В името на Отца и Сина и Светия Дух! Ние чухме разказа на четирите евангелисти за последните часове и минути от земния живот на нашия Господ Иисус Христос. Ние сме чели много пъти евангелските разкази за Христовите страдания, но от оскъдните свидетелства на евангелистите, които разказват за мъките на Спасителя, ние трудно си представяме как реално е станало всичко това.

Например, евангелистите споменават за бичуването, на което е подложен Господ Иисус Христос. В наше време хората, слава Богу, вече не знаят що за мъчение е било това. Между другото бичуването било страшно изтезание: бичовете се правели от волски жили, към които били прикрепвани остри късове от метал или отломки от животински кости. С такива бичове удряли човека по гърба, по корема, по гърдите, по краката, разкъсвайки цялото му тяло на парчета. Жертвата губела много кръв, изтезаваният припадал и могъл да умре при това мъчение.

На такова ужасно изтезание бил положен Господ Иисус Христос и продължавали да Го бичуват даже тогава, когато Той вървял към Голгота. Евангелието не ни разказва подробности за това мъчение, но има други исторически източници, разказващи за това как подлагали на бичуване хората, осъдени на разпятие. А разпятието, като правило, винаги се предшествало от това страшно изтезание.

Ние лошо си представяме какво представлява разпъването. Разбира се, ние навсякъде виждаме изображение на Разпнатия Христос, ние знаем, че приковавали ръцете пи нозете на осъдения към кръста с гвоздеи. Но трудно е даже да си представим какви жестоки мъки изпитвал човекът, пригвозден към кръста: той страдал от болки в ръцете и нозете, той бавно се задъхвал под тежестта на собственото си тяло, изпитвал непоносима жажда, но не му давали вода. Имало и много други физиологически причини, от които неговата кончина ставала дълга и мъчителна.

Господ Иисус Христос умрял на кръста доста бързо – двамата разбойника, разпнати заедно с Него, били още живи. Когато съобщили на Пилат за смъртта на Христос, той се учудил, защото разпнатите на кръста понякога оставали живи и се мъчели по няколко дни. Но смъртта на Спасителя настъпила относително скоро – и не защото Бог решил да съкрати страданията на Своя Син, а от това, че Него още преди разпъването Го изтезавали толкова силно, че Той не можел дълго да остане на кръста жив – физическите Му сили били изтощени до краен предел.

Ние можем да се запитаме: за какво е било нужно всичко това? Защо Господ така се разпоредил със съдбата на собствения Си Единороден Син – на Възлюбения Син, както Той Сам свидетелствал за Него отначало при Кръщението на Спасителя, когато народът чул от небесата гласа на Бога Отца (Мат. 3:17), а после в момента на Преображението на Христа, когато Неговите ученици чули глас от облака, казващ: „Този е Моят Възлюбен Син; Него слушайте” (Мк. 9:7).

Ако Иисус Христос е Възлюбеният Син на Бога Отца, тогава защо Му трябвало да Го подлага на такива жестоки изтезания и мъчения? Защо трябвало да Го доведе до такова състояние, че Той на кръста да вика към Своя Отец: „Боже Мой! Боже Мой! Защо си Ме оставил?” (Мк. 15:34; Мат. 27:46).

Такава била волята на Бога Отца за спасението на хората: Синът Божи, взел върху Себе Си греховете на света, със Своите страдания и смърт на Кръста изкупил всички човешки грехове. И затова страданията и мъките, през които преминал Христос, за всеки повярвал в Него носят изкупителен и спасителен характер.

Ние не знаем защо Господ се разпоредил именно така. Но от историята на Ветхия Завет ни е известно, че Бог многократно се обръщал към Своя народ, пращал му пророци, вождове, които възвестявали на хората волята Божия, но те все пак продължавали да грешат и вършат зло. Пророците призовавали хората към поклонение на Единия Бог, към живот според Неговите заповеди, а хората се отклонявали в идолопоклонство, изготвяли за себе си златен телец, извращавали духовните и религиозните принципи, за които им говорели пророците от името на Бога.

Господ никога не враждувал с хората. Но хората в продължение на много векове воювали с Бога. И за да се прекрати тази война била нужна смъртта на Единородния Син Божи, Който безропотно я приел по послушание от Своя Отец, знаейки, че такава е Неговата воля. И макар по свидетелството на евангелистите Матей и Марк на кръста Христос да отправил към Отца вопъл на богоизоставеност, последните Му думи по свидетелството на евангелиста Лука били: „Отче! В Твоите ръце предавам духа Си” (Лк. 23:46).

В тези думи няма нито упрек, нито обиди. Синът Божи приел от ръцете на Своя Отец всичко това,което Отец съблаговолил да Му изпрати. И Христос със смирение прекланя глава и предава духа Си на Бога, казвайки: „Свърши се!” (Ин. 19:30). Какво се свършило? Изпълнил се Божественият план за спасение на хората, за чието изпълнение се изисквала смъртта на Единородния Син Божи, та хората да онаследят вечния живот, който му донесъл Сам Господ.

В наше време мнозина питат: защо Бог допуска злото? Защо Господ позволява хората да страдат? Ако Бог ни изпраща страдания, значи Той не ни обича? Но ние виждаме, че Господ пратил Своя Единороден Си на най-тежки страдания, каквито рядко сполетяват човека. Това трябва да ни говори за това, че и в нашите страдания Господ не ни оставя. И ние, когато Бог ни праща страдания, трябва да ги приемаме със смирение, защото чрез тях Той ни въздига към живот вечен.

Господ Иисус Христос в Своята последна беседа с учениците казва: „Аз обаче ви казвам истината: за вас е по-добре Аз да си замина; защото, ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя” (Ин. 16:7). Утешителят – това е Дух Свети, Който бил пратен в Църквата след като Господ Иисус Христос умрял на кръста и възкръснал.

Хората задават много въпроси на Бога и за Бога. Виждайки какво става в света, някои говорят: „Не, Бог не може да е създал такъв свят. Или няма Бога, или Той не се грижи за хората, не управлява света”. Но ние с вас, знаейки за това, което станало с Единородния Син Божи, свидетелстваме: Бог има и Той се грижи за света и обича всеки човек.

Господ създал този свят свободен от зло, но хората донесли в света злото. Всеки от нас със своите грехове внася лепта в строителството на безбожния и враждебен на Бога свят. И само чрез вярата в Христа, чрез покаянието Господ ни открива пътя, по който води всеки за ръка. На този път Той понякога ни изпраща страдания, скърби, болести, но никога не ни оставя без Своята помощ.

Господ отговаря на всичките ни въпроси, но не така както ние очакваме. Ние питаме за едно, а Той, както ни се струва, говори за съвсем друго. Но ние трябва да помним, че Сам Христос е отговор на всички въпроси на човека. Хората молят Бога за едно, за друго, за трето, а Господ им казва: „Погледнете Моя Възлюбен Син, Който страда на кръста заради вас, погледнете и се поучете от Него какъв трябва да бъде човек. Нахранете се с Неговото Божествено Тяло и Неговата Животворяща Кръв, съединете се с Него духовно и телесно, и тогава вие ще получите отговори на всички ваши въпроси, ще се утешите в скърбите, и вратата на Царството Небесно ще се отворят за вас”.

Нека се поклоним на Кръста Христов с благодарност: на Бога Отца за това, че ни пратил Своя Единороден Син; на Сина Божи за това, че заради нашето спасение претърпял люти страдания и страшна, мъчителна смърт; на Светия Дух за това, че ни е открил Отца, дал вярата в Иисуса като Бог и Спасител, привел ни е в Църквата, та тук да се приобщим към Божествената благодат. Амин.

 

Превод: Иконом Йоан Карамихалев