този свят“ и измерващ всичко чрез тях. Затова и празнуването ни е винаги формално. Не сме близки с Христос и не става ясно какво честваме.

Но…, ако не ни е останал потенциал за радост, то, надявам се, че все още имаме сили за плачене. Да направим 24 май ден на сълзите. Ден за покаяние. Защото едно е да грешиш, а друго да богохулстваш. Едно е да си прелюбодеец, а друго да казваш, че блудството е добродетел. Все още можем да кажем, че различаваме доброто от злото. Че сме способни на поглед към светиите, към предците си, с думите: „Вие бяхте прави, а не ние. И Раят Господен е доказателство за това, защото вие сте в него, а той не е в душите ни.“

Да, на мен ми се плаче! Ридае ми се като на човек, хранен с гнила храна, която бавно го трови. Словесна храна, която трови моя народ! Трови го с надежда окончателно да го отдели от неговия Спасител и да го направи смърдящ мъртвец, положен в луксозен ковчег. Стана традиция с такива слова да посрещаме уж деня на писмеността и културата, а всъщност на просвещението ни в Христа и въвеждането ни в Църквата Му.

Миналата година Теди Москов заяви, че светите равноапостолни Кирил и Методий били гръцки шпиони, които искали да ни отделят от влиянието на папата. (Виж тук)

Сега, отново в навечерието на празника, имаме нов „теологичен“ анализ. Той е на Симеон Дянков и някоя си Елена Николова. Направен е в доклад до Световната Банка. Разбираме за него от есе на американски автор, наречено: „Защо православните страни се оказаха в задънената улица на демокрацията“. (Виж тук)

imageЩе попитате, ама за бившия финансов министър Симеон Дянков ли става дума? За онзи с постната пица? Да, за същия! Ще преодолея първичните си желания и няма да коментирам личността му. По-важна е тезата на написаното. А тя е, че сме нещастни и бедни заради Православието.

Ето част от есето: „Източното православие има по-голям принос във формирането на бившите комунистически страни, отколкото самия комунизъм. Също така се смята, че православието не е донесло щастие на хората и ги е превърнало в противници на капитализма. Тази теория имаше голяма популярност през 90-те години, а сега отново изплува в доклад на Световната банка…

…Дянков и Николова откриват доказателства за тезата си в социологическите данни. Те сочат, че православните християни са по-малко доволни от живота си, а техният социален капитал е по-малък, отколкото при католиците или протестантите, но е съразмерен с капитала на нерелигиозните хора.

Също така те са по-малко склонни да подкрепят нови идеи, да рискуват или да работят в големи частни компании. Те в по-голяма степен подкрепят идеята за задълженията на държавата и държавната собственост. С други думи – по-слабо подхождат на капитализма.“

Не личи авторът на текста (Род Дреер) да таи особени симпатии към Православието. Но тезата на бившия финансов министър и сътрудничката му идва повече дори на него. Затова на края на есето си пише: „…твърдо смятам, че не можем да съдим за религията само в зависимост от това дали тя помага на хората да станат успешни капиталисти или либерални демократи.“

Исках да напиша подробен отговор. После се сетих, че може би няма нужда. Защото вече съм го правил в един свой предишен текст още преди четири години, а звучи сякаш специално за случая сега. Пускам го по-надолу. Той е моята сълза за празника на нашите просветители и тяхното дело. Както и моята надежда, че българският народ все още има сили да отхвърли по подходящия начин възгледи като тези на Москов, Дянков и сие.

 

ЗА КРЪСТОПЪТЯ

 

imageЕдин от най-несправедливите ропоти на съвременните българи е за това, че сме се родили точно на Балканския полуостров и точно в тази държава. „Какви заплати вземат в Западна Европа, каква мъдрост има на Изток… Пък ние сме захвърлени на кръстопътя на цивилизациите, сякаш осъдени да водим едно мизерно съществуване…“ – ето така говорят. Тази логика стига до абсурдни крайности. Някой си дори „откри“ в Православието причината за лошия ни живот. Всички страни от католико-протестантския свят имали висок стандарт на живот… Но не и православните. Ето какви сме… Дори критерият ни за духовен живот се измерва в пари и материални придобивки. А на Балканите пари няма…

Не така обаче са мислели нашите дядовци, живели в несравнимо по-тежкото време на робството. Спомняте ли си как Матей Граматик описва Средец в житието на свети великомъченик Николай Софийски? Той казва, че това е град, равен на който, според мнозина пътешественици, няма никъде – „не само в македонските предели, но и в Арабия, Палестина и Египет; сред източните, че и сред западните земи – сиреч, Илирик, цяла Диоклития, а и в обширните Италийски области. Той ги превъзхожда не с обширност или с някакъв голям градеж.“ С какво тогава може да ги превъзхожда? Нали тъкмо това е критерият за добро място за живеене, който ще посочим – красиви сгради, бизнес-климат, широки пътища, по които няма задръствания? Но житиеписецът изтъква друго достойнство на тази земя – нейните жители. И добавя: „Когато слушаш за жителите, да не помислиш за земните. Не, но за небесните жители, които някога са ни били съграждани, а сега са съжители на Ангелите.“

Ето къде се крие богатството на този кръстопът, в който Господ ни е поставил. Ние живеем на място, където лесно ще видим пътя към Царството Божие. Може би, именно поради липсата на висок материален стандарт няма толкова големи сгради, които да закрият гледката ни към този път. Не защото самият път може да бъде закрит, а защото хоризонтът ни е нисък… Самата история ни подтиква да бъдем като благочестивия търговец от Евангелието. За съжаление, ние все повече се опитваме да направим обратното – да заменим безценния бисер срещу някое евро…

С какво ти попречи Православието, питам те, човече, който искаш да го замениш за друга, икономически по-изгодна вяра? Нима си толкова безумен, че не разбираш, че то превръща хората в Ангели? Или си толкова сляп, че не можеш да видиш колко красив е бил животът на Божиите угодници? Колко струват парите ти? Какво ще купиш с тях? Властта на св. Борис, който се отказа от земното си царство, за да придобие Небесното? Или богатството на св. Иоан, който имаше само една дреха, но отказа царските пари сякаш, че са смет, защотоimageимаше съкровището на Божията благодат. Или силата на светите Климент, Наум и Ангеларий, които възкресиха мъртвия. Или щастието на мъчениците, които отиваха на смърт за Христа с усмивка. Казвам ти, на никой от коктейлите си няма да бъдеш така щастлив, както те са били в смъртта си… А тяхната наслада едва започва със смъртта. А твоят „висок стандарт“ къде ще се дене тогава? Ще стане прах… Това ли искаш да дадеш на децата си – прах? И да е само прах – пак добре. Искаш да им дадеш грях, искаш да им дадеш огън – и на твоите, и на моите. Ето с това не мога да се примиря…

Човек, който живее само за този свят и не знае, че трябва да застане пред Господа, е достоен за присмех. Но още по-жалък е този, които си измисля свой „господ“ и своя „святост“, които да са подходящи според светската представа за успялост. Такъв човек ще се яви пред Христа като пред непознат и горчиво ще се разкайва.

България е прекрасна страна, пълна с несметни съкровища. И нейното богатство не е мъртво, не е суетно, а е живо и освещава всичките й краища. Просвещава всеки ум, отворен за небесната радост, украсява всяка човешка дейност и я показва достойна. Какви съкровища ли? Ето, като цар Петър,imageпоказал, че и в най-голямата криза, човек може да употребява властта за полза на народа, а не на себе си. Като Климент и Наум, явили учителството като най-високия пост на света, стига да е учителство в Христа, а не против Него. Като светите Теодосий и Евтимий Търновски, духовни пастири и чудотворци – утешители и застъпници за народа. Като Георги и Николай Софийски, осветили занаятчийското трудолюбие и превърнали го в начало на светостта. Като ангелогласния Иоан Кукузел, чиято публика не били суетни хора, а самата Пречиста Божия Майка, лично дошла, за да го награди за пеенето му. Като безмълвника imageРомил Видински, който заради жертвената си любов към ближния още на младини бил наречен Добророман. Като Паисий Хилендарски и Софроний Врачански – пазители на народната памет и съзнанието за връзката със светостта на предците. „Кой ще ги назове по име всичките? – възкликва св. Николай Велимирович. – Безбройни полкове от свети православни души, които не може ги побра ни един земен календар и които всинца са вписани единствено в небесния календар, в книгата на вечния живот.“ Всички те са живи, всички те – праведните, искат да бъдат приятели с нас – грешните, за да ни помогнат да бъдем щастливи и тук, и във вечността.

Ние обаче все повече забравяме за това съкровище и дойде ли някой чужденец, (особено ако е от Западна Европа) започваме да се оправдаваме: „Нашата култура е малко второ качество, но ние бяхме под робство и нашият Ренесанс дойде по-късно.“ Не, нашият светоглед не е второ качество. И някога може да сме били под турско робство, но робството на греха е много по-страшно. Ето справка: в края на ХV век Колумб се впуска в търсене на нов търговски път към Индия. И вследствие на това открива Америка. Човешки казано, ние не можем да се похвалим с достижение, което да се доближава дори на една стотна от това. Но приблизително по същото време в килиите на Кремиковския манастир живее някой си поп Божко (за разлика от Колумб той е абсолютно неизвестен за нас). И вижте какво пише този поп: „…Бързай, моя бедна душице! Бързай към истината, към съвършенството!“ Ето я основната разлика. В единия случай някой търси търговски път към Индия и намира Америка, а в другия някой търси пътя към съвършенството и намира вечен живот в Царството Небесно.

В изкуството се случва нещо подобно. Наистина, Леонардо не се родил тук, нито тук е нарисувал своите картини с пухкави плътски фигури, не е замислял тук летателния си апарат, нито е вършил своите опити по анатомия. Но пък тук е живялimageиконописецът св. Пимен Зографски. В това, което рисува той, няма плът, а духовни реалности. Той няма нужда да измисля самолет, защото е разбрал, че чрез молитвата човек за секунди може да се издигне не на няколко си метра в небето, а до престола на Всемогъщия Бог. И няма нужда да оперира трупове, за да лекува хора, защото този, който наистина познава Христос, лекува само с произнасяне на името Му. Това не е второ качество култура, това е друг светоглед – Райски, а не земен.

На светския човек православните светци му приличат на аутсайдери. Те се отказват от властта, от имота, от всичко, към което той се стреми, дори от самия живот. Те изглеждат като последни в този свят. Изглеждат като губещи… „Всички те – пише св. Николай Велимирович – са били поругавани, заплювани и бити от враговете на честния Кръст, както Христос от иудеите. Всички те, носейки кръста си, са отишли на своята Голгота с трънен венец на главата, отвсъде обкръжени с омраза, облечени в тръни, отхвърлени от света през вратата на смъртта като последни, ала поети от другата страна, отвъд смъртта, от благата ръка Христова като първи. Наистина, последни откъм тая страна на вратата на смъртта, но първи от другата й страна… На губилището те са се усещали по-високи от своите палачи, пред източните палачи — над Изтока, а пред западните палачи — над Запада. Никой от тях не е протягал своите мисли към географията, та да рече: Ние сме между Изтока и Запада. Но всички те са въздигали своите мисли и своите сърца право към небесата, към вечната истина, за която са страдали. И с целия си дух те са стояли над Изтока и Запада.”

imageТака трябва да мислим и ние. Имаме невероятния шанс да се родим точно тук – на Кръстопътя. Единственият път към Възкресението минава през Кръста. В Кръсто-пътя е нашето спасение. И по този път не сме сами. С нас са нашите сродници по плът – св. Иоан imageРилски, св. Наум Охридски и другите български светци. Имаме правото да молим тези земни ангели и небесни човеци така, както деца искат от родителите си. Имаме жив пример за подражание и ясна посока, която води към неизказана радост. А разглезено роптаем и искаме да заменим старото златото за нови лъскави топчета. Всички наши нещастия идват не от това, че сме православни, а от това, че сме престанали да бъдем такива.

Заплашени сме за българската хубост да се говори само в минало време. „Но, ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците.“ (Мат. 5:13). Да просим помощ от нашите родни светци за спасението на този народ и на тази страна, за да не загинат, тъпкани от човеци, а да бъдат живи с Ангелите.




Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. danailvdimitrov - да прав е отец Дойчев но кой го чете ...
24.05 19:35
и колко го разбират? Като оставим онези за които това "ден на културата и просветата" което повтарят като мантра без да го разбират, останалите дори не са в църквата за да поменат светите равноапостоли.

Такива сме невежи но духовно, бедни - но духовно, лениви пак духовно. И затова пропадаме като държава- защото не сме истински православни хора.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: sourteardrop
Категория: Изкуство
Прочетен: 3054396
Постинги: 5151
Коментари: 2739
Гласове: 1124
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031